Мръсните тайни на БГ историята: Предател или национален герой е Радко Димитриев?
След победата при Лозенград Европа се възхищава от него, а е убит като уволнен генерал- лейтенант от руската императорска армия
Той е първият български генерал от пехотата, произведен през 1909 г., носител е на 5 български и два руски ордена за проявена храброст по бойните полета, а днес оценката за делата му е твърде противоречива. Всъщност това важи и за много други политици и офицери, изявявали се в най-бурните български времена на границата между ХIХ и ХХ век.
Роден е през септември 1859 г. в сливенското село Градец. Синът е петгодишен, когато умира баща му. Завършва третокласното училище в Котел, майка му се омъжва повторно и вторият му баща го праща в Тулча да учи за търговец в бакалски магазин при свои роднини. Това не му харесва, завръща се в Жеравна, където живее майка му с втория си съпруг, и се включва в революционния комитет, чиито членове по време на Априлското въстание трябва да подпомогнат четата на Стоил войвода.
Не участва в битките, а след разгрома на четата се укрива
По време на Руско-турската война се записва доброволец, а после е сред първите, учили в създаденото от руснаците военно училище в Пловдив, което скоро е преместено в София. Дипломира се в първия му випуск и се завръща в Пловдив. След няколко месеца е изпратен във военното училище в Санкт Петербург. Учи три години и след завръщането си през 1894 г. става един от доверените хора на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич, но по негово предложение пък Данаил Николаев е назначен за командващ на войската в Източна Румелия.
По време на Съединението се появява по улиците на Пловдив, само за да види какво става. До него са началникът на милицията майор Драгалски и поручик Вълнаров. Повече не се и налага, тъй като нещата са ясни – няма българин, който да не го иска. Единствената му заслуга към това велико и изцяло българско събитие е, че източнорумелийската милиция не се намесва и не стават кръвопролития.
По време на Сръбско-българската война през есента на 1885 г. под негово командване е поставена лявата колона от настъпващата към Цариброд българска войска, но главната тежест в битките изнася средната, командвана от капитан Никифоров.
След това е назначен за началник на отделение във Военното училище. Всичко направено от него дотук и признанието, което е получил, като е произведен капитан, се оказва малко за големите амбиции на Радко Димитриев.
Политическата обстановка тогава се мени с месеци. Русия е все по-недоволна от княз Александър Батенберг, който не зачита нейната уж политическа, а всъщност имперска воля. Режимът на руските пълномощия се е провалил, отношенията между българския княз и император Александър III все повече се влошават и руснаците виждат изхода с отстраняването му. За това ратуват и проруските партии, най-вече либералите на Драган Цанков. Кръгът около тогава председателя на Народното събрание, който има и повече поддръжници, Стефан Стамболов пък все повече се настройва срещу опекунската политика на Русия спрямо България и желанието им да имаме самостоятелна политика. В такава обстановка
отстраняването на княз Ал. Батенберг може да стане само с преврат
Някои летописци от онова време дори посочват като негов инициатор Екатерина Каравелова, която се среща с управляващия руската дипломатическа мисия в София Богданов и военното аташе Сахаров. Те пък искат съдействие и съвети от нея. В нейния и на мъжа ѝ Петко Каравелов приятелски кръг е и Радко Димитриев. Наред с майорите Петър Груев, баща на Павел, дългогодишния началник на личния кабинет на цар Борис III, кап. Атанас Бендерев и Константин Никифоров организират преврата. Любопитна подробност е, че в него участват руският военен аташе Сахаров и братът на Иван Вазов Георги.
По време на арестуването на княз Батенберг на 9 август 1886 г.
Радко Димитриев нахлува в двореца с 10 души юнкери
и го заставя да подпише оставката си. Князът отвръща спокойно: “Пишете вие!” Написва я подчинен на Радко Димитриев. След като я прочита, първият български княз на най-новата ни държава дописва: “Боже, пази всякога България! Александър”.
Радко Димитриев взема и прибира документа, а после отвежда Батенберг във Военното министерство. Оттам със 7 файтона от стража с войници и капитани го откарват в Лом, откъдето с яхтата, кръстена на негово име, стига до дунавското пристанище Рени край Одеса.
След преврата се разбира, че у един от заговорниците - капитан Велико Кърджиев, са намерени 35 000 рубли, а при разпита става ясно, че началникът на Военното училище майор Груев е дал заповед, ако князът се опита да избяга, да бъде убит на място. След успеха на контрапреврата, организиран от Стефан Стамболов, Димитриев през Цариград емигрира в Русия. С него са Георги Вазов и още двама участници в заговора, които се установяват в Одеса. В черморския руски град са се озовали и Атанас Бендерев и Петър Груев. Четиримата правят привременно българско правителство, което пък организира бунта на офицерите русофили. Малко преди избухването му тръгват за България.
И този бунт е неуспешен, но цялостна амнистия за заговорниците и офицерите, участващи в двата заговора, е обявена през 1894 г. През това време Димитриев, Вазов и Бендерев са преминали на служба в руската армия, като с течение на годините Бендерев ще стане генерал.
През 1909 г. Радко Димитриев е първият роден офицер, произведен в звание генерал-лейтенант.
Пет години преди това княз Фердинанд го е назначил за началник-щаб на българската армия. През 1907 г. е командващ на Трета военно-оперативна област в Русе и член на комитета, заедно със Стоян Заимов, по посрещането на внука на Наполеон Бонапарт – Ролан Наполеон, у нас.
Звездният миг на Радко Димитриев идва през 1912 г.
Под негово командване са Първа и Трета армия. На 23 октомври издава заповед да се превземат възвишенията край Лозенград и войниците ни да се укрепят на тях.
В разгара на битката офицер му докладва, че турска войска се е врязала между командваните от него две армии. Димитриев сам взема крайно смелото решение двете армии бързо да настъпят към града и турските войски да останат зад тях.
Лозенград е превзет през нощта
На войската е дадена двудневна почивка, след което отново по негова заповед заема целия 45-километров фронт между Бабаески и Люлебургас.
Двете български армии наброяват 110 000 души, а турската – 130 000. Щабът начело с генерал Иван Фичев обсъжда дали да нападне, или да изчака. Димитриев обаче точно отчита момента, че турската армия е демобилизирана от загубата на Лозенград, и решава да се атакува по целия фронт. Битката е кръвопролитна.
От българите са убити 20 000 души, а от турците – над 100 000
Заради този успех името му става известно в цяла Европа, а стратегията му се изучава в Русия, Англия, Франция, Германия. Най-после той се е доказал като военачалник от световен калибър. Скоро следва и разочарованието.
Армиите ни настъпват към Чаталджа. Там действията са доста прибързани в желанието да се превземе Цариград и българската армия претърпява неуспех.
След година, вече в Междусъюзническата война, срещу страната ни се изправят Турция, Сърбия, Гърция, Румъния и Черна гора. Неговата Трета армия настъпва към Пирот, сърбите панически отстъпват. Вместо да даде заповед да се нападне и превземе градът, Радко Димитриев разпорежда да се спре настъплението. Основанията му са, че войската ни търпи поражения в Македония, където настъпват едновременно гърци и сърби, и той се опитва да дислоцира войската си срещу южните ни съседи, но пък е упрекнат, че е пропусната голямата възможност да превземе Пирот. Това е и краят на военната му кариера у нас.
В края на лятото на 1913 г. е назначен за пълномощен министър в Санкт Петербург. Назрява Първата световна война и като убеден русофил Радко Димитриев изпраща няколко писма и телеграми до цар Фердинанд с настояване България да се включи в нея на страната на Русия. Това не става. Веднага след започване на войната Радко Димитриев напуска по свое желание дипломатическия си пост, приема руско поданство и става генерал-лейтенант от руската имперска армия.
Не е известен друг случай в света, в който
посланик става висш офицер от армията на страната, в която е изпратен
При подаване на дипломатическата си оставка заявява: “Като българин не мога в тая историческа минута да остана настрана и смятам за мой свещен дълг да отдам силите си на Русия, на която България е задължена за своето съществуване”. Очевидно е разчитал на популярността си в руското общество. След това продължава: “Предвиждам, че България ще преживее изключително тежки дни и целият свят ще гледа на нея с ожесточение и злоба”.
В началото командва Осми армейски корпус на Осма армия на генерал Брусилов на Югозападния фронт. След един месец заради бойните си заслуги и устояване на австро-унгарските атаки при Лвов е награден с руския орден “Свети Георги”.
През ранната пролет на 1915 г. обаче ходът на военните действия се променя, руската армия в Галиция търпи поражение от немската армия на генерал Аугуст фон Макензен. Радко Димитриев е свален от длъжност и пратен в резерва. През октомври отново е върнат в редовете на действащата армия и е командващ Седми сибирски корпус.
Въпреки прокламирания неутралитет точно тогава България се включва в Първата световна война и у нас генерал Радко Димитриев е обявен за дезертьор. Руснаците обаче, заради успехите му в Сибир, го удостояват с орден “Св. Владимир” и го правят командващ на 12-а армия в Прибалтика. През 1916 г. името му се свързва с план за отстраняване на цар Фердинанд от българския престол чрез военен преврат, който трябва да извършат висши военни, симпатизанти на Русия – очевидно миналото му оказва и тогава влияние.
След Февруарската и последвалата я Октомврийска революция Радко Димитриев не променя своите дългогодишни воински навици и не може нито да разбере, нито да приеме новите реалности. Уволнен е от армията. През 1918 г. болшевиките се опитват да го привлекат на своя страна заради огромния му боен опит и разчитайки на това, че през целия си живот бил “германофоб”. Отказва да се включи в Червената армия, както и да участва в Гражданската война, като заявява, че руснаци не могат да се бият срещу руснаци. По-късно пак ще държи на своето.
Оттегля се в къщата си в Есентуки в подножието на Кавказ. През пролетта на 1918 г. там е основана съветска република. Убит е на 18 октомври 1918 г. в близкия град Пятигорск от болшевиките. През 2013 г. посмъртно в България бе удостоен с орден “Стара планина”.
Симеон Радев: Той не виждаше за България друго бъдеще, освен като на руски протекторат
До Съединението Радко Димитриев бе галеното дете на пловдивския конак, любимецът на руското консулство, надеждата на румелийската полиция. Революцията на 6 септември, станала без неговото участие, уязви неговата суета и неговата кариеристична амбиция. Оттогава датираше първата му омраза към княз Александра и може би първата му мисъл за отмъщение. Във войната (Сръбско-българската – б.а.) той не се отличи и това бе една втора рана за неговото самолюбие. Сега той занимаваше длъжността началник на отделение във Военното министерство: ученият стратег, единственият теоретик на голямата война в България, бъдещият Драгомиров – той мислеше всичко това за себе си – се гризеше от яд и завист на една второстепенна служба. Към това лично озлобление трябва да се прибави и неговото крайно русофилство, което не виждаше за България друго бъдеще, освен като на руски протекторат. В това отношение той бе наясно със себе си. Единствен между офицерите, които влязоха в заговора, той виждаше къде тласка България. Той искаше не само да свали един ненавистен режим, който бе го онеправдал, но и да го замести с едно руско протекторство. “Ние искахме, пише той подир преврата в “Московские ведомости” да се обърнем немедлено към Русия с молба да командирова у нас военен министър, бригадни и полкови командири и още няколко висши офицери, за да заемат най-високите постове”. Неговата мечта бе в действителност да види княжеството в положението на Финландия, член на една голяма славянска федерация, поставена под високата власт на руския цар. “Ние съзнавахме, пишеше той, че имаше много външни политически препятствия за постигането на този идеал, и ний се стремяхме към това, щото ако не формално, то поне фактически да се постигне това обединение”. Тази широка концепция подхождаше съвсем на неговата грандомания.
Болшевики го вземат за заложник, убиват го през 1918 г.
На 11 септември 1918 г. Димитриев, заедно с генерал Н. Рузской и няколко офицери са взети за заложници от болшевиките. Дни преди това отново е получил предложение да влезе в Червената армия. Казва: “Аз дойдох в Русия като доброволец, за да се боря против нейните врагове, и направих това, което зависеше от мен. Вие нямате право да искате от мен да се включа в Гражданската война, сиреч да застана начело на едната половина от руския народ срещу другата. Тази борба е чужда за мен и аз бих искал да бъда оставен на мира”.
За три години в Русия генерал-лейтенантът от нейната армия е командвал две армии и три армейски корпуса и е воювал на три фронта.
Вземат го за заложник. Борбата за власт между двете болшевишки групировки в тоя район води до “червен терор” и е издадена заповед всички 47 заложници да бъдат разстреляни. След продължителни изтезания на 18 октомври се решава смъртната присъда да бъде изпълнена. Когато стигат до генералите Рузской и Димитриев, възникват спорове и някои отказват да изпълнят заповедта. Верен на себе си, българинът иска да изпуши последната цигара в неговия живот и поръчва да запазят златната му табакера за спомен. После го разстрелват.
През 1919 г. обаче започва разследване и телата на двамата генерали са ексхумирани и препогребани в Пятигорското гробище близо до църквата.
След убийството на Радко Димитриев семействвото му напуска Русия. За съпругата му нищо не се знае. Синът му Михаил завършва Одеското кадетско училище и през 1915 г. е студент в Санктпетербургския политехнически университет. Другият му син Димитър също завършва Киевското кадетско училище, а след това се дипломира във Военно-медицинската академия. За живота им след Октомврийската революция няма точни сведения. Преобладава мнението, че живеят в емиграция.