Глад, въшки и болести в лагера "Босна"
- Там "затваряли устата" на най-опасните политически затворнички, давали им по 250 г хляб и черпак помия на ден
- Въдворена, внучката на Гешев разказвала за дядо си с възхищение и се оплаквала, че властите им оставили само една къща
- Местят Цветана Джерманова в "Белене", тя очаква да я екзекутират
В предишен брой на “24 часа – 168 истории” ви разказахме част от живота на Цветана Джерманова, известна като последната жена, оцеляла в комунистическите лагери на смъртта “Босна” и “Белене”. Тя прекарва 40 месеца в заточение заради обвинение в анархизъм. Наказват я, стрелят няколко пъти по нея, но тя оцелява. Джерманова издъхна на 19 февруари, малко преди да навърши 96 г., и бе единствената, която описа какво е преживяла в книгата си “Спомени от лагерите”.
След смъртта на Георги Димитров на 2 юли 1949 г.
лагерът “Босна” се напълнил с политически затворнички
Някои били докарани направо от улицата. Стаите били препълнени. Имало над 300 жени. Някои от тях спели на пода. Между тях били оперетните певици Милена Баръмова и Цветана Михайлова. Имали представление и след приключването решили да се почерпят за добрия успех. Хапнали, пийнали и запели, но с това провокирали идването на милиционерите, които ги обвинили, че серадват за кончината на Георги Димитров. Арестували ги и ги въдворили в лагера.
От жените от т.нар. хайлайф Джерманова никога не забравила и още 3 дами - Мими Калчева-Гешева, внучка на известния тогава полицай Гешев, Соня Салабашева и Надежда Стоянова, които били свързани с царското семейство.
“Мими била страстна ездачка,
познавала ген. Крум Лекарски, който по време на войната беше заместник на ген. Стойчев, съответно зам.-командващ Първа армия – разказва Цветана Джерманова в книгата си “Спомени от лагерите”. - След приключване на войната инсценират процес срещу Лекарски и настояват Мими да свидетелства за “вражеската” му дейност. Тя отказала и се озова при нас. Мен лично тя ме приемаше по-скоро като екзотика, като непознат и интересен екземпляр. Разказваше ми за своя богат и известен род, за дядо си Гешев. Казваше, че всичко им национализирали, оставили им само една дървена къща на Горнобански път и ми заръчваше след освобождаването ни отново да се срещнем. Когато ходех в София, поглеждах към къщата и по външния вид разбирах, че стопаните не са в много добро икономическо състояние и не исках да им причинявам неудобства. Не я потърсих, а може би беше сменила жилището си. Съжалявам, тя беше достоен човек.”
В лагера втората жена -
Соня Салабашева, била наричана царската метреса
Тя била около 40-годишна, истинска красавица. Държала се изключително достойно, но не контактувала с политическите затворнички, а само с криминалните. Била въдворена заради обвинението, че е изнесла незаконно дете в Италия. Признала само, че наистина има такова лице, което е член на царското семейство, но на кого е детето, кой ѝ е наредил да го направи и на кого го е предала, не казвала. Понякога жените на шега я питали
дали отрочето е на княз Борис III
или на брат му Кирил. Общото мнение било, че е именно на княз Преславски, защото той бил известен с бохемския си начин на живот.
“Тя често ме разпитваше за село Студена, Пернишко, където съпругът й работел като инженер при строителството на язовир “Студена” – споделяла е по-късно Джерманова. - Разказваше ми, че баща ѝ бил аптекар, притежавал най-голямата аптека в София, и други подробности от личния си живот. Свидетел бях как възпитателката Славчева я нарече царска метреса, а Соня отговори: “Метреса, но царска, я се вижте вие на какво приличате. Никой няма дори и да ви погледне. Вие ще си останете грозна и жестока жена”.”
Третата жена, която Джерманова никога не забравила, нямала нищо общо с Мими Калчева и Соня Салабашева по образование, култура и поведение. Надежда Стоянова работела в двореца като
секретарка на царица Йоана
и я придружавала навсякъде. В лагера тя демонстрирала странно поведение. Била нечистоплътна и винаги дъвчела трева или нещо подобно. Но когато, вече на свобода, други лагеристки ѝ гостували, били изненадани от съвсем различния ѝ външен вид, затова смятали, че държанието ѝ в “Босна” било симулация.
До края на живота си Цветана Джерманова ще помни и още нещо преживяно в този лагер –
създаването на “Черната рота”
Това се случило през 1950 г. и било новото наказание на “възпитателите” им. 12 по-възрастни жени от политическите затворнички били облечени в дрипи и заставени да живеят в кокошарник. Официалната версия била, че са обвинени в саботаж и некачествено окопаване на царевицата. На ден имали право само на 250 г хляб и по един черпак сварен синап - бурен, с който хранели свинете. Според Цветана обаче причината била съвсем различна.
“Поводът за създаването не беше саботаж, а опит да се прикрие престъпление на управителя на лагера Касабов – споделя в книгата си Джерманова. -
Той имал връзка с едно момиче от криминалните
Тя работеше сама на птичарника. Момичето забременяло и по бързата процедура било освободено, а Касабов и семейството му мистериозно изчезнали за една нощ. Нямам никакви спомени за момичето. Помня, че беше от София. За да отклонят вниманието на лагеристките от престъпленията на управителя, създадоха “Черната рота, като в нея включиха жените, за които се страхуваха, че няма да мълчат и ще настояват за разследване на случая.
Всички наказани бяха наши приятелки и ние решихме да им помагаме. Д-р Гачева, Мария Доганова, Катя Партова и аз се заехме с това. Катето предостави целия си току-що получен колет: масло, мед и мляко на прах, д-р Гачева приготвяше сандвичите, а аз и Мария ги поставяхме в тоалетните под керемидите. Това правехме сутрин между 4,30 и 5 часа.”
Не след дълго те са заловени и също изпратени в “Черната рота”.
В продължение на 3 месеца там Джерманова живее в глад,
мръсотия, въшки и болести, но единствената привилегия била, че нямала норма за деня и не получавала допълнителни наказания.
Не след дълго, в края на декември 1951 г., политическите лагеристки в Босна, считани за най-опасни, получили заповед да си съберат багажа. Натоварили ги на два камиона и ги закарали в Тутракан. Там пренощували в мазетата на милицията. Мислели, че ще бъдат интернирани в Русия. На следващата сутрин обаче потеглили за гара “Белене”. Оттам били качени на моторница, която ги откарала на остров Щурчето – лагерът за жени.
“На самия бряг беше свинарникът, а по-навътре върху изкуствен насип имаше една недовършена постройка - разказва в спомените си Джерманова. - Състоеше се от 3 стаи. Вечерно време ни заключваха, вкарваха една количка и
част от помещението се превръщаше в тоалетна
Другите 2 стаи се използваха като канцелария и спално помещение на управителката и милиционерката. Храна ни носеха от съседния остров Персин, където бяха въдворени мъже. Около 30 жени бяха заделени за работа в свинарника, а останалите за изкореняване на дървета. Островът беше малък по площ, но обрасъл с гъста растителност - треви и храсти, и с много високи тополи каваци. Задачата за нас, които работехме по изкореняването, беше да прокараме път и да превърнем острова в обитаем.”
Бързо обаче тя е преместена да работи в свинарника. Грижела се за 1000 прасета, които били в 20 бокса по 50. Така прекарва 4 месеца. Признава, че работата ѝ не била тежка, но била много отговорна. Въпреки това мислите ѝ били мрачни – Джерманова била смятана за една от най-опасните въдворени и очаквала с нея да се случи най-лошото.
“На 30 април 1952 г. сутринта, на строя за проверка отделиха една група от 10 жени, между които аз и Мария, а другите отидоха на работа – спомня си Цветана в интервю. - Веднага разбрахме, че става въпрос за освобождаване. Всички очаквахме това, защото мъжете, които идваха от остров Персин, ни съобщаваха, че при тях
всеки ден освобождавали и предстояло закриване на лагерите
Набързо облякохме цивилните си дрехи и с моторницата ни закараха на брега, в сградата на МВР. Там ни посрещнаха няколко милиционери, които ни дадоха да подпишем декларации, че няма повече да се занимаваме с фашистка дейност. Аз, Мария и Пенка Нейкова отказахме да подпишем. Заявихме, че ние никога не сме се занимавали с фашистка дейност и няма да подпишем. Милиционерите се изненадаха, не знаеха какво да правят и извикаха началника си.
Той ни изгледа злобно и каза: “Не сте за освобождаване и може да ви върна обратно”. “Добре”, отговорихме единодушно. Ядосан, подхвърли празни декларации и просъска: “Пишете каквото искате и се махайте, но помнете, че без подписана декларация няма да получите бележка за освобождаване”.
Аз и Мария задраскахме фашистка дейност и написахме анархистка, а Пенка написа опозиционна дейност и така получихме бележките. Тръгнахме си, без да се сбогуваме с приятелките. Такава беше практиката. Не позволяваха сбогуване, за да не предаваме поръчения или писма. От Лиляна, която съхраняваше парите на “бобрите”, получихме пари само за билет до София. Оставихме дрехите, а на Елена дадох чергата, с която се покривах. Отдалече им помахахме с ръка и извикахме: “Чакаме ви!”.
Напускахме болшевишката каторга
Щурчето си го спомням с мъглите, ятата гарвани и биенето на камбаните.”
Цветана Джерманова не знаела накъде да се насочи, но заедно с Мария отишла при семейството на един от братята на мъжа си Любо. Те много им се зарадвали. Часове наред тя чакала да се прибере съпругът ѝ. Той бил повече от изненадан, когато я видял вкъщи. Двамата си обещали, че повече никога няма да се разделят. Започнали да подреждат живота си. Живеели на различни места в страната, тъй като
винаги имали проблеми заради това, че Джерманова била наблюдавана
След години дори в къщата си намерила подслушвателни устройства.
Въпреки това до последния си дъх Цветана Джерманова остана вярна на убежденията и свободата си.