Развързваме кесиите, за да затегнем после коланите
Коледният дух не е само в шопинга, а усещане за празник в сърцето
Коледният дух е пуснат от бутилката и както всяка година обхожда всички кътчета от градове и селца до прашните ъгълчета на душите.
Коледният дух не е само в шопинга, в светлините на елхите, в развързването на кесиите през декември, за да затегнем коланите през януари, в писането на писма или програми какво искаме от добрия старец или от самите себе си през следващата година. Коледният дух е усещане за празник в сърцето. Не, не е тривиално.
Вярно е, дето празниците в сърцата могат да са целогодишни, те нямат определена дата или ги носиш и празнуваш в себе си, или забрави, че баш Коледата ще ти прави веселото.
И все пак,
като ти замирише
на борова смола,
на канела, мед
и джинджифил,
на разпукнат дрян и дъхава питка, току-що извадена от фурната, като светнат лампичките и се заиграят отблясъците им по играчките на елхата, като се люшнат сенките на обичните ти хора с пламъчето на празничната свещ, друго си е.
Социалната мрежа още се задъхва от снимките на тежките трапези – и постни, и месни, както си му е обичаят. Коледният дух обаче може да витае около масата, но в никакъв случай не сяда на нея, за да се натъпче с каквото Бог дал.
Ама тленни са телата ни и засита искат. Докато се пренаситят. Темата за тленното и вечното е толкова стара и изтъркана от помпозни слова, че няма смисъл да се говори за нея. Просто прелитам. Че се е задала и новогодишната нощ.
Не ви правя сметката, не ми я правете и вие. Живи и здрави, късмет и берекет, догодина още по-богато и щастливо да празнувате. И забележете - не ви питам славите ли млада Бога. Тези неща са лични, всеки си ги знае в себе си, не са за публичност, аплаузи и биене в гърдите.
Празниците сами
си ги правим
Тази година Коледата даже и бяла не беше, за снежна Нова година ще си останем май само с мечтите и спомените от детството. Сезоните се объркаха, както ценностите человечески се объркаха, окаляха, заблатиха и над тази мрачина глухо свети Златният телец. Не по Илф и Петров.
Духовните ценности дим да ги няма, докато
мътното сияние
на материалното
се материализира все по-натрапчиво. Тъй късчето луна, подаващо се иззад облаците, кой знае защо ми заприлича на един от трийсетте сребърника, които ще звекнат през Страстната седмица преди Великден, та се замислих за Тайната вечеря. Не защото съм по католик от папата, православна християнка съм си. Не защото съм по-извисена духом от когото и да било, земна и грешна съм си. Като всички във виртуала, където прекарваме по-голямата част от времето си. Интересно е – снимчици ще погледаш, джифчета ще те възхитят, умни постове ще четеш и препрочиташ, щото, веднъж като тръгне някоя мисъл, три дни се влачи от различни профили с различни автори и най-паче без автор. Ще подлайкнеш десетина рождени дни, петдесетина семейни празници, ще ти пропищят ушите от стотина картички, на които са те отбелязали заедно с още двестатина души, ще си теглиш късметчета от виртуална баница, ще си разгледаш пет-шест хороскопчета, две-три тестчета ще си направиш и дошло време да седнеш на масата за вечеря - за каквото Бог дал!
А ние нещо все гледаме повече да дотурим, да му отпуснем края, да олабим колана, на който през годината пробиваме поредната дупка. Предпочитам да ме опровергае животът, ама той нещо не ще да е контра. Тече си скован в ежедневното русло като Перловската река - това да не ти е Сена под моста “Мирабо”, я!
Коледата мина. Бог се роди и тази година. Славете го в душите си, носете го в тях, крепете го, както Той крепи вярата и живота ни. И само тогава няма да тръгнете по пътя към новогодишната вечеря, криввайки преди това през мисълта за Гетсиманската градина.