Владо Пенев: На 16 г. за първи път излязох от България. Цял месец бях във Виена, където рухнаха всичките ми клишета
Преди дни - в четвъртък, популярният актьор навърши 66 г. Рождения си ден отбеляза като всички големи артисти - на сцена, и то с 50-о юбилейно представление на "Великденско вино". Ролята му в нея - на поп Кръстьо, предателя на националния герой Васил Левски, му донесе не само важни театрални награди, но и голямото удовлетворение, че е направил една от най-смислените си роли досега.
Той завършва ВИТИЗ през 1982 г. Работил е в драматичния театър във Варна, в Младежкия театър, в МГТ "Зад канала", в театрална работилница "Сфумато". От 2009 г. играе на сцената на Народния театър, където прави едни от най-знаковите си роли. Участва в игрални филми, сериали, а заради един от тях - "Под прикритие", го спират и днес по улиците.
- Защо решихте да празнувате на сцена рождения си ден, г-н Пенев?
- Така става в повечето случаи - на рождения ми ден да имам представление. Имаше известен период, в който на празника ми не бях в България, ходих по чужбина за една седмица. Тази година, понеже не казах, че ще пътувам, традиционно си ме сложиха на сцена. Това е и 50-о представление на “Великденско вино”, така че се оказах с още един празник.
- Отбелязахте 60-ия си рожден ден с премиера на друг спектакъл - “Бащата”.
- Аз пожелах така, за да съвпадне с годишнината ми.
- Това ли са пиесите, които са ви най-близки последните години?
- Важни са ми, да. Човек има важни и по-малко важни. За щастие, не съм имал такива, в които да не искам да участвам. От доста време съм със статут на артист, който си избира. Аз не избирам неща, които не харесвам и не искам, независимо от това какъв е обемът на определената за мен роля. Не е задължително да е някоя голяма, да е локомотивна - да тегли спектакъла. Има и малки роли, които събуждат интереса ми и ме карат да се чувствам добре. По-важно ми е какво е представлението като цяло, отколкото аз какво правя в него.
- В китайската култура навършването на 66 г. е свързано с благословия за дълголетие. Вие с каква благословия искате да свързвате този рожден ден?
- Да съм здрав. Щастливо пенсиониран съм вече, навърших необходимите години, така че ми се иска да се чувствам добре, да имам време да пътувам, да се надяваме да дочакаме внуци. С такива неща.
- Защо пенсионирането ви кара да се чувствате по-свободен?
- Сега имам повече причини да отказвам, макар и преди да съм го правил, докато съм се опитвал да балансирам, за да не се претоварвам. Изхабяването не е полезно за никого. В момента участвам в 7 представления в Народния театър и в още 3 в Малък градски театър “Зад канала”. Това са общо 10, които средно се играят по два пъти в месеца, тоест
играя 20 дни в месеца.
Така че не може да
се каже, че съм пенсионер
- Защо не си вземете малко почивка?
- Тези представления са от репертоара на театъра и няма как да спра да играя в тях, за да почна да го правя отново някога. Свързан съм с колеги артисти.
- Ицко Финци ви смени за една вечер във “Венецианският търговец”.
- Да, а сега трайно ще влезе втори човек, с когото ще се редуваме. Представленията се слагат на сцена съобразно със заетостта на Самуел Финци, който е международен артист, и има ангажименти навсякъде по света. Но това невинаги съвпада с моя график и при това положение се наложи през лятото за две представления да ме смени баща му Ицко Финци. Ще се наложи пак да ме заместят, защото
заминавам за Нова Зеландия,
където ще посрещна
Нова година
Както не съм приел театрални ангажименти и ми остават представленията, в които участвам, се съгласих да играя в един филм и след това в сериал. Пак до март ще съм зает.
- Кои са те?
- Не знам дали мога да кажа. Филмът е на режисьора Александър Косев, за сериала не издавам.
- Какво се случва с продължението на “Под прикритие”, вие ще участвате ли в него?
- Има го желанието да се прави продължение на “Под прикритие”, вероятно ще се снима през лятото на 2025 г.
- Това предистория ли ще е?
- Не знам, не съм видял още нищо. Но не може да има продължение на “Под прикритие”, ако го няма моя герой. Ако е предистория - още повече. Няма как без Попов. Ако някой има пръст в даването на заглавието на сериала - наемането на човека под прикритие, то това е тъкмо Попов.
- Какво ви даде “Под прикритие”?
- Даде ми абсолютна популярност, каквато нямах преди това с театралните успехи и награди. Телевизията е изключително могъщо средство. И не само заради това. Сериалът се излъчваше по телевизията, но след това тръгна по интернет, купиха го в толкова много страни по света, където също го показваха доста време.
До ден днешен ме
спират заради него,
което значи, че не съм се променил много. Щастлив съм от това, хубаво е.
- Разпознавали ли са ви в чужбина заради “Под прикритие”?
- Да. В Германия в самолета не искаха да седнат до мен, защото се чудеха дали е възможно това. Беше респектиращо за тях да са до човек от екрана, пък сега той да седи до тях в самолета.
“Под прикритие” ми даде популярност, възможност да остана с усещането за добре свършена работа. Голяма част от нещата, които правих там, бяха откривателски за мен самия. Бях си поставил високи критерии, цели и съм щастлив, че съм постигнал голямата част от тях.
- Кое приемате за най-големия си успех?
- Тук съм с най-баналния отговор - най-големият ми успех са дъщеря ми Яна и възможността да премина през тези 66 години, на които ставам, с достойнството, за което майка ми ме е възпитала.
Много от съвременните млади хора сигурно трябва да проверят в речника какво точно означава тая дума “достойнство”. В съвременния свят думата “достойнство”, доброто домашно възпитание нямат никакво значение. Те не са ценност. Доброто домашно възпитание даже е пречка - ставаш лигльо, недостатъчно силен и пробивен, и означава, че нещо не ти е наред. Според мен да си добре възпитан и да имаш достойнство са изключително важни неща. Да преценяваш добре докъде са ти силите, докъде да стигаш, къде е прекалено. Големият ми успех е, че съм взел от майка ми, светла ѝ памет, много важни неща, с които сега животът ми се струва по-смислен и имам усещането за смислено прекаран живот.
- Разказвате ли на дъщеря си семейни истории, говорите ли с нея за вашата майка?
- Тя самата си я спомня, майка ми не си отиде чак толкова отдавна. Разбира се, да, говорим за семейната история. Яна по-малко, но племенницата ми много се занимава с родословното ни дърво. По майчина линия имаме корени в Южна Албания и щеше да ходи да види къщата на нашето семейство, която се рушала. Били руини, но никой не може да каже, трябва да се отиде да се види. Отпадна нейното ходене, но може би другото лято ще идем.
Да имаш семейна история, да я почиташ, да я знаеш, да бъде част от живота ти сега, е ценно и важно.
- Смъртта на майка ви ли е най-голямата загуба?
- Не знам. Генерално сигурно
загубата на баща ми, който
е починал на 37 години, а
аз съм бил на 4 месеца.
Вероятно това ме е белязало,
определило в голяма степен цялостното ми развитие. Всяка загуба е голяма. И на майка ми, и на сестра ми.
- Плачете ли често?
- Аз съм много ревлив.
- На филми?
- Да, стига да е достатъчно добър. Ако го разконспирирам, че държи много да ме разплаче, обикновено не го правя. Искам да ме изненада. Разплаквам се, когато е нещо много хубаво. Плача и на спортни успехи. Ужасно ми харесва Григор Димитров да бие примерно. Преди няколко години го гледах в мач с Новак Джокович на “Уимбълдън”.
- Откъде тая страст към пътешествията, няма ли да се спрете?
- Не! Това е най-смисленото нещо - възможността да пътуваш, да се преместваш в пространството и да се опитваш да срещаш други култури, хора, да усещаш други миризми, климати. Много е вълнуващо. Макар че се подготвям и знам къде отивам и какво да очаквам, винаги се изненадвам.
Например първия път, когато отидох в Буенос Айрес, бях абсолютен турист - всичко беше ново и попивах с адско вълнение. Втория път отидох пак за около 3 седмици и се слях с града, станах си част от него. От един магазин си купувах хляб, там има такава продавачка, после се сменя с друг продавач, ама те май са семейство, имат си история, усмихнати са, симпатични. Един ден тя не е в настроение, друг ден е. Зеленчуци си купувах от едно мръсно магазинче, което за трите ми седмици там стана много прилично, хората в него бяха изключително сърдечни. И понеже не говоря испански, те пък не знаят други езици, се разбирахме с жестове. Беше толкова хубаво - да усещаш, че хората те приемат, ти ги приемаш каквито са. Съвсем различно усещане за преживяване на дадено място, което си мислиш, че познаваш.
- В Австралия ще се върнете за втори път.
- Там ще ми е базовият лагер. Имам приятели, при които ще гостувам и с които после ще отидем заедно в Нова Зеландия. Това всъщност е най-добрият ми приятел от училище, който живееше срещу нас.
Много ми хареса и навсякъде разказвам за филиала на Лувъра в Абу Даби, който е изключителна сграда със смайваща архитектура. Затова и
приятелите ми в Австралия
са ми подарили екскурзия
до остров Тасмания,
където имало музей на модерното изкуство.
- За колко време ще сте там?
- Това пътешествие ще е малко повече от 3 седмици.
- Пак ли ще сте с дъщеря си?
- Не, няма да я вземам. Тя има работа, гадже, има свой живот.
- На колко години бяхте, когато излязохте от България за първи път?
- Бях на 16 или 17 г. Майката на моя близка приятелка замина да работи във Виена и те ме поканиха да празнувам Нова година при тях. Така бях цял месец във Виена през далечните, дръжте се, 1975-1976 година.
- Как се стори австрийската столица на 16-годишното момче, отишло там от социалистическа България?
- Отидох в сърцето на капитализма. Всичките клишета, с които ми бяха напълнили главата, рухнаха. За първи път видях сексшоп, купих си няколко чифта дънки. За миналия ми рожден ден ходих пак във Виена и някак си ми се затвори кръгът. Много се е променил градът. Всичко вече стана толкова консуматорско, че ме дразни.
- Кое не ви дразни, чии истории обичате да слушате?
- На интересните хора.
- Искате ли да бъдете пример за някого?
- Не. Аз самият нямам пример, след когото да вървя. Хубаво е да имаш цели, да ги преследваш, да развиваш себе си, да се обогатяваш. Но е ограничаващо да се фиксираш само върху човек или пример, който да те развива. Добре е да имаш широк хоризонт, към който да се стремиш, но и да отговаря на възможностите ти. Ако си поставяш цели, които са свръх възможностите ти и не можеш да извървиш и 5 метра по тоя стръмен път, тогава се демотивираш или се озлобяваш. Най-добрият вариант е да имаш удовлетворението от малката постигната цел, с която да продължаваш да се изкачваш нагоре, докъдето можеш да стигнеш.
Преди два дни - в четвъртък, популярният актьор навърши 66 г. Рождения си ден отбеляза като всички големи акртисти - на сцена, и то с 50-о юбилейно представление на “Великденско вино”. Ролята му в нея - на поп Кръстьо, предателя на националния герой Васил Левски, му донесе не само важни театрални награди, но и голямото удовлетворение, че е направил една от най-смислените си роли досега.
Той завършва ВИТИЗ през 1982 г. Работил е в драматичния театър във Варна, в Младежкия театър, в МГТ “Зад канала”, в театрална работилница “Сфумато”. От 2009 г. играе на сцената на Народния театър, където прави едни от най-знаковите си роли. Участва в игрални филми, сериали, а заради един от тях - “Под прикритие”, го спират и днес по улиците.