Георги Парцалев никога не е награждаван - нито в театъра, нито в киното
След четири години в Медицинската академия той е изключен - не е благонадежден, баща му бил кулак
Георги Парцалев е актьорът, превзел по най- категоричен начин три от върховете в българското сценично изкуство - естрада, театър, кино. “Той беше най-популярният от всички ни”, казва самият Калоянчев, който за мнозина е еденица мярка за популярност.
Георги Парцалев е роден е на 16 юни 1925 г. в с. Левски, което по-късно става град. Кръщават го Георги, на дядо му по бащина линия, и е с фамилия, сякаш предопределена за комик.
Младежът учи до VII клас в Левски, след това постъпва в Плевенската първа мъжка гимназия. Често е с празни джобове. Живее на квартира, храни се в гостилница, като сметката се записва в тефтер и баща му Иван я плаща, когато идва в града да нагледа наследника си и да плати парите за наема.
При едно такова идване прочита в дневника на Георги следното: “Вчера даваха страхотен филм. Пропуснах го - нямам пари!”. Под този текст родителят написва: “Парите развалят човека!”. И си тръгва, без да финансира любимото занимание на сина си.
Така сравнително заможният търговец Иван Парцалев възпитава отрока си в пестеливост. Години по-късно синът признава пред близки, че е благодарен на баща си за твърдата ръка и спартанската педагогика. Но когато самият той започва да печели много пари като артист, тази пестеливост сякаш напълно изчезва като черта от характера му. Никога не разрешава друг от компанията да плати сметката.
След като завършва гимназията в Плевен, Георги кандидатства в три специалности - право, медицина и стоматология. Приет е и в трите факултета. Въпреки че мечтата му е да стане актьор, главно заради хатъра на родителите си записва медицина. Баща му Иван казал: “С бяла престилка искам да те видя, па тогава да умра. Жоро, ти си само за лекар. Нека с нещо и ти да ни зарадваш...”.
Майката Веска също иска синът да учи за доктор - за да има кой да ги лекува на старини. Но вярна на зевзешкия си характер, не пропуска да се пошегува: “Ти, сине, трябва да се ориентираш към нервните болести. Че кой друг освен лудите и нервните ще идва да се лекува при теб?!”
Парцалев учи в Медицинската академия четири години и си взима всичките изпити. Но намира време и да участва в художествената самодейност. Играе в читалищата “Бачо Киро” и “Славянска беседа”, в работнически театър и драмсъстава на фабрика “Пролетарий”.
В началото на петата година обаче актьорът у него надделява над лекаря и той решава да се посвети само на сцената. И като за капак по това време на общо събрание в академията се решава съдбата на “неблагонадеждните” студенти.
Георги Парцалев е изключен, защото баща му Иван освен търговец бил и кулак - имал 30 декара земя. Освен това симпатизира на Никола Петков и неговата земеделска партия.
Младежът е изпратен да служи в Трудова повинност, бъдещите Строителни войски. Там го намира актьорът Енчо Багаров, натоварен да изгради ансамбъл към войските. Багаров и Парцалев създават първия сатиричен тандем, който бързо става любим на публиката. Багаров пише сценариите, Парцалев доизгражда сценично скечовете и подсилва комичния елемент. Концертните им изяви радват хората из цялата страна със свежите импровизации на злободневни теми.
Но Парцалев не е “чист самодеец”, той е самобитен артист. Актьорството му идва отвътре
Има обаяние и излъчване. С годините ще изгради невидими мостове с публиката и във всеки момент ще усеща пулса й. Няма друг като него.
Енчо Багаров загива при автомобилна катастрофа недалеч от София на 13 декември 1963 г. Парцалев кани за партньорка Стоянка Мутафова, с която са в трупата на Сатиричния театър. Двамата обикалят страната с весели програми тип “къдрава антена” и стават изключително популярни.
Изграждането на Сатиричния театър започва през 1956 г. Първосъздателите му освен Парцалев са Татяна Лолова, Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Саркиз Мухибян, Георги Раданов, Петко Карлуковски и др. Режисьорът Стефан Сърчаджиев е назначен за директор на театъра.
За рожден ден на Сатиричния театър се смята датата 7 април 1957 г. Тогава той вдига завесата за първото си представление - “Баня” от Маяковски. Драма в шест действия с цирк и фойерверки!”, пише гръмко на афиша. Парцалев е в маломерната роля на чиновника бюрократ Оптимистенко.
Първият голям успех на Парцалев идва чак през шестия сезон, откакто той се подвизава на сцената на Сатирата. През 1963 г. Методи Андонов му поверява ролята на Михал в “Михал Мишкоед” от Сава Доброплодни. Някои критици смятат, че тази роля е водоразделът между комика самодеец от театъра на Трудовата повинност и актьора - бъдещия много голям комедийно-драматичен артист на България.
Прави силни образи като хаджи Смион в “Чичовци” по Иван Вазов, делегата в “Балът на манекените” от Бруно Ясенски, съседа в “Когато розите танцуват” от Валери Петров, Нуц в “Свинските опашчици” от Ярослав Дитъл...
Вече е на 44, когато през 1969 г. най-после му е присъдено званието “заслужил артист”. Удостоен е последен от звездите на Сатирата. В театъра той отдавна е признат от колегите си, дели една гримьорна с безспорния ас на театъра Георги Калоянчев. Като анекдот се разказва, че веднъж Калата, който е “народен” още от 1963 г., подхвърля: “Ядем народни пари, Пацоо!”. Парцалев пуска тънката си усмивка: “А, моите са заслужени, Кала...
Цели 14 години минават, докато най-после през 1983 г. “отгоре” разрешават Парцалев да стане “народен артист”. Само за сравнение - между двете звания на Калоянчев минават едва 3 години.
Георги Парцалев играе на сцената на Сатиричния театър 32 сезона. Изиграва 40 роли. Понякога публиката пълни салона най-вече заради него. И през всичкото това време актьорът не получава нито една театрална награда.
Нито една! Кой днес може да каже защо?
От многобройните ми разговори с колеги на актьора и хора, помнещи особеностите на “онова време”, излиза, че той винаги е бил пренебрегван главно заради сексуалната си ориентация.
Киното открива сравнително късно Георги Парцалев
Вече е в Христова възраст, когато излиза първият му филм - комедията “Любимец 13” (1958) - една от най-смешните и досега родни комедии.
В “Любимец 13” той е в тандем с Енчо Тагаров (да не се бърка с Енчо Багаров!). Двамата са нещо като мениджъри на футболните отбори “Воля” (Пловдив) и “Агрегат” (Русе), които се надлъгват и надцакват, за да привлекат голмайстора на “Черно море” Гълъбов (Апостол Карамитев).
Преди този филм Парцалев е викан няколко пъти на пробни снимки, но все не го одобряват. Рангел Вълчанов го пробва за “На малкият остров”, но не го взима.
Актьорът признава, че се притеснява и дори страхува от камерата. А най-вече се плаши от клапата, която “щраква” преди снимките на всеки дубъл. Стига дотам, че занася една клапа в квартирата си и кара хазяйката всяка сутрин да я удря по няколко пъти пред лицето му, та да свикне.
“Изглежда, че съм характерен актьор - гласът ми, физиономията - не се годя за всякакви герои в киното”, казва Парцалев в интервю от 1980 г.
След дебюта му в “Любимец 13” киното забравя Парцалев за цели шест години. За него се сеща режисьорът Владимир Янчев, който му дава любопитна задача във филма си “Невероятна история”. В тази комедия актьорът играе художник и няма реплики, въпреки че точно гласът е неговата запазена марка.
В “Привързаният балон” (1967) по сценарий на Йордан Радичков ролята му на Амед е като съшита по негов образ и подобие. Той е човек от малцинството и се включва с въодушевление в преследването на балона беглец.
Тук, докато гледа как циганчетата му се плацикат в локвата, произнася култовата фраза: “Лебеди, мои!”.
В “Кит” (1970) г. Парцалев получава първата си по-сериозна комедийна актьорска задача - той е главният инженер в риболовното предприятие, който измисля номера с кита.
Ролята му е възлова, защото най-добре показва безсмислието на социалистическото планиране и отчетност: гемията на кап. Герджиклийски (Григор Вачков) хваща една-единствена хамсийка, но до директора Парушев (Георги Калоянчев) стига информацията, че е уловен кит.
Когато лъжата е разкрита, героят на Парцалев бяга от журналистите, като се прехвърля през едни тераси. Веднъж гледахме филма с Калоянчев у дома му и той каза: “Ама той беше много страхлив човек, това сигурно е дубльор. Ей го, снимат го отдалече! Не е, не е Пацо това...”.
Във филма “Петимата от Моби Дик” за първи път блясва с пълна сила комедийният талант на Парцалев в неговия киновариант. Ролята му позволява да направи един много смешен миниспектакъл. По сценарий е “стар морски вълк” и бракониер на... кактуси. Насочат ли фотоапарат към лицето му, се гипсира тотално. Постоянно ръси бисери и мъдрости.
В “Тримата от запаса” (1971) Парцалев прави най-силната си роля в киното
Дотогава играе комедийни герои и изведнъж 1970 г. преобръща амплоато му. Пръв Методи Андонов го снима в малка “сериозна” роля - Фурман-син в шпионския екшън по Богомил Райнов “Няма нищо по-хубаво от лошото време”.
Зако Хеския обаче е първият режисьор, който му поверява истинска драматична роля - на съботянина Иван Стайков. Тогава има доста голяма съпротива срещу избора на актьора, известен с това, че предизвиква смях още със самото си появяване. Специфичният му глас пък направо “довършва” зрителите с неповторимите си интонации.
Зако Хеския търси неочаквана комбинация от трима комици и е щастлив, когато я намира в лицето на Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов.
Този нестандартен подход всъщност носи и големия успех на филма. Тук Парцалев наистина разгръща огромния си талант, но го вкара в друго русло - на кроткия съботянин, човечеца от село, който почита бог и който с цялата си същност се противопоставя на насилието.
На финала на филма героят му, който не е плясвал шамар дори на майтап и не е клал и кокошка, удушва с голи ръце немеца, убил преди това войника Симо и помощник-командира Андрей и целещ се в Спиро Стоименов (Кирил Господинов).
В тези сцени Парцалев е върховен. Играта му е толкова убедителна, съвършена и затрогваща, че
на премиерата разплаква дори видялата какво ли не през
живота си певица Леа Иванова Между другото - тя е една от най-големите приятелки на актьора.
Георги Парцалев се снима в 17 игрални филма и 5 телевизионни сериала. Малко за големия му талант, много малко.
И отново, както и в театъра, не получава награда в България. Нито една!
Мнозина в киногилдията смятат, че актьорът ще бъде отличен за ролята на Иван Съботянина в “Тримата от запаса”. Но ето какво се случва. Около 15 часа в деня на награждаването става ясно, че наградата за най-добра мъжка роля получават актьорите “запасняци” Георги Парцалев, Никола Анастасов и Кирил Господинов. В 17 часа новината е коригирана - наградата се дава само на Господинов.
Кой и защо пак прецаква големия Парцалев? Отново ли причината е в сексуалната му ориентация? Никола Анастасов до края на живота си смяташе, че журито на Варненския кинофестивал през 1971 г. извършва голям грях, лишавайки Парцалев от наградата за най-добра мъжка роля в “Тримата от запаса”.
Единственото кинопризнание за актьора идва от чужбина - на XXV фестивал на трудещите се в Карлови Вари, Чехословакия, му връчват награда за ролята на Методи Рашков в “Сиромашко лято”.
От средата на 80-те години Парцалев сякаш е забравен от театралните режисьори. Името му липсва в афишите на новите постановки. След “Кошници” цели 6 години той не получава нито една роля. Той тежко изживява това, но и не помисля да отиде при директора и да го моли за нови изяви.
Остава му участието в сатирично-естрадните програми, с които обикаля страната И любовта на хората, разбира се.
Последната роля на Парцалев в киното е на хаджи Ахил в 9-серийния телевизионен филм на Янко Янков и Нина Янкова “Под игото”. В това има някаква символика. С герой на Иван Вазов - Михал Мишкоед - е първият му голям успех на сцената на Сатиричния театър. А образа на хаджи Ахил актьорът пресъздава и в телевизионна постановка под режисурата на Магда Каменова. Сериалът е излъчен по БНТ през 1990 г., вече след смъртта на актьора.
На 29 август 1989 г. Парцалев вика по телефона приятеля си Илия Ангелов - Магистър Илма. Моли го да го повози из София с колата си. Минават покрай Ректората, после по “Патриарх Евтимий”, стигат до Руски паметник. Парцалев настоява да го обиколят два пъти. Тръгват към НДК. Тук спират и изпушват по една цигара. В “Шератон” изпиват по едно уиски в дневния бар. Там музикантът на пианото сякаш по поръчка изпълнява “Странници в нощта” на Франк Синатра.
На 5 септември 1989 г. в Сатирата предстои представление с “Обичате ли човешко?” от Мирон Иванов. Помощник - режисьорката на спектакъла притеснено казва на Никола Анастасов, че Парцалев не може да играе.
Анастасов заварва колегата си седнал на стол в гримьорната, силно наведен напред. “Паце, какво става?”. “Не мога да стана...”, въздъхва Парцалев. Решават да отложат спектакъла и веднага да го закарат в Правителствена болница. Актьорът категорично отказва: “Ще играя! Сложете стол в средата на сцената, аз ще седна и ще си казвам репликите...”.
На 31 октомври 1989 г. в 8,30 ч големият актьор Георги Парцалев умира от остра левкемия. В началото няма официална информация и тръгват слухове, че актьорът е пребит от милиционери в протеста на екозащитници срещу властта в градинката пред “Кристал”.
Властта забранява поклонението пред тленните му останки да е в Сатиричния театър. Тя още помни и се плаши от човешкото стълпотворение при погребението на футболистите Георги Аспарухов и Никола Котков в началото на юли 1971 г. Опелото е извършено в ритуалната зала на Централните софийски гробища.