Диана Добрева: Ядосах се, че първо в "Одисей" нямаше изобщо Пенелопа. Сложих десет
- Преди дни режисьорката получи и международно признание - френския орден “Рицар на изкуствата и литературата”
- Всеки ден в театъра за мен е гигантски дар, но още живея с усещането, че може за секунда да изтече между пръстите ми
- Прадядо ми е бил пътуващ актьор, дядо ми е бил оперен певец, баба ми е била актриса, майка ми - също, баща ми Стойно Добрев - актьор. Това е много дълго натрупване
- На 26 години казах на майка си, че ще ставам актриса. Тя дълго се смя, помисли, че е шега
Тя излиза доста късно на сцената - на 26 години става актриса, а след това и режисьор, но се превръща в изключително явление в българския театър. Още дебютът като режисьор с "Медея" получава награда "Аскеер" и номинация за "Икар". Следват още 5 аскеера - за "Макбет", "Къщата на гнева", "Вълци", през 2019 г. за "Дебелянов и ангелите" и "Бащата", а през 2022-а - за "Коприна". Има и "Икар" за постановката "Синът".
Има магистратура по "Актьорско майсторство" и "Режисура" в НАТФИЗ "Кр. Сарафов", завършила е френска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски", история на изкуството в Сорбоната, Париж, и Театралния колеж "Любен Гройс".
Диана Добрева е 4-о поколение актриса, синът Константин Еленков също върви по нейните стъпки.
- Ден след като бяхте удостоена с френския орден “Рицар на изкуствата и литературата”, заминахте на 16 октомври за Будапеща, където поставяте спектакъл в Националния театър там. Как се стигна до поканата, г-жо Добрева?
- Покани ме Атила Виднянски, директорът на Националния театър в Будапеща и на фестивала MITEM, чието последно издание тази пролет беше открито с представлението ми “Одисей”. Тогава той каза, че това е може би най-запомнящото се откриване на фестивала, който съществува от 11 години.
За мен беше изключително важно, че там бяха много големи професионалисти - Валери Фокин, Атила Виднянски, Александър Поповски, Ян Фабра, на които само съм се възхищавала от дете. Не съм си и представяла, че един ден ще чуя такива думи от тях за мен, буквално ми е неудобно да ги предам. Валери Фокин каза, че това е световен театър и световна трупа. Атила Виднянски каза, че е щастлив, че е докарал в Унгария спектакъл, който може да се нарече нов тип театър, и ме покани да поставям там. Вече започнах репетиции в Унгария, където ще съм два месеца, а премиерата се очаква през декември.
- Смущавате се да говорите за емоцията си, за това, което сте преживели. Защо?
- Човек винаги се притеснява да споделя такива неща, защото тези думи, които наистина ми е трудно да предам, са главно много хвалебствени.
В България много често казват за моите спектакли колко са визуални, което е факт, те имат силна визия. Но не могат да бъдат оприличени като визуален театър. Затова Фокин каза, че последното, което го впечатлява в този театър, е визията. По-скоро беше изключително изненадан от режисьорските решения, от играта на актьорите, от силния драматизъм, който се постига.
- Какво представление ще предложите на унгарската публика? И с тамошната трупа ли ще работите?
- Само с тяхната трупа, но част от творческия екип е български. Водя сценограф, костюмограф, композитор. Вземам си моите хора, с които работя тук.
- Защо?
- От години работим заедно и сме създали наш общ стил на спектаклите. Въпреки че за постановката “Без кръв” (премиерата ѝ беше на 10 септември в Пловдивския театър - б.а.) за пръв път работих изцяло с творчески екип от македонци. Представлението е по романа на Алесандро Барико, с неговата “Коприна” вече бяхме на театрална олимпиада. “Без кръв” е копродукция между Пловдивския театър и театъра във Велес, Северна Македония. Адаптацията пак е на драматурга Александър Секулов, с когото направихме и “Одисей”.
- Защо с македонци?
- С тях имаме вече доста продължително сътрудничество. Всичко започна, откакто “Одисей” гостува на международния фестивал за антична драма във Велес, където взе наградите за най-добро представление и за режисура. Тогава разговаряхме, защото те много ни искат, и ние се дадохме. А и самата тема в “Без кръв” - актьорите са българи и македонци, много ще подсили смисъла на романа. В него става дума за прошката, но само тя не е достатъчна. Когато се отнася за народи, които са били във война, които имат сблъсъци, омразата и желанието за отмъщение не само трябва да минат през прошката, но и да метаморфозират в любов. Романът има много неочакван и силен финал. Надявам се и спектакълът да е толкова достоен, много е актуален текстът.
- Как работите сега с трупата в Будапеща? Впрочем сте имали доста театрални ангажименти извън България. На какъв език се разбирате с актьорите?
- Във всяка нова трупа, в която отидеш, винаги го има момента на нагласяне. Когато съм работила навън, в по-голямата си част съм знаела езика. Но в Унгария имам преводач. Унгарският е специфичен език, там нямам познания. Много красиво звучи на сцена. Гледах вече техни спектакли, трупата е много добра.
Иначе съм работила в Русия, във Франция - говоря перфектно френски, руски, македонски. Поставяла съм в Албанския национален театър в Скопие, Македония. Актьорите говорят македонски, но на сцената говорят на албански. Това беше първият сблъсък с актьори, които на сцената говорят чужд за мен език. Но когато някой пропуснеше реплика например, казвах: “Стоп, пропусна”. Чудеха се как е възможно да знам. И на мен не ми е ясно, просто научавам самата мелодика на текста и ми липсва една част. Като музика слушам езика.
Аз мога примерно да науча много голямо количество чужд език само като музика. И в момента, в който бъде изпусната някоя реплика, веднага го усещам, защото ми е нарушен ритъмът.
- Това е много типично за музикантите, които лесно учат чужди езици именно заради музикалния си слух. Вие музикална ли сте, свирите ли на някакъв инструмент?
- Петя Диманова, която е композитор и с която работя от самото начало, ми е била преподавател по ритмика и музика. Казвала ми е, че не е имала по-добра студентка от мен по ритмика.
- Защо се обръщате с такава страст към митологията, легендите, приказките, които обилно присъстват в голяма част от спектаклите ви? Какъв е техният отпечатък в днешното време?
- В основата на всяка съвременна драматургия стои постаментът на митологията. Митовете са абсолютната и тотална канава на всички истории, които са родени след това. В тях е цялата памет на архетипа, на изначалната същност на човека. Затова за мен те са най-силни, защото съдържат абсолютния концентрат на човешката природа. Във всяка съвременна драматургия има една тема или част от някаква история, докато митовете са абсолютно метафизични. С това ме привличат, защото и театърът, с който се занимавам, по-скоро се стреми да ходи по вертикала нагоре, и да търси метафизичното поле на човека.
- Защо е важно това?
- За мен една от най-важните теми въобще в живота е стремлението на човека към божественото, към Бога, съзнателно или несъзнателно. Търсенето на смисъла може да стане само през божественото. Затова може би се занимавам с митовете. Това търсене е и от неверника, и от вярващия, който се бори понякога със своето неверие. Впрочем голямата битка е именно на вярващия, който много повече се бори със своите съмнения.
- Много различни стават митовете под вашата режисура. Така във вашия “Одисей” има не една, а 10 Пенелопи. А първоначално Александър Секулов не е включил нито една. Как се появяват те?
- Това е много прословут случай, разказван вече като легенда. Когато той ми предаде първоначалния текст на “Одисей”, въобще нямаше Пенелопа. Аз така се ядосах, че направих 10 Пенелопи.
Получи се едно от най-впечатляващите неща в спектакъла. Всъщност сега има по една Пенелопа за всяка една година от завръщането на Одисей. Накрая остава истинската, която го е дочакала.
- Как започнахте да работите с Александър Секулов? Двамата заедно се превърнахте в марка за успех.
- Историята е много смешна като начало. Дълго време Кръстьо Кръстев, тогавашният директор на Пловдивския театър, ме канеше там, а аз работех главно в София. С него се познаваме от театъра в Смолян, който той ръководеше и където направих първия си голям спектакъл - “Макбет”.
На мен не ми се ходеше в Пловдив, но от много голямо уважение и почит към Кръстьо отидох. И той ми даде един текст - драматизация на Сашо Секулов, по “Трънски разкази” на Петър Велчев. Почвам да чета “Вълци” и в първия момент онемявам, защото адаптацията започва с репликата: “Адън заек две гроздови чини ли?” (“Един заек струва ли две гроздови ракии?”). В някаква кръчма нещо се разправят.
Прочитам текста и като се виждам с Кръстьо, му казвам: “Не е тази работа за мен. Много е хубав текстът, но си вземете някой режисьор, който има влечение към този тип драматургия”.
Кръстьо е с много голям усет не само да ръководи един театър, но и да развива един артист. “Всички ще очакват от теб това, което си правила досега”, каза ми той и накрая се съгласих. С голяма неохота заминах за Пловдив, където се срещнахме със Сашо Секулов. Разбира се, там му причиних първия огромен стрес, защото той попадна във водовъртежа на много големи изисквания от моя страна. Беше много сложен и труден процес, защото става дума за едни трънски селяни, груби мъже, груби характери. Трябваше да намеря сценичния език, който да не стои битово, а в същото време да разкажа тази история.
В крайна сметка резултатът беше и за мен много изненадващ и се стигна до едно от най-добрите ми представления. С “Вълци” взех първия си “Аскеер” за режисура.
Така започнахме да работим със Сашо Секулов. Имали сме и големи скандали, и спорове. В крайна сметка се получава едно трето нещо, което обединява нашите светове по някакъв начин. Спектаклите, които правим с него, са и много изненадващи от гледна точка на това, че са текстове, които са непознати за българската публика. Не са пиеси, които се търкалят по сцените от години. Много често в театрите гледаме едни и същи заглавия и смятам това за проблем. Каквато и да е режисьорската интерпретация, текстът е един и същ.
- На кого дължите начина си на мислене, таланта си? Майка ви и баща ви са актьори, синът ви също.
- Прадядо ми е бил пътуващ актьор, дядо ми е бил оперен певец, баба ми е била актриса, майка ми - актриса, баща ми Стойно Добрев - актьор. Това е много дълго натрупване. Синът ми Константин всъщност е пето поколение, аз съм четвърто.
Майка ми и баща ми не само бяха актьори, Бог да ги прости, защото си отидоха и двамата, но и нашият дом беше нещо като актьорски клуб. Там се събираха след представления актьори, режисьори, всякакви творци идваха вкъщи. Татко ми ги водеше до сутринта да си говорят, да се радват, спорят. Много дълго съм ги наблюдавала, години съм била в обкръжението на много големи актьори. Всички идваха - Стефан Данаилов, Кирил Варийски, Невена Коканова, Катя Паскалева, все много близки приятели на баща ми. Според мен това има много голямо значение - наблюдението на тези хора, след което репетициите, на които съм присъствала като дете, спектаклите, които съм гледала.
Има и някаква доза ген. Като гледам Константин, той много прилича на дядо си Стойно Добрев като маниер. Същата походка и жестове.
Нашето семейство беше много шантаво, малко Фелини атмосфера беше. Бравурно детство съм имала, за което, разбира се, съм страшно благодарна на Господа, че съм попаднала в такава фамилия.
- Завършвате френска филология, после история на изкуството в Сорбоната - сякаш не сте имали намерение да се занимавате със сцената?
- Бях доста скромно и срамежливо дете. Обратно на това артистично семейство. Като малка, като имахме гости, дори се свирах някъде, криех се под леглото. Даже Стефан Данаилов се навеждаше и викаше: “Айде бе, дете, излез да те видим един път”. Притеснявах се, наблюдавах ги по̀ отстрани.
Даже като започнах да се занимавам с театър, абсолютно всички бяха много учудени. Винаги съм искала това да правя, но дълбоко в себе си мислех, че няма да стане точно заради тази срамежливост. А пък и татко и майка ми - никога не са го казвали, но като че ли не мислеха много, че трябва да ходя в тази посока. Затова записах френска филология. Аз от малка уча френски, а баба ми ме мъкнеше всяка седмица на опера, на симфонични концерти. Почнах да уча пиано на 4 години, на 5 - балет. И двете по осем години.
Доста време сме живели в по-малък апартамент. Майка ми и баща ми спяха в хола. Имахме само още една стая и кухня. И в центъра на стаята, в която спяхме аз, брат ми и баба ми, имаше огромен бял роял. Трите легла бяха покрай него. С какво да се занимава после човек, като порасне?
Такива неща бяха култ в моя дом - пианото, а къде и как ще се спи, няма значение. По-късно продадохме това пиано, защото, като поотраснахме, вече беше невъзможно да спим край него. Баща ми взе мъничко немско пиано.
В един момент записах френска филология, после история на изкуството в Сорбоната в Париж. Там тясната ми специализация беше археология. Всъщност много исках да стана археоложка. Ето пак опираме до митовете и древността. Сега, като вече се занимавам с театър, много често тази работа прилича на археоложката. Както с тънката четчица отмахваш пластове, за да блесне златото отдолу, в театъра махаш наслоеното от толкова години или от човека, или от природата, за да стигнеш до истината, до златото.
После се прибрах, омъжих се, родих Константин.
- Кога стигате до театъра?
- Бях на 26 години, когато взех решение, че ставам актриса. Просто станах една сутрин, а на следващия ден трябваше да е първият ми работен ден като преводач в едно посолство. И си казах: “Ако утре отида на работа, край, целият ми живот ще протече така”. А нямахме никакви пари, бяхме много бедни и щях да започна много високоплатена работа за онези години.
Онази сутрин с майка ми пиехме кафе и ѝ казах: “Аз ще стана актриса”. Тя много дълго се смя, защото помисли, че е шега. След което разбра, че не е, поплака, после каза: “Само баща ти да не разбира”. Тайно от него отидох в частния колеж “Любен Гройс”. Малко след това обявиха кастинг в театър “Сфумато” за прословутия легендарен спектакъл “Черното руно”. Отидох, веднага ме взеха и започнах там като актриса.
- И веднага печелите и награда с ролята си там.
- С “Черното руно” обиколихме почти целия свят. След това ме взеха в киното, без да искам да снимам. Молеха ме да отида на кастинг за “Маймуни през зимата” при Милена Андонова. Обади ми се Росица Обрешкова, но ѝ отговорих, че не ставам за кино. Все пак отидох, те ме приеха веднага. Просто много бързо станаха нещата от момента, в който взех това решение. Така започнах в киното, веднага и в чужди продукции, получих много награди и в театъра, и в киното.
Като лавина дойде всичко.
- Значи никога не сте се упреквали защо не сте отишли на онзи първи работен ден?
- Не. Аз съм безкрайно благодарна и всеки мой ден в театъра за мен е гигантски дар, огромен подарък от съдбата, от Господ, от света. Дори все още не мога да повярвам. Минаха много години, но аз не живея с усещането, че това е нещо, което ми е дадено и край. Напротив, имам чувството, че във всяка една секунда това може да приключи, да изтече между пръстите ми.
Затова не мога да се успокоя и да приема театъра като професия, в която просто ще вляза и понеже вече знам как, понеже вече съм занаятчия, както се казва, мога да направя един спектакъл. Напротив. Знам, че трябва да направя всичко докрай във всеки спектакъл, защото съм длъжна пред съдбата, пред театъра.
- Как възприемате мимолетността на театъра, в който всеки спектакъл е различен и никога не може да бъде повторен?
- Някои казват колко е жалко, че спектаклите умират и после ги няма. Но има и някаква много голяма красота - гранде белеца, в това. Прилича на будистките мозайки, които много търпеливо и много дълго време се правят от пясък, рисуват се невероятни картини, след това духва един вятър и всичко си отива.