Нешка Робева: Слизането от сцената не е сбогом, сега мечтая за фондация, музей и книга. И за няколко агънца и козички
- Вече не мога да нося 10 дини под мишница, основната ще е "Темелите". Искам фондацията да бъде късметът на талантливите българчета
- В последния спектакъл идеята е, че бабите и дядовците качваме на сцената децата. Рокендролът ще остане вечно млад, но ние остаряхме
- От треньорството не исках да си тръгвам, за спектаклите нямаше принуда, дойде ми времето
- Другата ми мечта е градината - отглеждам български продукти
Родена е на 26 май 1946 г. в Русе. Като състезател печели медали от световни първенства по художествена гимнастика през 1967, 1969, 1971 и 1973 г. Старши треньор на националния отбор от 1974 до 1999 г. Под нейно ръководство българските момичета се превръщат в "златните момичета". Състезателките ѝ печелят близо 300 медала - води момичетата си (индивидуално и ансамбъл) до 14 абсолютни световни титли, 16 европейски и два сребърни медала от олимпийски игри. През 2000 г. основава "Нешанал арт". Ръководител, постановчик и хореограф на редица спектакли, пожънали огромен успех в България и по света. На 12 декември 2024 г. след спектакъла "Шампионите" се сбогува с публиката от сцената в зала 1 на НДК. Нешка Робева даде специално интервю за "24 часа".
- Г-жо Робева, обикновено слагате скоби пред вашия последен спектакъл и го наричате (пред)последния. След “Шампионите” в зала 1 на НДК се сбогувахте с публиката. И последва вълна от емоционални сбогувания с вашите спектакли. Последното шоу на Нешка ли беше това? Или (пред)последното?
- Ако трябва докрай да бъдем честни, със спектаклите на Нешка хората отдавна са се сбогували. През 2016 г. направих “Търси се Фигаро – последната грешка на Нешка”, последния авторски спектакъл. После “Няма такова шоу” (2017 г.), “Има такова шоу” (2018 г.)... Правех спектакли, като подбирах това, което ми харесва. Направих спектакъл с гимнастическите спортове. И винаги прибавям и приятелите – музиканти, танцьори. През 2022 г. направих “Купон по нашенски”. С чужд труд и достижения. Аз само допълвах или подреждах, обединявах. Миналата година трябваше да бъде последният, но наистина нямах сили и прескочих. И сега си казах, че просто дължа на публиката, на всички тези хора, които над 24 години ни следват и пълнят залите. Трябва да им кажа по някакъв по-приемлив начин “сбогом”. Или “довиждане”. Може и “довиждане”, защото все някога ще се видим пак. (Смее се). Това е животът.
- Да не се окаже последният пак предпоследен и да изненадате публиката през 2025 г.?
- Не, не. Въпреки че през 2025-а се навършва четвърт век от първия ми спектакъл в зала 1 на НДК - “Два свята”. Сега много хора говорят за два свята. А през 2000-ата на сцената представих два свята - света на духовното и света на чалгата.
- 25 години по-късно не живеем ли все още в два свята?
- Абсолютно. Съвсем скоро чух един наш културолог по телевизията, който обясняваше по един грозен повод, който не искам да си спомням: “Два свята – единият е излишен”. Няма излишен свят. Винаги ще има два свята. В противен случай ще се нарушава равновесието. А всеки един от нас трябва да има правото да избере в кой свят иска да живее. Или да вегетира.
- За (пред)последен път – да не се окаже истинското ви сбогуване с публиката през 2025-а, заради онези “Два свята”?
- (Смее се.) Ще има сбогуване. Но през фейсбук. (Продължава да се смее.)
- Махаме скобите, явно сбогуването в зала 1 на НДК е окончателно...
- Човек трябва да разбере, да си даде ясна сметка колко и докога може. За този спектакъл - “Шампионите”, аз наистина се насилих да го направя. Въпреки че някак нещата идваха извън мен. В колата чух, че имаме шампиони в новия спорт - мажоретен спорт. Таланти от Пазарджик. В колата чух, че имаме световни шампиони в акробатиката, в аеробиката. И си казах: “Трябва да направя нещо с тях. Трябва да ги поканя”. Ами прекрасният ни ансамбъл “София-6”, който става световен шампион в своята област, печели такава голяма награда. Самодейци сред професионалисти. И печелят убедително. Никак не съжалявам, че подбирам самодейци и ги смесвам с професионалисти. Защото в песента с музиката подбирам професионалисти, това са мои приятели. Поставям ги рамо до рамо със самодейци и се получава невероятна сплав. И едните, и другите влагат изключителна енергия и любов. И го правят толкова емоционално, с такава искрена радост. Особено пък децата. Та тази сплав от прекрасни хора подарява енергията и любовта си. Правят го така, че заразяват всичко наоколо. Сцена и публика заживяват в един ритъм. Макар и за два часа. Получава се магия.
И както се бях подготвила за провал, стана истинска магия. А се готвех за провал не защото те не са добри, напротив, всички бяха прекалено добри, но аз нямах никакво време да ги събера на едно място, да обмисля добре как да ги съчетая, как да прокарам идеята. А идеята беше, че ние, старите, бабите и дядовците, които вече водим децата в залата да играят гимнастика, да играят рок, хип-хоп и така нататък, качваме на сцената децата и ние слизаме от сцената. Говорих с дъщеря ми. Тя казва: “Едно дете май закъсня”. Отвръщам ѝ: “Да, закъсня. Не видя ли, че баба му го доведе, тя го съблече и го качи на сцената? Не видя ли, че бабите и дядовците водят децата на рок, на танци?”. И тя възкликна: “Ахаааа, сега разбрах”. (Смее се.)
- Идеята на последния ви спектакъл всъщност е, че светът на бабите и дядовците вече е светът на децата...
- Да. Шкумбата започна с това. Навремето бяхме млади, бяхме заедно, той идваше да весели момичетата, когато не бяха шампионки, когато още не бяха “златни”. Рокендролът беше млад и ние бяхме млади. Ние остаряхме, но рокендролът ще остане вечно млад. Е, това ми беше притеснението, че сигурно не успях да го направя толкова добре, че да го разберат хората. Но пък ако не са го разбрали, аз го разказах. (Смее се.)
- Бихте ли описали емоциите в мига, в който казахте “сбогом” или “довиждане” от сцената?
- Някъде да сте чули да казвам “сбогом”? Аз изрично казах, че слизам от сцената, което не значи сбогом. Аз имам толкова много друга работа да върша. Но понеже времето е лимитирано... По-рано носех и 10 дини под една мишница, сега вече са ми много. Имам да свърша няколко неща. И едно по едно трябва да ги отхвърлям, за да си тръгна абсолютно свободен дух.
- Коя е най-голямата диня днес, онази с най-висок приоритет?
- От 3 години говорим и искаме да регистрираме фондация. Просто не остава време. Фондация “Темелите-Левски”. Тя вече функционира. Но сега ще я регистрираме. Нарекохме я “Темелите”, защото от темелите зависи всичко. И продължителността на живота на сградата, на моста, на това, което се строи. Неговата стабилност. И на мен ми се иска в тези темели да вградим нашите знания. И общност. Колкото и префърцунено да звучи. Но така ми се иска - да предаваме постепенно знанията и опита си. Ето, преди 3 години предадохме управлението на клуба по художествена гимнастика “Левски”. Тук се препъваха, там грешаха, но ето, вече заработиха като един организъм. Вече виждам, че съвсем спокойно се справят прекрасно и без да им каканижа непрекъснато. Без да ги поучавам. Аз отдавна не ги поучавам и на никого не давам съвети, ако не ми ги поискат.
- Какви хора се обединявате в “Темелите” и каква е основната цел на фондацията?
- Най-важната цел с простички думи – да подпомагаме деца. Талантливи деца. Без значение дали в спорта, изкуството, или науката. Това са децата на България. Да ги подпомагаме в тяхното развитие и изява. И то деца, които нямат възможности, чиито родители нямат възможности. Народът казва: “Роди ме, мамо, с късмет, пък ме хвърли на смет”. Аз искам да бъдем късметът на тези деца. Не ние, тази фондация, защото ние не сме вечни. Но фондация “Темелите” да остане късмет за талантливите деца.
Фактически “Темелите” са клубът “Левски”, но трябва да се намерят институции и хора, които да работят, да са активни, инициативни. Имаме примера на други фондации – как да търсим, намираме и да раздаваме не само пари, но и знания.
- Ако фондация “Темелите-Левски” е основната диня, която ще носите от 2025 г., кои са другите?
- Тази е основната, от 2025-а започвам да я търкалям. (Смее се.) Тъй като в Трудовец има невероятно читалище, има свободно пространство, искам да направим етнографски музей - с костюмите, които имам, с костюмите и предметите, които са събрали в селото... Вече ми се обаждат и други хора, които имат какво да дадат – с идеята това богатство на народа да се пази. От друга страна, клубът има прекрасна колекция – с произведения на наши изключителни автори. Планирам да включа и част от моята колекция. Вече сме разговаряли, ще търсим средства да обогатим музея с малка галерия. Ще ми се да обединим усилия и с общината в Ботевград, и с Правец. Има и площад, има какво да се прави, има какво да се показва. Това е една много кратка отбивка от пътя от София през Северна България към морето. Хората ще могат да видят всичко това.
Живеем в години, в които се правят неимоверни усилия да се заличи всичко. Не мога да кажа, че всичко е стойностно, но се опитва да се заличи и стойностното. И да се каже: “Аз съм началото”. Прави се такава политика, че същите хора казват: “Аз съм и краят”. Живеем в свят, в който човечета се обожествяват. И с голям хъс заличават. Затова ми се иска да направим музея и галерията. Да оставим място, в което да се пазят традиции. Ако е рекъл Господ, разбира се. Едно е да си правиш планове, друго е дали ти е казано да го направиш. Но ми се иска тук да има такъв център. За величието на българите. Такива, които се опитват да забравят и да ги зачеркват.
Третата “диня” - тя е най-страшната. Да напиша книга. Колкото пъти я почвам, толкова пъти я спирам.
- И как точно се чувствахте, след като се сбогувахте със сцената, за да се захванете с тези задачи?
- Като след състезание. Като празна тенекия. Добре де, празна каца.
- Какво е чувството в празната каца?
- Че няма чувства. Изпадаш в едно такова необяснимо състояние – не можеш да се радваш, не можеш и да тъгуваш, не можеш да мислиш.
Преди след състезание се връщах в България и почти веднага се разболявах. Като оздравеех, веднага започвах подготовка за следващата година. Сега – яхнах колата рано сутринта, веднага след спектакъла, и пристигнах в Трудовец. Успях да нахраня животинките и легнах. Не бях болна, но ставам и разбирам, че не мога да свърша нищо. Не мога да стоя и на краката си. И пак лягам. С единствената мисъл, която направо ме влудяваше през цялото това време - че не успях да благодаря на хората, на които исках. На всички снимки на сцената след спектакъла стискам едно малко бяло листче – написах си хората, на които да благодаря за безценната, безрезервна подкрепа. Е, от емоциите тогава точно това забравих. И тази мисъл ме изяждаше. Тръгнах да напиша нещо, но главата ми буквално падаше и се удряше в лаптопа. Чак когато написах благодарностите, се успокоих.
- Кой беше най-красивият спектакъл на Нешка Робева? Има ли нещо най-специално за вас от създаването на трупата “Нешанал арт” през 2000 година?
- Все едно да питаш многодетна майка кое дете ѝ е любимото. Всички съм ги правила с любов. Те се раждаха наистина с родилни мъки. Хората ги виждаха на сцената – изградени, направени. Но преди това... Имаше един момент, в който огромната част напуснаха, защото поеха своя път. И аз останах със 17 танцьори и танцьорки, при положение че сме били 45. И се чудех какво ще правя с толкова малко хора. Тогава се появи Джуни Александрова и направих няколко спектакъла, като обединих музика, танци и слово. Това са от силните спектакли, защото те пък ми дадоха стимула да се ровя в историята, в нашата поезия, в политическата проза, особено на Ботев. Силно въздействащи спектакли. Тези последните – също. По особен и различен начин. Виждаш как сцената ври и кипи. Но не можеш да кажеш: “Това е моят спектакъл”. Особено сега накрая, често стоях отстрани, гледах и си казвах: “Това бих направила така, онова бих направила онака”. Обаче им се радвах. Да, не е направено баш както аз бих искала, но пък си е прекрасно.
В последния спектакъл успях да включа два знакови танца. Част от “Гаргите”, това е проклятието над България. Участваха четири от основния състав, другите бяха младички. Другият е “Самодивите”. Момичетата ме кандърдисват: “Госпожо, ще намерим пари, хайде да възстановим “Орисия”! Казвам им: “Не мога. Ако искате да ви помагам – с удоволствие. Но да нямам задължението”. Няма как да имам онази отговорност от самия факт, че съм казала. Защото кажа ли, трябва да го направя. Затова и обявих слизането от сцената, за да не се изкуша да поема отново обещание, че ще направя спектакъл. Не, не, не. Не искам да си го причинявам.
- Кога беше по-сложно – да слезете от сцената като състезател, като треньор или сега – при буквалното ви слизане от сцената?
- Последните две години като състезател участвах, защото Славчо Тепавичаров, който още не беше съпруг на Мария Гигова, а беше отговорен за индивидуалните спортове, ме извика и ме помоли да участвам на още едно световно първенство, за да подкрепя Мария. Той съвсем честно каза: “Няма да ти разрешат да станеш световен шампион, но можеш да подкрепиш Мария, защото България няма толкова шампиони”. И понеже беше докрай откровен, се съгласих. Но тези две години бяха доста тежки за мен. Не можех да се откажа по средата. И ги изкарах с много болки, отрицание на всичко странично и пълна концентрация върху това да издържа. С една-единствена молитва – да не се върна без медал. Върнах се с два бронзови от световното в Ротердам през 1973-а. Мария стана абсолютна световна шампионка за трети път. Това ми беше последното състезание. Бях решила след него да се откажа.
От треньорството не исках. Подадох си оставката като старши треньор, защото това го изисква спортната етика. Биха ни. Как са ни били, това е друг въпрос. Подадох оставка. Но те не ми разрешиха и като треньор да работя. И тогава дойде възможността да правя спектакъл. В момента, в който се захванах със спектакъла, изцяло се потопих. Явно съм такъв човек – захвана ли се с нещо, потапям се изцяло в него. Тежка работа бяха тези 16 години, в които сами правехме спектаклите – текучество на хора, организации, пътувания. Тежка работа, но пък невероятно удовлетворение. И в главата си имам такива спомени. Например препълнен площад в Горна Оряховица. Тъмно. Не виждаш края на хората. Играехме “Кармен от Факултето”. Спектакълът свършва и чуваш как целият площад скандира: “Още, още, още”... Невероятно усещане. Ето такива спомени имам много. В тях се крие удовлетворението. 16 години удовлетворение с авторските спектакли. После още 8 години, от които изключваме две по време на пандемията и още една, в които правя нещата по начина, по който ви разказах. А и нормално – момичетата и момчетата, с които се събрахме в началото, те всички работят, натежаха, имат семейства, други са приоритетните отговорности. Две седмици преди предишния спектакъл се разболях. Страшно притеснение. Но те казаха: “Госпожо, ние ще го направим”. И го направиха. Тук слизането от сцената си дойде по нормалния начин, дойде ми времето, тук нямаше принуда. Когато си лежа на дивана, такива сили ми идват, такива планове, такова желание имам да направя това или онова, тъй като имам опита... Затова просто сложих спирачката.
- За какво мечтае Нешка Робева на 78 години, на прага на 79?
- Ами аз си ги изказах всичките мечти. Като ме пита някой за какво съм мечтала, казвам: “За нищо не съм мечтала, просто работех”. А сега, след като не знам дали ще имам силите и времето да свърша всичко това, което съм си наумила, може спокойно нещата, които споменах, че имам да свърша, да ги наречем мечти. Дано поне някои от тях се сбъднат. Защото, ако книгата зависи само от мен, то фондацията, музеят, галерията зависят и от доста други хора. С фондацията направихме една пробна година. Заедно с колегите напълнихме базата, начертахме планове, водихме децата в музеи, галерии, прожектирахме, запознавахме ги с историята на спорта... Това беше като трупане на опит, преди да тръгнем. Това ще бъде и една от дейностите. Но всичко това трябва да го поемат млади хора. Аз тази година наистина се скапах. (Смее се.)
Та това са ми мечтите, след като цял живот просто работех. Но да не пропускаме и още една моя настояща мечта – градината. Е, тя също си зависи само от мен. Каквото произведох тази година, една голяма част съсипах. А след това голяма част от това, което консервирах, пак я съсипах. (Смее се.) Обаче се уча. И сега съм любопитна – дали ще произведа добра продукция догодина, ако насадя всичко навреме? Ето, сега всички ми казват, че не трябва да садя по това време. Аз обаче насадих в парник. Чесън, балучки, магданоз, моркови, трябва да насадя спанака... Свързвам се с различни хора – знаете ли колко жени ми пращат разсад? И не разни велики сили от Евросъюза да мислят как да забраняват селекцията на местни семена, колкото и да мънкат, че не било точно така. Това тръгват да правят – да купуваме хибриди и да ядем пластмасови домати и чушки. А пък аз искам да произвеждам български продукти. И се радвам на градината като една страхотна българска сцена.
Всъщност имам и една друга мечта. Няколко козички и агънца. Ама май ми стигат кучетата и котките. (Смее се.)