Мръсните тайни на BG историята: Александър Цанков е убеден, че "омиротворил една развълнувана и разбунтувана България"
Ние ще си изработим, ще си създадем наш обществен строй – български. Той ще бъде социалистически, но социалистически по български образец, твърди той в Народното събрание през 1944 г.
Макар да е роден в Оряхово, Александър Цанков е потомък на габровски балканджии - прадядо му се преселва оттам в село Бреница, но скоро разбрал, че в селото "вино не кара воденица", а препитанието се изкарва с тежък труд, и се захванал със земеделие. Внукът му Цало отрано останал сираче и се главил за воловарче в Кнежа. Тази съдба не му харесала, решил да учи четмо и писмо, станал помощник на даскал Тодорчо, но вместо да залюби силно науката, направил това с дъщеря му Цона. Даскалът бил патриархален традиционалист и изгонил помощника си. Щерка му обаче след два дни го последвала и двамата се озовали в Плевен. Бившият ратай се хванал на работа при чичо си, строителя Петър Цанков. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. се разчуло, че от оряховското пристанище се върти добра търговия, и Цало оставил жена и първороден син и се запътил да печели големи пари. Успял, направил кантори във Виена, Галац и Браила, станал доверен човек на Евлоги и Христо Георгиеви и като такъв бил и най-видният гражданин на Оряхово. Към края на Първата световна война обаче фалирал. Родили му се 7 деца - първородният Петър, дядо на основателя на "Щурците" Петър (Пепи) Цанков, Александър, Асен - известен социалдемократ, Вела, Веса, Хрисан - един от основателите на Русенския театър и режисьор, поставял и в Народния, и Антон.
Най-известен е запаленият социалист на младини, а по-късно наричан "кървавият професор" Александър Цанков
Баща му го изпраща в Русенската гимназия с по-големия му брат Петър. Скоро обаче до Оряхово достигнала новината, че двамата ще бъдат изключени от училището, защото проповядвали социализъм. Бащата се намесил, стигнал до министъра на просвещението и "левичарите" останали да си завършат гимназията. Техен учител бил... Антон Страшимиров. Същият, който по-късно ще напише "Хоро" за кървавото потушаване на Септемврийското въстание по заповед на своя бивш възпитаник.
Александър завършва политическа икономия в Бреслау и е първият роден дипломант в тази област. До това време още споделя социалистическите идеи. След 1907 г. обаче постепенно ги ревизира, но не се отказва напълно от тях, и се отдава на научна кариера. След края на Първата световна война е ректор на Софийския университет. Написва първия учебник по политикономия у нас. Освен министър-председател два пъти е председател на Народното събрание от 1926 до 1934 г. След това е действителен член на БАН до 1944 г.
Александър е един от основателите на Народния сговор
заедно с Александър Греков, син на един от създателите на Търновската конституция - Димитър Греков, генерал Иван Луков, Кимон Георгиев и други. След убийството на младия Греков в центъра на София от анархо-комунистите е избран за ръководител на организацията.
Ден преди 9 юни 1923 г. организаторите го убеждават да поеме властта след преврата и той скланя. Вече в емиграция в Аржентина, Цанков дава интересни тълкувания относно преврата и убийството на земеделския лидер в писма до Иван (Ванчо, Ванче) Михайлов. Той цитира разказа на Кимон Георгиев: "Вълков, като началник на Картографическия институт, е бил връзка между цар Борис и лигарите. Той - Вълков - който беше муден и с тесни хоризонти, не предприемаше нищо, не взимаше никакво решение, без да уведоми царя и без да иска неговото съгласие.
По тая причина той именно бе, който по внушение на Двореца замедляваше, за да не кажа саботираше преврата, който се отлага на няколко пъти. Затова и аз твърдя, макар с известна предпазливост, че на 8 юни той е бил в Кричим за окончателно решение”.
А относно смъртта на Стамболийски в друго писмо свидетелства: “Собствено ясно е, че той - Стамболийски - е убит от ония, на които е предаден. Това е оная клика около Ив. Вълков, която през цялото време на моя режим чистеше България от “предатели” и “вредители”. Тая група беше във Военното министерство: видни представители или дейци бяха подполковник Порков, капитан Кочо Стоянов, капитан Радев и др. Това бяха 7-8 души действующи и запасни офицери, командвани от ген. Вълков: той бе вдъхновен и инспириран от най-близките си сътрудници - Кимон Георгиев, Владимир Начев, артилерийския капитан Никола Рачев и подполковник Дамян Велчев, по това време началник на Военното училище”.
През септември 1923 г. по поръка на Третия интернационал избухва Септемврийското въстание. Ден след като го обявяват, Георги Димитров и Васил Коларов напускат България през Югославия и отиват в Москва. Армията, по нареждане на Александър Цанков, потушава бунта с цената на хиляди убити.
Министър-председателят така си е вярвал, че ще “омири страната”. Всъщност дали е имал избор?
През декември внася в Народното събрание Закон за защита на нацията
Той минава на три четения, като най-бурно е среднощното на 3 януари часове преди приемането му. При обсъжданията някои депутати настояват да не се предвижда смъртно наказание, но предложението им е отхвърлено. Прави се предложение то да се включи и в чл. 18 на закона: “Ако организация, група или тяхно поделение предприеме метежи, бунт, терористични действия, убийства или друго тежко престъпление за осъществяване на посочените в чл. 1, 6, 7 и 8 от настоящия закон деяния (всички предвиждат смърт за организатори и извършители на бунтове - б.а.), виновните лица се наказват: подбудителите, организаторите, предводителите и извършителите - тези, които извършват убийство - със смърт или доживотен строг тъмничен затвор, а останалите с тъмничен затвор не по-малко от 10 години и с глоба от 20 000 до 500 000 лв.”
Най-голям негов противник е бившият министър-председател Александър Малинов, който умилително обяснява, че винаги е бил противник на смъртното наказание, и дава пример със себе си като един от подсъдимите за националните катастрофи, че ако то било прието навремето, сега той нямало да е жив. Против е и депутатът от Демократическия сговор Владимир Моллов, както и всички социалдемократи. Въпреки това Законът за защита на държавата е приет с мнозинство. Същия ден е приет и закон за амнистията на виновниците за националните катастрофи и участниците в транспортната стачка през 1919 г.
Той не изиграва своята роля. След приемането му показно са убити лидерът на ВМРО Тодор Александров, свързаният с организацията проф. Никола Милев, а няколко месеца след това и бившият министър в 3 правителства Никола Генадиев.
В Ямболско действа анархокомунистическата чета на Митьо Ганев, в Килифаревско - друга чета, а в Троянско - четата на Тодор Кацаров и Тотю Минков. Всички те не попадат в прерогативите на закона - политическите убийства са определени като “отмъщение”, а четите са избити от войската без съд и присъда.
Така се стига до фаталния 14 април 1925 г. Още в 8,30 заранта от летището в Божурище излита тренировъчен самолет за учебен полет. В кабината са Иван Узунов и Васил Георгиев. Самолетът се издига на 1000 метра, когато едното крило се откъсва, машината прави няколко кръга и се разбива. Двамата пилоти загиват на място.
В 10,30 ч цар Борис тръгва от Орхание, днес Ботевград, към София. Преди завоя под връх Гълъбец автомобилът му изпреварва автобус, но е посрещнат от залп, който убива професор Делчо Илчев, началник на Природонаучния музей, и дворцовия ловец Петър Котев. Ранен е шофьорът. Другите двама от свитата скачат от автомобила, залягат и започват стрелба. Цар Борис се опитва да управлява автомобила, блъска се в стълб, но скача, прехвърля се в автобуса с изплашените пътници и го откарва до Орхание, след което се прибира в София.
В 20,30 ч генерал Константин Георгиев се прибира към дома си на ул. “Шишман” в столицата. На “Граф Игнатиев” близо до църквата “Св. Седмочисленици” го причакват трима. Когато наближава, двамата от тях стрелят три пъти в него. Генералът е убит още с първия изстрел и пада по очи на тротоара. Погребението е насрочено за 16 април, а опелото - в църквата “Света Неделя”. Очаква се и цар Борис. Полицията предварително проверява храма и покрива над него и... не открива нищо. В 15,20 ч се чува мощен взрив. Югоизточната част на храма е разрушена. Едното кубе и част от покрива са срутени и затрупват присъстващите. На следващия ден
в моргата на Александровска болница са преброени 109 жертви, които ще се увеличат до 134
Ранените са над 500. Терористичният акт е дело на Военното крило на БКП, ръководено от Коста Янков.
Правителството на Александър Цанков обявява военно положение в цялата страна. Следствието разкрива, че атентатът е замислен още през декември 1924 г., преките извършители са 7, а един от тях е летецът Асен Агов. На 25 април по предложение на Александър Цанков са внесени изменения в 4 члена на Закона за защита на държавата, като този път за помагачите, укривателите и членовете на “конспиративни организации” се предвижда смърт, а минималната глоба е увеличена от 20 000 на 200 000 лева при горен праг от 500 000. Започват масови репресии и убийства не само на комунисти, но и на политичечски опоненти и интелектуалци с леви убеждения. Да споменем Гео Милев, Сергей Румянцев, Йосиф Хербст, Петко Д. Петков и да не задълбаваме в този списък. Комунистите оценяват жертвите на повече от 4000 и ги наричат “цвета на нацията” - термин, който по други поводи и за друго време се употребява и днес.
Самият Александър Цанков казва, че по време на неговото управление те са многократно повече. Европейските Велики сили обаче са сериозно разтревожени от управлението на професора политикономист, наистина предприемат мерки България да се умири и изолират правителството. На 4 януари 1926 г. то е сменено от това на Андрей Ляпчев, отново член на Демократическия сговор, но доста по-умерен и разсъдлив.
Цанков става министър на просветата, а след това по подобие на Мусолини и Хитлер прави Народно социално движение. На 2 септември 1944 г. емигрира от България. Установява се във Виена, където създава Българско национално правителство в изгнание. Седалището му е в хотел “Империал” - същия, в който отсяда и Богдан Филов при подписването на Тристранния пакт през 1941 г. След 4 години се установява в Буенос Айрес, където умира при операция на 80 г.
Реч на министър-председателя Александър Цанков на 5 октомври 1924 г. на конгреса на Демократическия сговор
Нашата задача бе да омиротворим развълнувана и разбунтувана България. След 9 юни ние преживяхме една гражданска война, каквато България не бе преживяввала друг път. Сравнете в историята и вие ще видите, че такава гражданска война, каквато ние преживяхме през септември 1923 г., България не е преживявала. Борби между велможи, между фаворити на старите български крале е имало, но гражданска война, граждански бунтове в такива размери от Черно море до Видин, от изток на запад, от Дунав до Пирин, такива бунтове, които огъваха държавата и които люлееха българския народ и го угрозяваха да го хвърлят в една анархия на самоизтребление - такава гражданска война България не е виждала. И нашата задача бе да смажем тая гражданска война. Ние я смазахме. (Ръкопляскания.) Аз употребявам пресилени изрази. И веднага, в тоя момент, в моето въображение изпъкват многобройните гробници, в които се погребаха наши братя, наши българи.
Проля се братска кръв, но за това нито правителството, нито Демократическият сговор беше виновен. Ние предупреждавахме, ние молехме, с унижение дори, да не се посяга върху държавата и предупреждавахме, който посяга върху нея, ръката му ще бъде счупена, главата му откъсната. (Викове “Браво!”. Ръкопляскания.) Уви! Не бяхме чути. Останалото се знае.
Ние искахме да омиротворим тази страна, да я успокоим. 45 години, може да се каже, непрекъснато водехме една страшна междупартийна или по-право междупартизанска борба.
Народът беше разпокъсан в многобройни партии, които се бореха една срещу друга и които в своите борби отиваха до страшни озлобления, озлобяващи гражданството едно срещу друго. Ние искахме да помирим гражданството. Ние бяхме чужди на съсловните и класовите различия и вражди, които дружбаши и комунисти в последните години на българската политическа история култивираха, за да доразложат, да доразделят и за да доотровят българския народ.
Ние поставихме сговор, ние поставихме мир, братство между класите, между съсловията и между граждани и между селяни, между всички, които живеят в хубавата българска земя. Нашата задача беше да се справим и да сразим дружбашко-комунистическия революционен фронт. Ние го сразихме и сега се водят - ако мога да употребя този военен термин - ариергардни сражения още с единофронтовците.
Силна държавна власт - нека се запомни това - е първата и най-главна задача на Демократическия сговор. Силна държавна власт, силна държава, която ще преживее всички изпитания, на които е подложен целият свят. И всякъде, не само у нас, всякъде стремлението е: силна държава, силна държавна власт. Това е и наш девиз: силна българска държава, силна държавна власт – силна, но законна, не власт на беззаконието, на тиранията, а власт на закона, на правовия ред. (Ръкопляскания.)
Мечтата за социализъм на Александър Цанков не го напуска дори и през 1944 г.
Из речта му в Народното събрание на 19 август относно 1923 г.: „Взеха се мерки и тъкмо когато тези мерки взеха да дават резултат, вие ги отменихте. Били много жестоки. И аз чух – и съжалявам- че г-н военният министър не е тук, но вие ще му кажете – да се обвинява армията, че вършела престъпления, че била варварска. Г-да! Това не се каза от обикновени граждани! Това се каза от някои министри, те се знаят и вие може би ги знаете. Армията не върши варварства. Армията престъпления не прави. Тя не е кървава. Тя кърви не пролива, тя пази държавата, тя пази от вътрешни и външни врагове. Тя изпълнява заповеди. И онзи, който е дал заповедите, той носи отговорност за това. Ето и аз дадох заповеди. Аз се справих с кървави жертви, с много кървави жертви, затова имам и прозвището „кървавия Цанков", онзи, който само върти кръвожадно ханджара и който му се изпречи, веднага е готов да го посече. 30 000 души съм бил избил! И армията въдвори реда по заповед на правителството. Изстъпления нямаше. Ако имаше такива, аз носех отговорностите. С другарите си я носехме. Ние не дадохме, няма да дадем, не бива да се дава и няма да се даде да се хвърли петно или укор, какъвто и да е той, върху българския войник, комуто е заповядано на всяка цена да възстанови реда, та ако ще да обезглави онези, които се бунтуват и които сами се поставят извън законите, които искат да съборят държавата си. Те са извън законите, те не могат да претендират за законност.
А, заповядайте, г-да, елате тук или където искате другаде да си премерим силите, да се борим идейно, да се уверим. Все един от нас ще има право, все един от нас ще победи идейно.
Как си рисувам аз бъдещия обществен строй – за успокоение на онези, които смятат, че единствено болшевизмът ще се наложи, или на други, които смятат че единствено национал-социализмът ще се наложи, че това са двете системи, които ще се наложат. Не. Светът и общественото развитие не вървят никога само по стълкновението на силите. И когато силите дойдат в стълкновение, пак има един синтез. Казал съм го не един път и пак ще си позволя да го повторя: бъдещето ще бъде на един обществен строй, във всеки случай не капиталистически, на един обществен строй, оплоден от двете големи социални движения – комунизма и социализма. Аз съм бивш социалист и познавам добре тия доктрини – както болшевизма, така и национал-социализма. Това ще бъде бъдещето.
Не един път съм казвал не сме толкова идейно бедни, за да копираме, за да имитираме само този или онзи обществен строй. България принадлежи нам и ние ще си изработим, ще си създадем наш обществен строй – български. Той ще бъде социалистически, но социалистически по български образец, отговарящ на нашата стопанска култура, на нашата историческа традиция, на историческата мисия, която има България, заемайки това централно място в тази част на Европа, в тази част на Балканския полуостров."