Мръсните тайни на БГ историята: Убиха, но не осъдиха Стефан Стамболов
Организатор на съсичането му насред София е най-известният български терорист Наум Тюфекчиев, но малко преди смъртта си държавникът посочва княз Фердинанд и Григор Начович
На 17 май 1894 г. министър-председателят Стефан Стамболов подава поредната си - осма, оставка. Фердинанд е в Белград, а оставката е аргументирана на 15 листа и, разбира се, авторът ѝ не очаква, че тя ще бъде приета.
Макар срещите им с княза в последно време да са станали само строго официални, Стамболов твърдо вярва, че без него Фердинанд не може. Три часа след връщането на княза е при него на аудиенция, князът го убеждава да остане, но ... подписва оставката. Стамболов е изненадан, за което свидетелства и сам Фердинанд: “Той беше изумен. Той
можеше да слезе от политическата арена с достойнство,
тихо, но вярвайки в своето обаяние сред народа, той предпочете да си отиде шумно.
Както виждате, беше наказан за своята самоувереност: скандалът от демонстрациите падна върху неговата глава”.
Самият Стамболов обаче е на коренно различно мнение: “Аз го учих 7 години на изкуството да се управлява държава. Ако управлението на България беше добро, аз мога да се гордея – аз съм учителят. Ако бъде лошо, аз не съм крив – с нищо не мож направи глупавата глава да разбира!”
Малко преди това бившият хъш е успял да издейства от турския султан Абдул Хамид ираде за равнопоставеност на българските и гръцките училища в Македония, признаване на още 40 български общини и двама митрополити в Неврокопско и Велешко. В политическите среди на София обаче още от 1893 г. се носят слухове, че дните на правителството на Стефан Стамболов са преброени и Фердинанд чака момента, от който ще може вече самостоятелно да дърпа конците на българската политика.
Още същия ден огромна тълпа от поддръжници на Стефан Стамболов се събира на ул. “Раковски”, отива до дома му и го моли да си оттегли оставката, после тръгва към двореца, въоръжена с дебели сопи и бастуни. Армия и полиция са разделени в действията си и поддръжниците на Стамболов са защитавани от полицията. Когато стигат до “Московска”,
в засада ги дебне военен конен ескадрон, който с бой ги разпръсква.
В същото време в продължение на повече от месец тълпи се събират пред дома на Стамболов на столичната улица “Раковски” и денем, и нощем крещят: “Долу тиранина! Долу блудника!” Пред оградата стоят конни стражари, които разгонват тълпите. Води ги Рашко Маджаров, родственик на Петко Каравелов, бъдещ лидер на Демократическата партия, но и противник на Стамболов, който засега си прави политически актив.
Цялата тая тълпа се храни безплатно из софийските кръчми, а скоро се разбира, че на кръчмарите плащат новите управляващи от правителството на Константин Стоилов и князът. Едни от тях са петимата братя Иванови – Никола, Минко, Лазар, Тодор и Борис, които имат и хотел срещу днешния ЦУМ.
Давайки си сметка за размириците, предизвикани от оставката на Стамболов, Фердинанд два дни след като я приема, му изпраща възторжено благодарствено писмо, в което между другото казва: “Завсегда ще запазя чувствата на нашето монархическо към вас благоволение, на нашата безпределна височайша благодарност и приятелска привързаност”.
Поласкан от княза, бившият председател на Министерския съвет решава да изкаже лично благодарността си на Фердинанд и си урежда аудиенция. На 30 май той излиза от дома си, където прекарва деня като арестант, качва се на файтона и в двореца говори с Фердинанд повече от два часа. Срещата обаче се е разчула из София и се е събрала огромна тълпа.
Въпреки многото стражари протестиращите освиркват Стамболов, стават ръкопашни схватки, един дори се качва на стъпалото на файтона и заплюва бившия министър-председател.
Пребледнял, той стига до дома си и заявява на помощник-градоначалника Пулев: “Кажете на министъра си и на градоначалника, че когато дойда на власт, ще ги науча как се пази ред.” Той дори и след оставката си продължава да вярва в своята въпиеща необходимост за България. В поддръжка на падналия от власт министър-председател стават нови бунтове на много места в страната. В Първомай, Сливен и Търново има кървави сблъсъци между негови противници и поддръжници.
Така в размирици, а на места и граждански бунтове изминават няколко месеца. Парламентът, доминиран от депутати на консерватори, решава как да излезе от ситуацията. На заседанието от 23 ноември 1894 г. се изказва депутатът от Беленска околия Георги Губиделников.
Той призовава от името на 67 народни представители да се създаде анкетна комисия за злоупотребите на бившия режим: “Негово Царско Величество, който обърна своите погледи към народа и изслуша неговите молби и със своята решителност тури край на по-нататъшните злоупотребления с власт и разточавание на държавни пари. Ако българският народ на 18 май показа извънредна радост, ако той от всички краища на България много справедливо и основателно нарече своя княз втори освободител на България, в това народно изявление се криеха причини, причини основателни и доста сериозни. То не беше променяване на един конституционен парламентарен кабинет, променяване, което туряше край на всички притеснения, на всички злоупотребления”.
После призовава Народното събрание да разкрие “всички злоупотребления и незаконни работи на предишния кабинет” и прави предложение за съставяне на комисия, която да разкрие злоупотребите с държавни пари, станали по време на 7-годишното управление на Стамболов. Решава се въз основа на чл.106 и чл. 109 от Търновската конституция да назначи комисия от 7 души. Председател е бившият министър на народното просвещение от 1884 г. Димитър Моллов. Членове са д-р Цачев, Велчо Велчев, Димитър Попов, Никола Ненчев, Маню Бояджиев и Стоян Михайловски. Избран е и Георги Ненов, но веднага се отказва.
Комисията прави няколко заседания, на които обсъжда кого да привиква и дали членовете ѝ да обикалят из цяла България, за да събират доказателства за злоупотребите, както настоява Стоян Михайловски, или да привикват свидетелите в София, дали да заседават 5 или 6 месеца и, разбира се, не подминават въпроса колко да им се плаща – предложенията са за 10,15 и 20 лева на ден. Накрая приемат най-малкото. Първото заседание на комисията е от 22 декември 1884 г. и се взема решението: “Стамболов най-напред да се вземе под строг полицейски надзор!”
Бившият министър-председател е обвиняван в национално предателство... заради отношенията на неговото правителство с Русия, нагласял търгове и се облагодетелствал от тях.
В документите на комисията, които се пазят в Държавна агенция “Архиви”, се цитират тези за релси на жп линии и за внасяне на пушки “Манлихер” от чужбина. Обвиненията са, че предпочел най-високите оферти и ощетил държавата –
никой обаче не гледа качеството нито на релсите, нито на пушките
Други обвинения са за насилия по време на избори, преследване и саморазправа с духовенството, безогледно харчене на пари от бюджета, като се пропуска, че само за пътуванията на княз Фердинанд зад граница извън цивилната листа са отпуснати на интендантството 300 000 лева, злоупотреби по строителството на жп линиите Ямбол-Бургас и София-Перник, цензура върху печата, следене на личната кореспонденция.
Не е подминат и личният му живот - бил тиранин, диктатор, курвар, пияница и комарджия. Най-сериозното обвинение е търговията с недвижими имоти. Бил купувал чифлици и цели села в Разградско. Един от тях е Акхъранлийския край Бургас, който придобива за 72 хил. златни лева с обща площ от 30 хил. декара. Комисията е готова с доклада си през ноември 1895 г. – четири месеца след като Стамболов е убит.
Целта е постигната – той е отречен, а за държавническите му дела за промишлеността, индустрията и опита за самостоятелна политика, независима от великите сили, няма и дума.
Единственото обвинение за лично облагодетелстване е, че заедно със съпартийците си Димитър Греков и Димитър Петков имал недвижими места в столицата за 272 000 тогавашни лева. По време на Стамболовото управление е приет т.нар. Батенбергов план и тримата купуват места, за които знаят, че ще влязат в регулация, след което ги продават доста по-скъпо. Такива имоти имали на “Витошка”, “Цариградско шосе”, “Дондуков”, “Лозенец” и дори срещу Народното събрание, както и в селата Бистрица и Бояна.
Комисията констатира фактите, но не взема решение, вероятно е очаквала да се произнесе княз Фердинанд. Оказва се, че цялата работа е скалъпена, за да се охули бившият министър-председател. Макар и като домашен арестант, той пак се е гласял да се върне начело на властта.
Описва гибелта си в писмо:
“Кроежът за убийството ми”
Рихард фон Макс е немски офицер, но и адютант на управителя на Източна Румелия Алеко Богориди, участник в Сръбско-българската война, действащ офицер в българската армия след нея. През 1892 г. напуска войската и се отдава на журналистическа дейност. От България изпраща кореспонденции за много европейсски вестници, основно за “Кьолнише цайтунг”. На 14 април 1895 г. Стамболов му предава писмо. То е отворено в присъствието на германския консул Фон Фойхтс-Рен и приятеля на бившия министър-председател Димитър Греков на 20 юли 1895 г., който удостоверява, че това е неговият почерк. Озаглавено е “Кроежът за убийството ми”. Ето какво пише в него:
“На 15 март е ходил у дома на г. Славков Хр. Захариев от Самоков и му е съобщил, че Начович (Григор, бивш министър на финансите. Съпругата на Стамболов Поликсени е негова родственица. – б. а.) и Наум Тюфекчиев са подготвили една чета от 10-15 души, която по всякой начин ще търси да ме убие. Тия разбойници се помещават в хотела на братя Иванови и в локала на Робчето. На убийците, ако би да се уловят, Начович е обещал, че няма да бъдат осъдени на смърт и че след една година затвор ще изработи помилването им от княза. Начович дава пари на Н. Тюфекчиев, за да поддържа разбойниците. Начович и Тюфекчиев се срещат и говорят почти всяка вечер за убийството. Хр. Захариев е казал, че вече имало разпратени писма по провинцията до верните, в които се съобщава за проектираното убийство на Стамболова и се давало наставления, щом стане, да се пратят в София до княза и газетите благодарствени депеши, че страната се избавила от тиранина. Назначението на тия депеши било да намалят ужаса и ефекта от грозното убийство.
Помощници на Наума по горното убийство са братя Минко и Тошо Иванови. Тия двама злодейци, понеже са доста лукави и понеже знаят, че след убийването ми ще бъдат заловени от съдебните власти, и понеже не доверяват на Начовите съобщения, правят сега постъпки да се мирят с мен. За това помиряване са турили посредници Гатева, Гарибова и Калпакчиева. Това помирение братята Т. и М. Иванови настояват час по-скоро да стане, защото, види се, наближило времето за изпълнението на заговора.
...
Наум Тюфекчиев, убиецът на Балчева и Вълковича, е нарочно назначен в бригадата за изучаването на централната линия, за да може да стои без работа в София и да се занимава с ръководството на шайката. Като нагласи работата добре, той ще излезе от София, за да не бъде тук в деня на убийството.
За това проектируемо убийство знае и Рачо Петров.
Знае ли нещо за него князът, не ми е известно, но никак не е чудно, ако и той има известие за него. Тези сведения написах, за да се знае, че ми е бил известен планът на убийците, и рано или късно да се търси наказанието им от приятелите ми и децата ми.”
Към писмото е направил и допълнение: “Начович е съветвал княза да приеме Тюфекчиева на аудиенция, за да има, види се, по-голям кураж да извърши убийството. Той е говорил на Наума, че князът ще погледне с добро око на това убийство, понеже мразел Стамболова”.
“Живеех, както исках.
Бях и най-почитаният”
Приживе Стамболов дава няколко интервюта за руски вестници. Пред кореспондента на “Новое время” Аллександър Амфитеатров след падането си от власт казва:
“Ново правителство. Е, какво, нека да управляват. Ако на г-н Стоилов се отдаде това, което не се отдаде на мен – да уравновеси нашата външна политика - аз съм готов да му целуна ръка. Те ухажват Русия, те, виждате ли, са русофили...”
“...Случаят ги е хвърлил във властта, властта е хубаво нещо, трябва да се държиш за нея. А с какво да се държат? Къде е партията? Няма партия. Е, след като нямат своя партия, трябва да се представят като друга. Русофилите в България са огромна и страшна сила. Нужна е моята енергия, тя да бъде обуздана. Г-н Стоилов и компания бяха доскоро русофоби, но още повече, отколкото руснаците, се боят да загубят властта. Затова от русофоби те със спокойна съвест ще се превърнат в русофили. Само че аз ви казвам, няма да им се отдаде тази русофилска комедия. Аз знам: в Русия мене ме смятат за човекоядец: все едно аз всяка сутрин прегризвам гърлото на някого и пия кръв вместо кафе. Мене ме смятат за враг на Русия, за което се лъжат, и враг на руското влияние в България, за което са съвършено прави, с което аз се гордея. Но аз винаги съм бил открит, и следователно, честен враг.”
“...Нашите мъдреци искат да започнат такава игра с Русия: да дадат малко, а да получат много. Но ...ха, ха, ха. Да излъжат Русия! Знаете ли вие какво значи това? Това значи да се играе с грешни козове, да мислиш, че имаш 99 шанса, а всъщност те всичките да са за противника, а ти едва ли имаш и един. Аз никога не съм се страхувал от никакви дипломати и не се страхувам, а от вашите се страхувам.”
По-надолу в интервюто: “Нашата интелигенция е боклук - рязко каза той. – Много ли са сред нея хората, които не са били последователно във всички партии. Днес е изгодна една, утре – друга, където е добре, там е отечеството. Така е по-добре да си имаш работа с простаци, отколкото с ренегати, въпреки че простаците са буйни и груби понякога.”
В следващ пасаж:
“Аз – сега вече обикновен гражданин, със същите права, както и всеки в София - не мога да се покажа от къщи, без момчетата по улиците да ме оскърбяват с освирквания и викове: “Долу” ... Те нямат властта да предпазят своя бивш другар от тези безобразия! Е, Бог е милостив, не съм първият, който пада! Падали са министри и преди мене, ще падат и след мене... Тогава те ще разберат какво нещо е тълпата!”
Пред кореспондента на “Руская жизнь” Василий Водовозов: “Аз падам не за първи път и може би не за последен. В 1875 г. аз бях водител на Старозагорското въстание, формировах един отряд от 1000 души, които трябваше да се съберат в един определен ден на известно място – и от тях дойдоха само 27 души: останалите бяха се уплашили или нещо им се беше побъркало. Бедствието като да беше непоправимо, но след няколко седмици аз пак бях предводител на един отряд. Военното щастие е променливо – аз пак паднах, пак като че ли безнадеждно и сетне пак се издигнах.”
---
“Аз мислех да си дам оставката и да отида за един месец и половина в Карлсбад – да се церя. Но нима сега може? Ще завикат: страхливец, бяга, страх го е от съд! Аз да се боя от тях, от тая паплач! Знаете ли от кои се състои сега тяхната партия? 60 души депутати, които напред принадлежаха към моята партия, телеграфираха на княза да му благодарят, че е избавил страната от “тиранина” и “блудника” – с горчива усмивка повтори тези думи този, към когото сега ги прилагаха. Ето на кои ще се опира новото правителство...”
За личния си живот в същото интервю: “Долу блудникът! Ето главното им обвинение против мене. Няма да скрия: аз не съм скопец. Аз съм на 42 години, ожених се на 36, а от 20-годишната си възраст дотогава съм имал много романтични похождения. Живеех, както исках. Бях адвокат в Търново (именно като такъв той е в Учредителното събрание - б.а.), печелех по 300-400 наполеона в месец и бях един от най-богатите хора в България.
Аз бях и най-почитаният човек: срещаха ме както сега срещат Клементина. Имало ли е защо да се притеснявам? Та нали да се яде, да се пие и да се удовлетворява половото чувство – тия са удоволствия от живота, т.е. още да се удовлетворяват духовните потребности – се поправи моят събеседник – но за тях сега не говорим. Аз не се и стеснявах – и много романтически приключения съм имал.”