Веселина Паскова: След тежък ковид и войната в Украйна Кирил Маричков се стресна струва ли си да описва живота
Щурецът, чийто глас замлъкна в петък вечер, се вълнувал силно, когато говори за своите родители, за едно... печено пиле, увито във вестник, и нито веднъж не си позволява да каже нещо срещу колега, казва жената, с която големият музикант общува с часове заради биографията си
Кирил Маричков си отиде внезапно на 11 октомври - 20 дни преди да навърши 80 години. За юбилея си на 30 октомври е подготвял голям концерт с “Фондацията” - супергрупата, която създава с Дони, Иван Лечев, Славчо Николов и Венко Поромански.
Тръгна си от сцената, на която пак с тези музиканти трябваше да излезе минути по-късно за поредния концерт във врачанското село Селановци.
Поклонението пред Щуреца - както с обич го наричат колеги, приятели и стотици хиляди почитатели, е във вторник, 15 октомври, от 13 часа в софийската църква “Света София”.
Част от живота му ще остане в книгата му “На прага на времето”, която той пише заедно с Веселина Паскова.
- Г-жо Паскова, имате десетки часове записи с гласа на Кирил Маричков, направени, докато пишете биографията му “На прага на времето”. Коя от тях е най-вълнуващата?
- За Джон Ленън! Докато говореше, той се просълзи. Спря да говори. Но това не се случваше за първи път. Вълнуваше се и когато говореше за родителите си. Или пък се смееше.
Но за него Ленън е кумир, както кумир е и самият Кирил Маричков за много от нас. И на свой концерт “Щурците” разбират, че Ленън е застрелян. (Виж откъса по-долу.) Не знам как изобщо са разбрали, защото по това време радиото не е съобщавало такива новини.
Но тогава и рокмузиката беше като апокрифна литература. Когато са правили концерти, са ги карали всички кавъри, с които завършват участията си, да бъдат на български, даже да не съобщават на кои групи са песните. Те обаче са намирали начин да пеят в оригинал и да съобщават. Но тези, които са ходели на рокконцертите, са знаели какви песни слушат.
- Как ви хрумна идеята за книгата?
- С Кирчо се познаваме отдавна. Той е много словоохотлив, много неща разказва, влиза от история в история. Когато сме се виждали, ми е говорил много, забавлявали сме се, смеели сме се. И съм му казвала: “Кирчо, запиши ги тези неща”. “Няма време, Весе”, ми отговаряше.
В един момент му казах как покрай всички тези промени у нас хората забравят какво е било преди време, а той самият е една епоха. Същевременно и неговото родословие е невероятно. Обясних, че е добре да го направим заради родителите му, заради самата музика, а и расте поколение, което обича рока.
В крайна сметка склони и така започнахме, но малко трудно. Първо, той е максималист. И не беше сигурен как ще се случи с писането. Кирил разказваше, аз записвах, после той го прочиташе, добавяше нещо. Измислихме го по този начин, иначе трудно щеше да тръгне да пише сам.
- Как се случваха разговорите, лесно ли вървеше писането?
- Имаше два критични момента. Единият беше по времето на ковид, защото тогава не можехме да се виждаме често, а той иска да общува. Това при него е много силно - да си говорим, да си разказваме, да споделяме. Но трябваше да се позатворим. Той самият се разболя, тежко изкара ковид. Освен това загубихме нашия много близък приятел Косьо Марков. Това някак си оказа влияние върху желанието му да продължи. В първия момент се стресна, че няма смисъл от това, което правим. После пък си каза, че може би трябва да продължи.
Вторият момент беше войната в Украйна. Когато започна, той го изживя много тежко. Кирчо обича страшно много историята. Много чете, много знае и има задълбочен поглед върху световните обществени, социални и исторически процеси.
Като започна войната, ми се обажда: “Весе, абсурд е. За какво, на фона на нещата, които се случват, трябва да продължим?”
Казах му, че вече доста сме напреднали. Впрочем от обема, който имахме, съкратихме около 1/3. Беше много трудно, защото той може да разказва и има какво да каже. Отделно, че е пълен с истории, но основното на тази книга, което искаше да направи и на което държеше изключително много, е неговият живот да бъде върху проекцията на историята, на епохата. Затова през цялото време прави пояснения и отклонения, разказвайки за събитията, които се случват. Неминуемо е, в крайна сметка нашият живот е свързан с времето, в което живеем.
Много държеше да е така, а не просто суха автобиографична справка, в която има весели и тъжни истории или пък някоя клюка. Казваше, че не иска да споделя както лични истории, така и клюки. Не само че не споделяше, но не е и ставало дума. Той не си позволяваше. Толкова време общуваме и сме близки, и двамата познаваме много хора, много неща знаем и един за друг, но не си позволи за миг дори да направи коментар, който няма общо със събитията или с него самия. Дори и нещо да не му харесва за някого, той го премълчава. Такъв човек беше - над нещата, горд и абсолютно убеден в мнението си. Ако е имало някакви дрязги в групата или с приятели, те са били свързани с работата, с нищо друго.
- Ще има ли продължение с историите, които не влизат в първата книга?
- Нямаше как да съберем всичко в един том. Останаха темите за създаването на радио “Тангра”, защо се оттегля от него, за неговата депутатска и политическа кариера, която не беше дълга. Много искаше да говори за политика заради процесите, които в момента се случват.
Имам материал, но това е нещо, за което в момента все още не мога да мисля. През лятото обаче говорихме да напишем и втората книга, без значение колко голяма ще стане или колко време ще отнеме. Вече усещаше, че трябва да събере всичко.
Впрочем, ровейки в кашоните си за снимки и материали, беше открил много голям архив на баща си. Оттам дойде обемът, защото, разказвайки за родителите си, преглеждаше мемоарите на баща си, в които чудесно са описани събитията преди 9 септември. Искаше му се да вмъкне и част от тях, но заради обема съкратихме доста, за съжаление.
Освен това в един момент намери свои бележки. Впрочем той е много стриктен човек. Един от малкото до такава степен педантични хора, които познавам. Всичките му бележки са по дати - примерно от концерт в Хасково.
И си отбелязва какво се е случило, кой какво е направил, или ако някой не е направил нещо както трябва било със звука, било с осветлението.
Поисках да ми даде някои от тези бележници, но не го направи, защото очевидно имаше реплики, свързани с хора. Той е честен, коректен човек и не искаше да отиваме в други плоскости.
- Какви бяха срещите ви?
- Всъщност всичките ни разговори бяха много интересни. Бяхме за камера. Той примерно ми изсвирваше с ръце - все едно държи китара, някой откъс или ми го изпяваше. Много хубаво общуване!
Разказвахме си взаимни истории за Жоро Минчев, за Косьо Марков, за други момчета.
- Стигна ли ви времето да научите какво дете е бил, как е пораснал?
- Детските му истории са много сладки. Родителите му са се опитвали по някакъв начин да не внушават съпротивата, която са имали, към т.нар. социалистически строй. Те са имали голям апартамент и са били обявени едва ли не като капиталисти - дядото е прочут архитект, бащата е именит адвокат.
В жилището им са настанявали хора като в комуналка. В хола например заживял човек от Пето районно, което е до тяхната улица. Лелята на Кирчо много обичала да говори лоши неща за новия строй просто за да го дразни. Но за такива приказки са можели да ги затворят, както са правели навремето. Този квартирант обаче толкова обичал децата, че се правел, че все едно няма нищо. Освен това от село му пращали непрекъснато разни колети, в които били най-вкусните курабии за децата - за Кирчо и сестра му Любка.
Има много забавна история за едно пиле. Пращат на квартиранта варено пиле, завито във вестник. За децата това било най-вкусното нещо и искат от майка си да им сготви същото. Жената купува пиле, колкото и да било трудно да го намери, после го маже с подправки. Трябва да се сложи червен пипер отгоре, казват ѝ децата, докато стоят край нея и я наблюдават. Запичат го, получава се страхотна коричка, разнасят се ароматни миризми. Опитват го, но не е това пилето. Гледа тя разочарована, а те ѝ казват: “Бе, мамо, завий го във вестник”. Е, завили го.
- Как си спомня той онова мрачно социалистическо време?
- Родителите им са се опитвали да не им внушават някакво отношение. Впрочем баба му е била доста религиозна. Подарила му кръстче, но когато учителят го видял в училище, го прибрал.
За Сталин също има история. Като деца научават песен за него в детската градина и подреждат родителите си вкъщи да им я изпеят. Настава суматоха сред възрастните, но какво да направят - ще седят и ще слушат. И те запяват. Той не си спомня точно песента, но си спомня припева, който завършва: “ще пеем за Сталин без спирт” (а трябвало да е “без да спират”). Тогава вече настава оживление сред родителите, които ръкопляскат и казват: “Точно така, точно така, много хубава песен”.
Имал е много щастливи моменти в детството си, което всъщност оформя мирогледа на детето и отношението му към живота и света. Родителите много деликатно са подкрепяли всички техни желания, както и за музиката. Всички са си представяли, че той ще стане един мастит инженер най-малко, а не архитект, но музиката няма как да се спре.
- Остана ли нещо недовършено, което сте искали да направите заедно?
- Това беше продължението на книгата. В момента тя завършва с 80-те години, когато “Щурците” са в силата си - без албума “ХХ век”, но с грандиозен концерт, който е за тяхна годишнина.
Оттам нататък - от 80-те години досега, толкова време има, толкова казани и неизказани неща. Той имаше идеи за песни, които да напише. Човек с размах, много умен, интелигентен, с голямо въображение. Има огромна библиотека, четеше непрекъснато.
Един том не стига. Тази проекция на личния живот върху историческото развитие е много важна. Той затова се впуска в подробности. Дори има свои теории за възникването на живота, които също са включени в книгата.
ОТКЪС
Разбира, че Джон Ленън е убит на концерт във Варна - пее, плаче и казва от сцената*
През декември правихме едно безкрайно дълго турне, което завърши с новогодишните балове в Хасково. Там са и реката, и тополите, за които става дума в песента “Среща”. На 7 и 8 декември изнесохме два концерта в голямата спортна зала във Варна. Първият беше с билети и имаше поне 5000 души, а на втория
свирихме за празника на студентите
Според уговорката трябваше да свирим два пъти по един час. Преди нас имаше някаква група от Варна. Започнахме първата си част към 10 часа, а втората щеше да бъде някъде след полунощ, нали е бал. Залата беше горе-долу прилично отоплена и отново много пълна. Сигурно имаше около 4000 души. Прекрасна атмосфера. Свършихме с първото свирене, викаха “Още!” и не ни пуснаха да излезем от сцената, докато не обещах, че по-късно пак ще се видим. Задумка дискотеката, разиграваха томбола, някакъв разправяше смешки… Стана два през нощта. Май бяха решили да продължават така до сутринта. По принцип на абитуриентските и студентските балове гледаха да задържат младежта по-дълго на едно място, за да не се пръскат някъде по нощите и като се напият, да правят зулуми.
Започна да става малко досадно, много се проточи цялата работа. Чакахме твърде дълго в една от гримьорните и решихме да излезем с китарите в коридора, че отдавна вече беше време отново да се появим на сцената. Изведнъж рязко се отвори врата,
някаква жена влетя в коридора и изумена извика: “Убили са Джон Ленън!”
Все едно гръм удари. Застинахме вцепенени и шокирани, въобще не можехме да повярваме. В първия момент си помислих, че това е някаква гадна шега, но се оказа истина и бях направо ужасен. Трябваше вече да излизаме на сцената. Знаехме няколко песни на Джон, а около Коледа винаги пеехме Happy Xmas (War Is Over), най-хубавата според мен коледна песен. Сега обаче трябваше да изпеем нещо друго. Реших, че ще кажем на хората какво се е случило и ще изпея Mother. Изключително разтърсваща песен, посветена на майка му Джулия, загинала ударена от кола, като пресича улицата. Тогава Джон е бил на 16 години.
Тук Кирчо спира да говори. Емоцията е толкова силна, че буцата засяда в гърлото и очите му се напълват със сълзи. Не ги крие, не ги трие. Дава си време, защото независимо от изминалите години споменът дълбоко го вълнува. За него “Бийтълс” и по-специално Джон Ленън са верую и философия. Но не само това. Да застане пред хилядна публика, да обяви ужасната вест и да изпее толкова силна песен, е истинско предизвикателство. А реакцията на многобройните млади хора го кара отново да спира разказа си, за да преглътне сълзите и вълнението.
Излязохме, съобщих на публиката кошмарното събитие и започнах да пея. И стана нещо страхотно. Публиката не само запя с нас, но падна на колене… Когато запях финалните думи и започнах да повтарям - Mama don't go, Daddy come home, видях, че много от хората плачеха.
Разревах се и аз и не успях да допея песента…
Като видиш такава публика, усещаш, че не сме чак толкова откъснати от света, и добиваш вяра в бъдещето. В София на “Попа” спонтанно се обособи място, където хората отдаваха своята почит към Джон Ленън. Когото посетих Ню Йорк за първи път, едно от нещата, които непременно исках да видя, бе сградата “Дакота Билдинг”, в която е живял Джон Ленън и пред която е застрелян. Не можех да пропусна и Strawberry Fields, своеобразен паметник на Джон, във вид на кръг, разположен в Сентръл парк, с надпис “Представи си”, кръстен на неговата песен. Там винаги има хора, откъде ли не, и винаги има цветя. Оттам си купих и фланелката с лика на Джон.
*Откъс от биографията “На прага на времето”, която Кирил Маричков пише заедно с Веселина Паскова