Проф. Ивайло Знеполски: В тези 30 години бе рециклиран болшевишкият стил - нетърпимост, отрицание. Сега ни трябва нова култура на разговор в обществото
С годините Бойко Борисов разви усет при формиране на най-близкото си политическо обкръжение от умерени и интелигентни хора - Дончев, Горанов, Фандъкова
- Г-н Знеполски, навършиха се 30 години от началото - 10 ноември 1989 г., на т.нар. преход. Преди време двама известни социолози обявиха, че преходът е свършил. Вие какво мислите по въпроса?
- Въпреки широката му употреба, преходът не е най-точното понятие, за да опишем и оценим това, което се случва през изтеклите 30 години.
Участвахме в радикална социална промяна, която не е нито единен, нито едновременен процес - тя е многоаспектен процес и се разгръща в различни писти: политическа, икономическа, социална, екологична, манталитетна, на формите на живот и т.н.
Една от тези писти е извървяна сравнително бързо - промяната на политическата система, преминаването от тоталитарна държава към демокрация и политически плурализъм. Това, че този процес е завършен, не означава, че системата функционира по най-добрия начин. Демокрацията на Запад се е шлайфала два-три века. И на нас ни предстои много работа докато се превърнем в развита в детайлите демокрация, но процесите ще се извършват върху твърд цокъл. Доколкото си спомням,
въпросните социолози
обявиха края на прехода
във връзка с извършената приватизация и преразпределянето на собствеността. Завършването на икономическия преход доведе до ново социално структуриране - от тук нататък големите богатства трябваше да се изработват по трудния начин. Оставям настрана болезнения въпрос за корупцията и икономическата престъпност.
- Това вероятно е така, но за хората преходът не е свършил.
- Ако в някоя обществена сфера новите основи са поставени, не означава, че процесите са завършени, особено в такива сложни сфери като социалната сигурност, механизмите за преразпределяне на националното богатство, пенсионната система, здравеопазването и образованието...
Това са писти без край. Съвременното общество е в постоянна мутация, трудно е да си представим състояние на достигната крайна цел, на постоянен покой. Трябва да си даваме сметка, че излязохме от един затворен свят и неподготвени попаднахме в глобалния
свят, в който всеки
с всеки е в конкурентна
надпревара,
свят, предлагащ големи възможности, но и суров, взискателен.
Това обяснява защо за големи групи хора преходът като екзистенциално преживяване не е завършил. Те трудно се вписват в новата среда, имат чувството, че са излъгани в неправомерно събудените очаквания.
Тук трябва да отчетем и вината на част от политиците - обещанията за бърза, безболезнена трансформация, в духа на конвергенция между социализъм и капитализъм, много наподобяваха обещанията за светлото комунистическо бъдеще. Вече едва ли някой не е разбрал, че бъдещето се гради от съгласуваните усилия на всички субекти на действие.
- С какво началото на прехода беше генерално сгрешено?
- Не мисля, че можем да говорим за генерална грешка. Има редица грешки в процеса, но радикалната, революционна промяна по същество стана без присъщите дотогава за всички революции кървави драми, страдания, масови разрушения.
Големият успех на прехода е мирният начин, по който беше извършен. И друг път съм казвал, че става въпрос за исторически компромис между един узурпирал властта режим и свободното гражданство.
На кръглата маса в началото на 90-те всеки от тях се явява със своите валидни аргументи - от едната страна са грубата сила, репресивният апарат, от другата - моралните ценности, негодуванието, набиращото сила мълчаливо мнозинство, както и примерът, идващ от страните от Източна Европа. И двете страни трябва да се откажат от нещо. Така старата партийна номенклатура и новите политически субекти трябваше да играят на новото демократично политическо поле като еднакво легитимни сили.
Това доведе до много
колизии, до много
загубено време,
до разпиляване на национално богатство.
- Можеше ли това да се предотврати?
- Ходът на трансформацията зависеше и от изходните позиции, от които една страна влиза в нея. Нашата изходна позиция е много по-неблагоприятна от тази в други страни, българският комунизъм беше едно изключително ретроградно и развращаващо хората образование. Ние като цяло бяхме много по-пасивни, по-неподготвени, по-некомпетентни и може би по-големи индивидуалисти.
- Кои са трите най-важни и положителни неща, които се случиха в страната през тези 30 години?
- Вече споменах едното от тях - договореният мирен преход от еднопартийна диктатура към демокрация и отворено пазарно стопанство.
Второто - цивилизационният избор, който политическите партии от началото на прехода направиха с консенсус - завръщането ни в Европа, членството в Европейския съюз и евро-атлантическата общност. Едва ли някога и досега сме имали основание в такава висока степен да се чувстваме като самостоятелен, равноправен държавен субект. И трето - излизането от нищетата и дефицитите, създаването на средна класа, особено в по-големите градове, общо замогване на страната, промяната на външната среда, по-високо качество на жилища и околна среда, стремеж за съизмерване със стандарти на старите демокрации.
- А трите най-лоши и пагубни?
- Ще пропусна най-често обсъжданото - криминалната приватизация. Противно на очакванията, няма да спомена и т.нар. демографска катастрофа. По много причини, които тук едва ли може да развия подробно. Това е процес, през който са преминали всички по-слабо развити страни от Европа в разрухата след Втората световна война. Масова емиграция има в Италия, Гърция, Испания, Португалия... Във всички тези страни с времето процесът се оказа обратим. В основата му е ръстът на националното замогване.
И извън тези два въпроса списъкът на “лошите” неща е дълъг, но ще се огранича със свързани с т.нар. душевно здраве на нацията.
Най-важното от тях е ерозирането на стандартите на демократическа политическа култура, които сякаш бяха приети в първите години на прехода от основни играчи - БСП и СДС. Постепенно, с деформациите на прехода, наблюдавахме прогресивно рециклиране на елементи от болшевишката политическа култура -
липса на диалогичност,
нетърпимост и тотално
отрицание на опонента,
пропагандно манипулиране на хората.
Икономическите проблеми на прехода, а в наше време и мигрантската вълна, създадоха благоприятна почва и за засилването на национализма и популизма. Обща слабост на политическите партии през всичките тези 30 години е тази, че вместо да се опитат да култивират определени граждански и трудови ценности в обществото, охотно експлоатира емоциите и очакванията на хората. Резултатът е определен тип социално развращаване.
Друга лоша тенденция, и тя е свързана с първата, са колебанията в избраната посока, в направения цивилизационен избор. Неспособността ни да се разделим с комунизма, липсата на обществен консенсус в осъждането му, в разграничаването от него, в склонността да се насаждат и експлоатират политически носталгии по едно имагинерно комунистическо добруване.
И трето - някои черти на големите предприемачи и на българския капитализъм изобщо. Това са: ниската чувствителност към социалните проблеми, липсата на инвестиции в кадрите, липсата на инвестиции в иновации и изследване, а меценатството на повечето богати е погрешно адресирано - към спорта, чалга културата, модния подиум.
Не е обществено здравословно всеки път, когато с малко се вдигат доходите, да заплашва с апокалипсис, съкращаване на работни места и изтичане на капитали... Ако в тези три аспекта нещата бяха се развили по друг начин, може би и приватизацията нямаше да бъде толкова дива и хората така масово нямаше да търсят изход навън.
- Наскоро един депутат подхвърли идеята за нова кръгла маса. Как ще я коментирате? Трябва ли да се връщаме 30 години назад?
- Не ни трябва нова кръгла маса, а и няма какво повече да договаряме на нея. Това, от което страната се нуждае, е нова политическа култура. Политиката е постоянен спор, постоянна мини кръгла маса, на която се предлагат алтернативни решения, но тя може да бъде полезна само ако политическите субекти притежават това, което Хабермас определя като дискурсивна етика.
Което ще рече всеки участник да представя своите аргументи и в последвалия дебат всички да проявят готовност да приемат по-добрите от тези аргументи. Не само да ги приемат, но и да ги припознаят като основа за работа в името на общото благо. Така се изграждат стъпка по стъпка обществените норми и правила.
- През последните 10 години на прехода страната е управлявана от ГЕРБ и премиер е все Бойко Борисов. С какво се обяснява неговото политическо и управленско дълголетие и докога ще продължи то?
- Няколко са факторите, които обясняват политическото дълголетие на Бойко Борисов. Преди всичко причината е структурна. Петнадесет години след 1989 г. хората, уморени от ожесточеното червено-синьо противопоставяне и вътрешнопартийните пунически войни, имат реална нужда от успокояване, от политически център, в какъвто царят и НДСВ не успяха да се превърнат. ГЕРБ набира маса от слоеве, които независимо от различни предишни обвързаности останаха изолирани от политическия живот, от добре очерталите се нови политически номенклатури.
И после, каквито и кусури да има Борисов,
той е от малкото
политически фигури,
които имат харизматично
присъствие,
имат усет за изграждане на публичен образ. Той не е партийно творение, а сам създава партия. Дори и други да имат значим принос, тя възниква около неговата фигура и неговия политически успех при оспорването на политическото статукво. Това, че е неоспорим лидер, има за резултат факта, че ГЕРБ не изпраща противоречиви сигнали към аудиторията. Политиката му има голяма степен на предвидимост, макар да търпи и упреци, че не извършва необходими реформи. Но хората, изглежда, се плашат от шумни приказки за реформи, уморени са от постоянни промени.
- Но все пак ГЕРБ е член на ЕНП и се обявява за дясна партия...
- Прав сте, но поведението на Борисов в управлението остава центристко. Това се вижда в стила на политическото му поведение и говорене. И при него има моменти на изпускане на нервите, но общо взето, присъствието му е въздържано, излъчва добронамереност и
речникът му е извън
идеологическите клишета
Той е способен да направи жест, да се вслуша в другото мнение.
Неговото говорене се харесва, защото е непосредствено, близко до всекидневния език, не очертава дистанции, съдържа простонародни “мъдрости”, изрази, родени в автентична народна среда. Всичко това внушава: “Аз съм един от вас.”. Поведението на Борисов може да бъде обвинено, че е патерналистично и понякога неадекватно интимно - това понякога дразни, но изглежда, отговаря на нагласите в широки слоеве от населението.
Разбира се, тази всекидневност има и своята обратна страна - Борисов изпуска от внимание важни сфери от живота на обществото, всичко, свързано с високата култура, която създава успеха и идентичността на един народ. Разточителен е в подкрепата на проваления професионален спорт и пестелив в подкрепата на университета, науката, научните изследвания.
Изоставането на модернизирането (съответно - размера на инвестициите) и съответно вниманието към висшето образование в сравнение с училището води до сериозен дисбаланс в цялата образователна система. Насажда погрешното впечатление, че в България не можеш да получиш сериозно университетско образование. Впрочем - това е наследен недъг от всички досегашни управления.
И накрая, с годините Борисов разви усет при формиране на най-близкото си политическо обкръжение от умерени и интелигентни хора. Дончев, Горанов, Фандъкова, Биков нямат
нищо общо с фанатизирани
партийни апаратчици, които
със зъби и нокти бранят идеите на своя патрон... Това създава общ стил, което не е малко в нашите условия на постоянно истеризиране на политиката.
Така че конкретно на въпроса докога ще продължава управлението му - най-вероятният отговор е: докато се създаде приемлива за хората политическа алтернатива. Което поне засега не е налице. БСП е в силни колебания около идентичността си и в перманентна лидерска криза.
Старата десница от времето на СДС е силно фрагментирана и най-представителната й част с гордост се назовава “градската десница”, без да си дава сметка, че с това се обрича на капсулиране. Предстои да видим дали има капацитет да се отвори към нови членски и електорални слоеве, за да може да се превърне в народна партия, способна да поеме или споделя управлението.
- Каква е вашата перспектива за бъдещото развитие на страната? Може ли младите хора, образовали се в чужбина, да се върнат и да поемат управлението на България?
- Има неща, които ни нервират или обезкуражават временно, но България се модернизира, развива се относително добре и то в правилната посока, така че не виждам предпоставки за песимизъм, освен ако не си песимист по природа.
Напоследък в завръщането в страната на младите и добре образовани хора се търси разковничето за бъдещия успех. Аз не мисля, че това е решаващото. Разбира се, добре е повечето от тях да се върнат и работят за страната, но защо тези, които се учат и реализират в България, да са по-неподходящи за това? И те пътуват, живеят в информационния свят, носят белезите на новите поколения, макар някои и да са обременени от нагласите на семейната си среда. Впрочем това понякога е по-адекватно за голяма част от тези, които са заминали.
Преди години едни юпита се върнаха от чужбина да управляват и видяхме какви бяха резултатите. Не бих казал, че Лондонското сити е школа за етика и патриотизъм. Точно подценяването на тези, които се формират тук, на място, може би е и един от факторите за младежката емиграция. Внушава им се, че ако останат в България за тях няма бъдеще. Главните усилия на държавата трябва да бъдат насочени към подобряване на висшето образование, подобряване на условията за квалифициран труд и за реализация тук, в България. Това е и условието за лелеяното завръщане на повече млади хора.