Радослав Спасов бе любимият оператор на най-добрите ни режисьори
- Радослав Спасов се интересуваше от конфликта между героите. Спонтанно обръщаше камерата към актьор извън сцената. Актрисите му поверяваха лицата си, казва Георги Дюлгеров
- Иван Андонов снима дъщерята на Славчо тайно от него в "Дами канят"
Роден за камерата и единственият, който дълго време можеше да снима от ръка и да прави плавни движения без стабилизатор. С усет към актьора, позволяващ си да запечатва странични кадри, за да получи непринудени реакции на артистите. И винаги му се получаваше.
По този начин всички близки и приятели описват забележителния оператор и режисьор Радослав Спасов, който почина на 20 октомври, но
остави ярък отпечатък в българското и световното кино
На същата дата пред 2 г. си отиде и писателят Антон Дончев, по чийто роман се създава филмът “Време разделно”. В него Спасов е не само оператор, но и съсценарист.
“Славчо, както го наричахме, беше много широко отворен към всички хора и колеги – споделя пред “24 часа – 168 истории” съпругата му Галина Спасова. - На прочутото му таванче на ул. “Шишман” 45 постоянно имаше хора и то не само че не се заключваше, но и вратата винаги беше отворена. Наричаха го Дежурния синоптик. Беше хумористичен човек и когато почина, много хора ми се обадиха и ми казаха, че като мислят за него, наум им идват само смешни истории. Това ми помага и ме радва.”
Журналистката е до него още преди първия му операторски дебют и го следва и подкрепя във всеки негов проект.
“Имаше някаква предопределеност в нашето запознанство – допълва тя. - За първи път сме се видели, когато аз седях на пейка в градинката на “Кристал” с тогавашна моя студентска любов, бях точно на 19 г. Славчо мина със своята колежка и приятелка от Москва Павлина Делчева. Тя ни поздрави и каза, че отиват на кино в Студентския дом. След известно време двете се срещнахме и тя ме попита: “Видя ли тогава, че минах с един приятел?” Отвърнах ѝ, че не съм го забелязала, а тя ми обясни, че той иска да се запознае с мен. Но аз отклоних, защото си имах гадже. Един ден, през много късната есен, двете пътувахме с тролей. Валеше силен дъжд и беше много студено. Токът спря и тролеят спря точно на “Попа”. Седяхме, чакахме, замръзнахме. Тя се сети за Славчо, който живееше наблизо. И така отидохме на неговото таванче и както той после казваше:
“Дойде на таванчето и никога повече не излезе от него”.”
Двамата се женят спонтанно почти 5 години след запознанството им.
“Ние се оженихме на рождения ден на баща ми през 1975 г. – разказва Спасова. - С приятели с три коли отидохме в Панагюрище и там сключихме граждански брак. После изпратихме телеграма на родителите ми, че вече сме семейство. Дотолкова не бяхме подготвени, че в последния момент се реши кои ще са ни кумове - Пламен Масларов и жена му. Ние дори нямаме сватбена снимка, предвид че всичките бяха кинаджии. Никой не снима.”
В киното Радослав Спасов дебютира като оператор във филма “Изпит” на режисьора Георги Дюлгеров. Той е изключително важен за Славчо, защото още тогава осъзнава, че “камерата тръгва сама” и разбира, че е усетил действието и е влязъл в драматургията на филма.
“Той имаше вродено, от Бога дадено, чувство за композиция. Още след първия ни филм “Изпит” престанах да надничам в камерата му – посочва пред “24 часа – 168 истории” режисьорът Георги Дюлгеров. – Славчо е човекът, с когото са тясно свързани филмите ми. -
Той не обичаше да обсъжда изображението
Интересуваше се от драматургията, от конфликта между героите. Затова беше безценен по време на снимки. Знае на всяка сцена същината и проникваше в актьорите, следеше ги със свободното око иззад визьора и реагираше спонтанно, щом се появи искрена и неочаквана реакция. Често обръщаше камерата към актьор, който е извън обектива, и не спазваше предварителната репетиция. Отначало се дразнех на тия му своеволия, но се убедих, че спонтанната му чувствителност е вярна, когато след това гледахме материала. Неслучайно го търсеха и работиха с него всички значими режисьори от нашето време - те ценяха неговото съучастие. Актьорите (особено актрисите) много го обичаха и му поверяваха лицата си. Знаеха, че ще направи най-верните им портрети - тези, които ще разкрият душите им. Славчо бе готов да пожертва техническото съвършенство заради искрената и неподправена актьорска реакция - верен ученик на бате Димо (Коларов).
В последните си филми стигахме до безмълвна жестикулация
Аз питам: “Какво хващаш?”, той показва с длани крупността. И работим.”
През лятото “Изпит” се излъчва по БНТ, а легендарният оператор го гледа заедно със съпругата си и е поразен от нещата, които са си позволявали да правят по време на снимките.
“На сцените, в които Филип Трифонов си вади майсторски изработената бъчва, Славчо каза: “Като го гледам, даже ме е страх. Сега никога не бих направил това. Ние сме били абсолютно луди” – споделя съпругата му. - Той си спомни, че снимането на тези сцени е било на ръба на голяма трагедия. Заедно с Георги Дюлгеров минимум два пъти са щели наистина да удавят Филип Трифонов. Подобна ситуация имаше и с Руси Чанев в “Авантаж”. Като се върна от снимките на Дунава, ми каза, че са щели да го удавят в реката и да замръзне.”
Още преди да стигнат до “Авантаж” обаче, изключителният тандем Георги Дюлгеров и Радослав Спасов създава първия си пълнометражен филм “И дойде денят” (1973 г.).
“На всичкото отгоре го снимахме в цвят – посочва Дюлгеров. - Един от първите цветни филми. Лентата бе руската “Свема”, която всички наричаха “Совколор”.
Славчо много се готвеше за срещата с цвета
Изчете сума ти литература. Надуваше ми непрекъснато главата с цветната температура, която се променяла в зависимост от осветлението. Затова изискваше да спираме снимки по никое време следобед, към 16 часа, защото след това слънцето клоняло към хоризонта, спектърът на лъчите му се променял и картината щяла да червенее. Въпреки старанията ни тя червенееше, моравееше, зеленееше и синееше, както си искаше! Ние стриктно продължавахме да се придържаме към правилата! Не можело да се снима, когато притъмнее, а беше октомври месец, често имаше облаци, в Търново падаха мъгли. Славчо не спеше по цели нощи. Слушаше едно и също гръцко парче “Морето”. Стаята му бе до моята и аз споделях неговото музикално безсъние. Дойде за консултация от Киев един мой приятел - операторът Виля Калюта. Сприятелиха се бързо със Славчо. Човекът имаше опит с пустия му “Совколор”. Неговата основна сентенция бе: “Советская пленка - как советский пулемет! Чем больше песка в нем, тем лучше стреляет!”
(Съветската лента е като съветската картечница!
Колкото повече пясък има в нея, толкова по-добре стреля!). Оказа се, че най-хубавата картина се получава, когато е облачно, особено в мъгла. Заснехме прекрасни епизоди. Всеки наш филм бе удоволствие, приключение, откривателство.”
Любопитното е, че операторът не позволявал да се снимат децата му. Смятал, че това ги разваля и създава звездомания у тях от съвсем малки.
“Дъщеря ни Цвети обаче има участие в “Дами канят” – разкрива съпругата му. - Тя е детето, което в колата затваря очите на Ламбо. Това стана без неговото знание, абсолютно тайно. Той снимаше някъде из страната и Иван Андонов и Люба Маричкова ми се обадиха, че до 2 дни трябва да се направят тези кадри. Дойдоха, взеха ни, отидохме в Асеновград, снимахме и бързо се върнахме. Тайно стана. Поставях го пред свършен факт.”
Всички близки на Спасов обаче знаят, че повечето му филми са заснети в Ковачевица – селото, в което той е влюбен и дори си купува къща там.
“Той имаше истинска обсесия към Родопите, а Ковачевица беше вклинена в сърцето му – категорична е Галина Спасова. – Славчо избра къщата ни там в деня, в който се роди първата ни дъщеря - на Голяма Богородица, 15 август. Видях я няколко месеца по-късно - беше голяма и съборена. Предложих му да вземем някоя по-малка в селото, а той каза: “Ама как ще я сменям! Ти имаш ли ум?
Все едно да ме карат да си сменя годеницата”.
В тази къща влязохме през бившите прозорци на втория етаж, не беше възможно по друг начин.”
Именно в селото по истинска история е заснет и режисьорският му дебют “Сирна неделя”. Съпругата му първоначално не подкрепя тази идея, защото знае, че е роден за камерата, дори без да е учил по-сериозно за оператор.
“Славчо беше много концентриран в работата си по този филм – споделя пред “24 часа – 168 истории” директорът на “София филм фест” Стефан Китанов, който играе в “Сирна неделя”. - Всички от екипа се чувствахме едно цяло. Със съпругата ми Илиана Китанова бяхме през по-голямата част на снимките. Тя имаше епизодична роля. Аз също се появявах в кадър, но по-важната задача, с която ме натовари Славчо, беше да бъда като посредник на композитора Божидар Петков на терен.
Двамата се запознахме през 1987 г., когато се подготвяха снимките на “А сега накъде”. Жена ми бе избрана за една от главните роли във филма. Присъствал съм на всеки кадър и съм следял всяка дума на Славчо, начина му на работа, отношението му към неговия екип и най-вече към актьорите. Той имаше изключителния талант да се води от тях и да ги предразполага да му се доверят, след което постигаше максималния ефект от тяхното визуално присъствие. През годините за мен и цялото ни семейство той беше един от нас. Чувствахме го изключително близък, като роднина. Широко скроен, благ и добър, закрилящ, грижовен, в него винаги сме имали опора, топлина, съвет, съчувствие. Беше един от редките случаи на хора, които са родени да бъдат домакини, да създават уют, да те карат да се чувстваш като у дома си, без това да е натрапчиво. Славчо беше многостранен талант, креативен във всичко, с което се захващаше – оператор, режисьор, сценарист, продуцент, с активна позиция и мнение за всеки проблем в киното ни, но също и с усет за дизайн и кулинария.”
Точно на партито по случай 60-годишния юбилей на оператора кинаджиите решават да създадат продължението на “А сега накъде”.
“Имах шанса да съм продуцент на последния филм на Рангел Вълчанов “А днес накъде” – допълва Стефан Китанов. - По време на снимките
Рангел беше с тежка диагноза и гонещ 80-те
Въпреки това той беше от първите на терен и си тръгваше последен и не спираше да поддържа духа на актьорите и екипа с многобройните си истории. Всички бяхме около него и окрилени, че трябва да направим този филм за него и за всички нас. Славчо беше изцяло опора на Рангел. Винаги е снимал всичките си кадри сам. Освен това беше известен като оператор, който може да снима изключително стабилно от ръка и да прави плавни движения (известното Батерадково рамо), без да е необходимо да се използва стедикам (приспособление за стабилизиране на картината). Филмът имаше разписан сценарий, но тъй като беше свързан с реалната съдба на актьорите, разчиташе и на много импровизации. В един страшно дълъг кадър, сниман от ръка от Славчо, импровизациите сякаш нямаха край, но той издържа и го завърши. След което получи схващане в кръста, което му се случваше периодично. Въпреки всичко той стисна зъби, преодоля болката и на следващия ден отново застана зад камерата и завърши филма,
без никой да разбере какво му костваше това.”
След многобройни откази едва миналата година Радослав Спасов най-накрая приема да получи Наградата на София за своя извънреден принос към киното.
“Това го окрили, но особено го зареди възможността да засади дърво в символичната гора на “София филм фест” – разказва Китанов. – Постави го в градинката на “Кристал”. Казваше ми, че то ще го надживее, но деца, внуци и правнуци, а и приятели, ще се сещат за него, като минават оттам. Така и се случи. Славчо си отиде, но дървото, което посади, добрите му дела и незабравимите му филми, голяма част от които са шедьоври на българското кино, ще останат като свидетелство за паметта и таланта към един отдаден на киното и живота човек.”
А случайно или не, операторът Радослав Спасов засажда дървото точно срещу пейката, на която е седяла Галина при първата им среща.