Мръсните тайни на BG историята: Евлоги Георгиев трупа състоянието, което дарява за Софийския университет, като снабдява руската армия в Кримската война
20 години спорят с дарението университет ли да се създаде, или висше техническо училище
Най-големият български дарител до началото на ХХ век умира на 5 юли 1897 г. в дома си на ул. “Мошилор” в Букурещ от пневмония на 78 г. Едва ли в предсмъртния си час Евлоги Георгиев е предполагал, че скоро след смъртта му неговото родолюбие ще предизвика шумни скандали и скалъпени процеси. Пред приятели и познати той нееднократно е заявявал, че “отечеството е неговата булка” и го е доказвал. Когато се основава БНБ през 1879 г., ѝ предоставя 2 млн. лева, които да се вложат в първоначалния ѝ капитал. Избран е за депутат във Второто обикновено народно събрание, доминирано от либералите, начело със Стамболов. Те пък го касират, защото “откриват”, че преди 1878 г. имал руско поданство. Това е истина и той го придобива заради снабдяването на руската армия по време на Кримската война с храни и платове, от което прави голяма част от огромното си състояние. След Освобождението обаче Евлоги Георгиев се отказва от него и остава само с българското. Стамболовистите пък лесно не забравят и през 1892 г. вадят на бял свят скалъпената сензация, че бил убиец на автора на “Рибния буквар” Петър Берон.
Това станало, щото той държал 70 хил. австрийски шилинга в банката на братя Георгиеви, но когато си ги поискал, Евлоги, вместо да му ги изплати, решил да изпрати наемен убиец, та парите да останат за него.
На 18 юли 1882 г. Евлоги Георгиев пише своето завещание, а в годините до смъртта си прави някои изменения и допълнения в него. Още тогава записва дарение за построяване на Висше училище в България. В окончателния вид на завещанието му под член 13 четем: “Наследникът ми, след като изпълни останалите завети, ще продаде останалия имот, както и останалите парични суми до размер на 6 000 000 лева, ще ги пласира в недвижими имоти в България или Румъния. Тези ценни книжа и ония, които са останали от имота му, както и недвижимите имоти, които биха се купили, ще се поверят на ефорията, която учредявам.” От доходите на този фонд трябвало да се основе и поддържа едно висше училище в България.
Евлоги Георгиев сам решава къде да е това училище. През 1896 г. той дарява 800 000 лева и място от 10,5 дка на улиците “Дондуков” и “Цариградско шосе”, а после още 1,5 декара. Желанието му било училището да се казва “Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово”. Научните предмети трябвало да бъдат преимуществено от положителните науки с приложение в индустрията.
Създадената ефория започва да работи през 1898 г. На 23 януари под председателството на Иван Вазов тя взема решение висшето училище да се построи на мястото в София, дарено от Е. Георгиев
Определят се аудиториите и стаите и че трябва да има юридически, историко-филологически, физико-математически и факултет за науки, приспособени към индустрията. Българското инженерно-архитектурно дружество, което е създадено през 1893 г., обаче оспорва това решение, защото смята, че споменавайки висше училище, Евлоги Георгиев имал предвид да се развиват техническите науки. Започват съдебни спорове.
В тях се включват и пренебрегнатите далечни наследници на Евлоги Георгиев. Вуйчо му, Иван Пулиев, кръвно обиден, че са го пренебрегнали в завещанието, заявявал из София, че вече не е никакъв Пулиев, ами е хванат от гората и затова е сменил малкото си име на Горан. Той обаче единствен има право да оспорва завещанието и завежда дело в румънския Илфовски съд. Мотивите му са, че веднага след смъртта на Евлоги Георгиев универсалният наследник Ив. Е. Гешов отворил касата и прибрал от нея пари и ценни книжа. Там имало друго завещание, което обирджията подменил.
През 1899 година Иван Горан умира, но делата продължават наследниците му - синовете Богдан, Христо и Драган, както и дъщеря му Елисавета Караминкова. Работата на ефорията е спряна. През 1903 година обаче министърът на народното просвещение проф. Иван Шишманов прави всичко възможно да се изпълни завещанието на Евлоги Георгиев за построяване на висше училище и на 11 декември Народното събрание обсъжда предложените от него Закон да ефорията и Закон за университета. Мотивите му за първия са “да нормира някои отделни точки от завещанието на покойния родолюбец, за да може да се учреди предвидената от него ефория на българския университет и да действа като юридическа личност със седалище в София.”
Той предлага нейни членове да са министърът на народното просвещение, двама избрани от Народното събрание, други двама, български поданици, но избрани от универсалния наследник, и седмината изпълнители на завещанието на Евлоги Георгиев, определени от т. 15 на същото завещание.”
В Закона за университета предлага той да носи името “Български университет братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово”, което не е изпълнено, да се намира под върховния надзор на Министерството на народното просвещение и „да стои под ведомството на ефория, действаща по силата на специалния за нея закон.“ И двата закона са приети с пълно болшинство и без никакви възражения.
Всъщност предшественик на Софийския университет е Софийската мъжка гимназия. На 1 октомври 1888 г. в сградата на гимназията, построена по проект на Константин Йованович, е открит Висш педагогически курс с 8 лектори и 46 слушатели, от които 36 са държавни стипендианти. Целта е да се подготвят учители за средните училища. След 3 месеца министерството на народното просвещение от тоя курс прави Висше училище, целта на което е от един историко-филологически курс на обучение да се премине и към други науки. За следващата година е открит физико-математически курс с 4 преподаватели и 34 слушатели. Курсът на обучение е определен на 3 години. В правилника е записано, че завършилите курса получават званието “лицензиант”. В края на учебната 1890/1891 г. на първите завършили министерството дава права като на дипломирали се в чуждестранни университети и това е първото признание, че родното Висше училище е равноправно на всички подобни европейски университети. През 1892/1893 година е открит и юридически отдел. След още две години трите отдела са преименувани на факултети. През 1903 г. то вече има 40 професори, доценти и лектори и от него са се дипломирали 846 души.
Работата на ефорията обаче пак е спъната. През 1904 година съдът в Букурещ отхвърля всички обвинения на Иван Горан относно завещанието на Евлоги Георгиев като несъстоятелни.
Пренебрегнатите наследници пренасят процеса у нас и внасят молба в Народното събрание, в която изрично заявяват, че искат не толкова парите, а да не се “ощетяват интересите на българската държава.”
Процесът се политизира. Правителството, в което петима са юристи - д-р Петър Гудев, Никола Генадиев, Константин Панайотов, Димитър Станчев и Никола Апостолов, завежда дело през 1907 г. Ответник е универсалният наследник Иван Евстратиев Гешов. Негови консултанти са професорите по гражданско право в Парижкия университет Марсел Планиол и Андре Байс. След като квалифицират министрите като “умопомрачени”, двамата професори се произнасят: “Как е възможна подобна лудост от едно правителство?” Само дето френските професори не споменават, че петимата юристи в кабинета, начело с министър-председателя, са завършили право в Париж, Брюксел и Виена.
До 1909 г. заседанията на ефорията минават в старите спорове дали Висшето училище да е университет, или техническо. Спори се и дали “да изкарва адвокати, филолози, философи, или от него да излизат инженери, механици, химици, агрономи и други производители на блага, а не консуматори”. През 1911 г. се решава с парите, които вече са станали над 13 000 000, да се строи и университет, и висше техническо училище, библиотека, музей и техническо училище в Карлово.
Това противоречи на волята на дарителя. И това решение е отменено през 1915 г.
Още през 1906 г. е обявен конкурс за сграда на университета, печели го френският архитект Анри Бреасон, но проектът не е реализиран. През 1924 г. ефорията решава всичките четири фонда за създаване на университет – с парите, дворните места, сградите и ценните книжа, да се обединят в един и е положен основният камък на новата сграда. Едва през 1934 г. е завършена част от ректората на Софийския университет по проект на колектива на арх. Йордан Миланов. На следващата година университетският съвет приема университетът да се казва “Св. Климент Охридски”, с което е пренебрегнат законът на Иван Шишманов.
Възраженията на Българското инженерно-архитектурно дружество до министър Иван Шишманов
“В завещанието не се вижда никъде да се говори за основаването на един университет, а за издържане на едно висше училище, в което да се преподават преимуществено предмети от положителните науки, т.е. такива науки, които в странство се преподават само в политехниките. Ако завещателят е имал намерение да устрои университет, той щеше да каже това изрично, но той е знаел, че на държавата предстоят нови задачи и пр. Понеже в завещанието не е казано, че висшето училище трябва да се построи в София, но е дадено правото на ефорията да го основе в който град и да е на България или Румелия, то от това следва, че по-късно завещаното място за университет в София не е предназначено за Висшето училище “Евлогий и Христо Георгиеви”.
Отговорът на проф. Шишманов:
Както виждате, Българското инженерно-архитектурно дружество, което изразява едно мнение, изказвано и друг път в обществото, тълкува завещанието на Евлоги Георгиев в тоя смисъл, че подарените 6 000 000 лева са назначени за основаване и поддържане на една политехника, а не университет. За жалост, г-да народни представители, това тълкуване, което не може да се откаже, отговаря повече на въжделенията на нашите техници и архитекти, не се споделя ни най-малко от най-компетентните тълкувачи на волята великия покойник - ефорите, както и от самия универсален наследник, г. Гешов, който прегледа моя законопроект и законопроекта за ефорията – в коректура – и го одобри.
Именно още в едно от първите заседания на 23 януари 1898 г. ефорията, състояща се тогава от министъра на народното просвещение г. Вазов и членове г. д-р Стоилов, д-р Янкулов, Бобчев и Пулиев, и при участието на самия г. Гешов с право на съвещателен глас, е повдигнала въпроса: де трябва да се построи висшето училище от дохода на завещания фонд. В протокола на това заседание номер 2 намирам буквално следното: Г-н Иван Евстратиев Гешов прочете частното писмо, отправено нему от покойния завещател Евлогия Георгиев от 17 февруари 1896 г., от което писмо се вижда, че покойникът още приживе е имал намерение да построи това училище в София – а архитектурното дружество казва, че от завещанието не се виждало, че туй училище трябвало да бъде в София: значи от едно частно писмо г. Гешов констатира Евлогий Георгиев е мислил това висше учебно заведение да бъде в гр. София, като за тази цел е подарил празното си място, находящо се в София от 1500 метра, а при това е направил още един подарък от 800 000 лева.
Правителството потресено от "учащата се младеж"
На 3 януари е предвидено голямо тържество за откриване на Народния театър. Още през 1898 г. Народното събрание е взело решение за създаване на фонд за неговото строителство. До 1904 г. в него са събрани над 350 000 лева и строителството е започнало в ранното лято. За откриването е предвидена тържествена програма. Преди това е обявен конкурс за написване на нова българска пиеса, която да се играе по този повод. Печелят “Свекърва” на Антон Страшимиров и “Първите” на Петко Тодоров, но и двете пиеси не са играни, а е поставена “Иванко” на Васил Друмев. При посрещане на трупата министър Иван Шишманов ѝ казва: “Великолепната сграда още не е театър. Тя ще стане такава, когато бъде одухотворена от играта на актьора.” Специално за тържеството Иван Вазов пише “Слава на изкуството”, а Добри Христов – тържествената увертюра “Ивайло”. Предвидено е наред с официалните лица да присъстват и много граждани и учещи се, но се оказва, че те нямат достъп, а са далечни странични наблюдатели.
Пристига и най-видният гост, княз Фердинанд, с царствената си каляска, което е малко трудно разбираемо, защото дворецът му е само на метри от сградата, придружен от свитата си. В този момент се чуват бурни освирквания и към него политат снежни топки от страната на студентите. Князът се скрива в сградата, а скоро дотърчават полицаи и конна войска, вадят палките и разгонват протестиращите.
Формалният повод за гнева им е, че Министерството на народното просвещение е трябвало да отдели по договорка с университета 30 покани за студенти и преподаватели, но по настояване от двореца решава да ги раздаде на приближени на княза и правителството и обикновените граждани нямат достъп до тържеството. Като друга причина изтъкват, че князът се е опитал да представи откриването на сградата като негово лично дело, а не на българския народ. Истинската е, че правителството на Димитър Петков предприема мерки да ограничи автономията на университета, а и са недоволни от политиката, която провежда Фердинанд.
На следващия ден министър-председателят Димитър Петков пише доклад до княза. В него четем: “Едно такова нечуто злоупотребление със свободата изисква бързи и вразумителни мерки. Правителството на Ваше царско Височество, проникнато от мисълта за запазване на достолепието на Държавния глава и потресено от дезорганизацията на учащата се младеж, на което снощната манифестация е скръбен признак, с постановление на Министерския съвет от днешна дата N1 реши да реорганизира учебното дело и висшето учебно заведение в княжеството. И като първа мярка то реши университетът да бъде закрит за 6 месеца, а като естествено последствие от това да се уволнят всички професори при университета. Това решение ще бъде внесено в Народното събрание за одобрение.”
Княз Фердинанд веднага публикува указ, в който се съгласява с това, но освен професорите добавя и всички доценти и лектори. Изпълнението възлага на “нашия председател на Министерский съвет и министъра на вътрешните работи.”
При обсъжданията в Народното събрание освиркването на княза е квалифицирано като “революция”, “бунт срещу установения държавен ред” и “погром над вътрешната сигурност на страната.” Опозицията пък обвинява някогашния ревностен приятел на Стамболов, че от враг на Фердинанд се е превърнал в безмълвен негов лакей. В резултат проф. Иван Шишманов подава оставка. Сменен е от Никола Апостолов. Вместо за 6 месеца университетът е затворен за година. При подновяване на занятията са назначени само нови професори. Тъй завършва първият опит “за реформиране” на висшето образование у нас и правилното възпитание на “учащата се младеж.”