Обречена ли е дипломацията?
Конфликтите по света продължават да се разрастват и да подкопават стабилността в критични региони. Поради тази причина дипломацията изглежда все по-неспособна да се справи с проблемите. Дори усилията на САЩ не помагат, а времето им изтича.
Многократните призиви за мир, колкото и настойчиви да са те, не са достатъчни, за да се преодолеят настоящите кризи.
Някогашната представа, че конфликтът в Газа е разрешен на 90% сега е просто далечен мираж. Само преди две седмици подкрепеното от САЩ предложение за 21-дневно прекратяване на огъня, което имаше за цел да улесни дипломатическите отношения между Израел и Хизбула, не успя да се наложи и беше последвано от значителна ескалация.
Усилията за посредничество в Судан, които целят прекратяването на огъня, са под въпрос. Това е така, защото суданските въоръжени сили, една от воюващите страни в жестоката гражданска война, започнаха нова офанзива.
Успешната дипломация изисква баланс между поощрението и последствията. Предлагането на награди без отговорност рядко води до промяна на ситуацията.
Не че светът не желае дипломация. Пример за това е успешното посредничество на Китай за сближаването между Иран и Саудитска Арабия.
Значими преговори бяха възможни на COP28, където компромисите в крайна сметка доведоха до разрешаване на конфликта. С консенсус от членовете на Световната организация за интелектуална собственост беше приет и нов революционен договор за интелектуалната собственост, генетичните ресурси и свързаните с тях традиционни знания.
Дори сега ирански официални лица изразиха готовност да участват в преговори със САЩ. Но въпреки тези усилия, западната дипломация твърде често пропуска критични възможности.
Дипломатическите пробиви стават все по-редки с малки изключения. Откроява се успехът на Обединените арабски емирства за размяната на затворници между Русия и Украйна. Турция и Армения също постигнаха значителен напредък в нормализирането на отношенията си след двегодишно затишие.
Успехът обаче не може да се измерва само с нови споразумения и договори. Основното дипломатическо постижение на тази година - Пактът за бъдещето, одобрен от Общото събрание на ООН , е изправено пред сериозни съмнения относно способността му да се справи с мисията си.
Освен въпроса за новите договори, пактът поражда и по-големи опасения относно това дали международните организации като ООН все още са подготвени да се справят със сложността на съвременните конфликти. Дипломацията трябва да продължи да заема централно място, независимо дали става въпрос за пълномащабна война, ескалиращо напрежение или продължителна безизходица.
И така, как може да си обясним застоя в световната дипломация?
Отдалечаването на страните, както и засилването на популизма, създаде среда, в която преговорите са все по-трудни.
Вътрешнополитическите процеси също представляват предизвикателство. През 2024 г. в повече от 64 държави - на които се пада почти половината от световното население, се провеждат избори. В много от държавите са предвидени значителни политически преходи. Това подкопава дългосрочното мислене и постоянните усилия, които дипломацията изисква.
Например предстоящите избори в САЩ и потенциалните избори в Израел могат драстично да променят тона и целта на дипломатическите усилия в Близкия изток. След президентските избори в Тайван все още предстои да се установят рисковете от ескалираща динамика, задвижена от тайванската вътрешна политика.
Лидерите, въвлечени в конфликти от Русия и Судан до Централна Африка, или се опитват да укрепят властта си, или се борят за оцеляването си. Без тяхното пряко участние дипломатическите споразумения се постигат все по-трудно.
В много случаи външната политика отразява вътрешнополитическите планове. Това превръща висшите дипломати в обикновени посредници за възгледите на техните лидери, а не в професионалисти, способни да изразяват по-широки международни перспективи. Дори министрите на външните работи често се оказват ограничени и не могат да представят позиции, които се различават от тези на държавните им ръководители.
Въпреки тези ограничения дипломатите, участващи в посредничеството при конфликти, продължават да се стремят - официално или неофициално, да се върнат на масата за преговори.
На места стремежът към победа на всяка цена засенчи желанието за компромис, а ултиматумите замениха диалога. Отвъд бойното поле дискусиите са доминирани от икономическите интереси, свързаността и геополитическата конкуренция, като дипломацията е изтласкана на заден план.
Фокусът се измества от изкуството на дипломацията към надпреварата за влияние и власт.
Всички държави - колкото и да са малки или големи, имат всички основания да продължат да инвестират в дипломацията. Тези, които са изправени пред икономически или военен упадък, могат да я използват, за да възстановят позициите си, докато издигащите се средни сили могат да я използват, за да си извоюват по-значима роля на световната сцена.
Дипломацията остава незаменима за всички. Държави като Турция, Индия, Саудитска Арабия и ОАЕ вече се позиционираха като ключови дипломатически играчи, използвайки икономическото и военното си влияние, за да утвърдят силата си. Тези средни сили биха могли да служат като така необходимите посредници в бъдещите преговори.
След като изборната година отмине, новоизбраните правителства ще трябва да проявят политическа смелост и креативност, за да възродят ролята на дипломацията в глобалното управление. С настъпването на умората от нестихващите регионални конфликти ще се появят възможности за активизиране на дипломатическите усилия - ако те наистина се стараят да обхванат всички страни. Средните сили, регионалните организации и групите на гражданското общество трябва да бъдат включени в бъдещите дипломатически рамки, за да се създадат по-устойчиви решения.
Може би е време да се върнем и към някои от иновативните дипломатически формати от миналото, които са помогнали за преодоляване на различията. Масата във формата на ромб от Споразумението от Разпети петък, на която дори яростни противници като Иън Пейсли и Джери Адамс можеха да седят един до друг и един срещу друг, или дипломацията в стил меджлис, често практикувана в Персийския залив, която насърчава уважителния диалог и постигането на консенсус.
Тези и много други формати биха могли да осигурят ценна структура за решаване на регионални конфликти, укрепване на доверието и дългосрочна стабилност в един все по-поляризиран свят, пише The Hill.