Шефкет Чападжиев: Племенник на тъста на Том Ханкс се обади да ми благодари за дарения милион за болница в Мадан (Снимки)
Да си на 85 г. и умът ти да сече като бръснач! Малцина се радват на тази привилегия.
Но изглежда,, който ги навърши на 24 април т.г., е доказателство за верността на лекарските съвети, че ако живееш смислено, интересно и честно (за да нямаш излишен стрес) и ако цял живот правиш неща, които ти носят радост и удовлетворение, ще се радваш на дълъг живот, за който мнозина мечтаят.
Винаги има какво да се научи от родопчанина, който през 1963 г. рискува живота си, пресича нелегално границата с Гърция и сбъдва юношеската си мечта, събудена от прочита на "До Чикаго и назад". 61 години по-късно той е един от най-успелите българи в Америка.
През 1976 г., след близо 13 години в Чикаго, продава двете си стари коли, тегли заем от 10 000 долара и купува 3 машини на старо, за да започне свой бизнес.
През 1979 г. купува първата си фабрика за сгъване и подвързване, от която излизат по 25 млн. списания и рекламни брошури на ден. През 1993 г. продава бизнеса и започва да управлява инвестициите от честно спечелените пари през емигрантския си живот.
Днес има недвижими имоти в Чикаго, Ню Йорк и Флорида, инвестира на стоковата борса в Ню Йорк, почетен гражданин е на щата Илинойс и родния си град Мадан и е първият българин, който през 2008 г. плати 17 5 000 долара, за да лети в Космоса.
Не обича интервютата. Затова ден преди да замине за Чикаго, просто си говорим за нещата от живота, както обикновено правим от 1996 г. насам, откакто се познаваме. Това, което казва, винаги е много интересно и вдъхновяващо.
- Отново сте в България, г-н Чападжиев. Какво продължава да ви връща 61 години след като успяхте да емигрирате?
- Да бъда откровен, все по-трудно ми е да пътувам на толкова далечни разстояния, но винаги си идвам с надежда, че нещата ще стават по-добре от това, което оставих преди 61 години. Мнозина може би не си спомнят какво беше, но хиляди българи избраха да напуснат страната преди 1989 г.
- Удовлетворява ли ви това, което виждате след толкова години?
- Човек е така устроен, че винаги иска повече. Много неща се направиха, особено в родния ми град Мадан. Кметът е преизбиран вече трети мандат - това значи, че хората харесват това, което прави, всичко изглежда наистина много добре. Ако той продължи да прави за хората това, което и досега, хората ще са доволни. Управниците трябва да мислят повече за тези, които са ги пратили във властта. В България сякаш политиците мислят повече за себе си. Много хора в България влизат в политиката, за да уреждат своите интереси. Дори тези, които не отиват с такова намерение, след известно време си казват: "Аз ли съм най-големият глупак, трябва, докато съм в политиката, да направя нещо за себе си." Това не ми харесва - искам да се промени. Иначе България няма да се оправи.
- През 2019 г. вие дарихте 1 млн. долара за болницата в Мадан. Успяхте ли при сегашното си завръщане да видите как са похарчени?
- Да, успях, и съм удовлетворен. Правил съм много дарения. Рядко ми се е случвало да видя за какво са използвани. За първи път сега виждам реално, от А до Я, къде са отишли парите. Посетих болницата - всичко е станало супер. Показаха ми нова апаратура, която са купили с дарените от мен средства, показаха ми отчети. На всеки апарат е поставена табелка с надпис, че са от дарението. С мен беше голямата ми дъщеря. Тя се разплака от радост и вълнение, като видя всичко. Каза ми: "Татко, възхитително е това, което правиш." Досега съпругата ми и дъщерите ми знаеха, че съм дарил средства, но не знаеха подробности, сега се видя всичко. А аз нямам съмнение, че не се е злоупотребило с парите. Трябва да благодаря и на "24 часа" за това. Когато направих дарението, Венелина Гочева ми връчи приза "Достоен българин". Тогава предложи вестникът да стане публичен гарант и да дава гласност как се харчи дарението. Кметът на Мадан също обеща да следи къде отива всяка стотинка. Удовлетворен съм от това.
- Успява ли в болницата в Мадан да запълни капацитета на новата апаратура?
- Изглежда, да - апаратите работят активно. Бях приятно изненадан, когато ми се обади братовият син на Хасан Ибрахимов (тъстът на Том Ханкс, избягал от България в края на 40-те години, с когото го свързва дългогодишно приятелство – бел. на автора). Звънна да ми благодари, че съм помогнал за купуването на тази медицинска апаратура. Каза, че е пътувал от Пловдив до Мадан, за да си направи изследвания. Доколкото разбирам, някои от закупените медицински апарати и уреди са много по-модерни ог тези в други болници дори в големи градове в страната. Радвам се, че съм помогнал за това, защото така болницата може да привлече медицински специалисти и хора, които да живеят в Мадан.
- Все още ли не бихте променили нищо в живота си?
- Не бих променил нищо. Пак щях да започна свой бизнес, пак ще си плащам данъците, както винаги съм го правил, пак нямаше да деля хората на бели и черни, на бедни и богати, на леви и десни. Това съм го научил в Америка. Там ако си честен, точен, коректен, работиш съвестно и съвестно си плащаш данъците, без да гледаш да мамиш държавата, можеш да постигнеш много. Всичко имах в живота, мечтаех единствено за внуци. Сега и тази ми мечта се сбъдна. Двете ми дъщери ме направиха дядо на прекрасни внук и внучка. Чувствам се наистина щастлив.
- Дъщерите ви ще продължат ли да развиват бизнеса?
- За мое съжаление, не. И двете се занимават със съвсем различни неща – изкуство, музика, театър, режисура. Едната живее в Европа и преподава изкуства. Другата е в Америка и също се занимава с изкуство. Никога не са се интересували от бизнес. Не им идва отвътре. Дано при внуците отиде някой такъв ген. (Смее се.)
- Това е вашият ген, нали?
- Така мисля. Баща ми беше търговец, макар и дребен. От него научих на пръв поглед малки, но важни неща - да бъдеш почтен и честен, да си точен с хората, да не мамиш, да не крадеш. Това винаги дава плодове. Не знам защо някои мислят, че друго поведение е по-печелившо.
Това може да даде някакъв резултат, но това е временно, измамно и за кратко. Истината винаги излиза наяве - както искате го гледайте – дали от правосъдна, или от човешка гледна точка. Няма един човек, който да каже, че съм го излъгал или че съм го подвел. Не съм си и помислял, че мога да открадна каквото и да било. Няма нищо по-ценно от доброто име.
- На какво друго ви научи баща ви?
- И друг път съм казвал - той ме учеше да обичам това, което правя, и да го правя с удоволствие. Парите са само един резултат, измерение на уменията на човек. Много се дразня, когато ме наричат милионер или милиардер. За мен по-вълнуващ е процесът на правенето на пари, пътят до постигането. Това е сладостта, че си успял, при това честно и почтено в нещо, за което си мечтал, а не просто, че имаш пари. Много хора чакат наготово да получат пари, вместо да помислят какво могат да направят със собствения си труд, за да ги постигнат честно и сами. Много хора просто не мислят за това или не са уверени в силите си, или ги мързи.
- Как бихте ги окуражили?
- Ако не им идва отвътре, аз как да ги променя? Надявам се, че има случаи, в които моят пример е бил окуражаващ за някого.
- Помня един такъв случай - това са думите, които казахте на българските футболисти през 1994 г. в Чикаго – ден след като те стартираха със загуба на Световното по футбол.
- Да, така беше – изненадан съм, че помните това. Тогава целият отбор и треньорите дойдоха на срещата, на която ги бях поканил в центъра John Hancock в Чикаго, в много минорно настроение. Тъкмо бяха загубили първия си мач от Нигерия и надеждите им, че ще продължат, бяха увяхнали. Тогава аз им подарих по една камера "Сони" и им пожелах тази камера да запечатва най-радостните им мигове. Освен това им казах, че загубата винаги може да се поправи, че нищо не е загубено, и ако стигнат до финала на световното, ще получат от мен скромна парична премия. Макар че не стигнаха на финала, аз удържах на думата си и пратих на всеки от тях и на сътрудниците на отбора – общо 30 души, по една скромна парична премия. С някои от тях и досега се чуваме. Те помнят и оценяват не толкова получената сума, колкото окуражителните думи, които им казах в момента на тяхното отчаяние. Ще бъда щастлив, ако поне мъничко съм допринесъл за отличното представяне на българския отбор на Световното тогава. Все пак България стана четвърта в света!
- Вие сте сравнително рядък пример на човек, който е избягал от България, а продължава да милее за нея.
- Преди години, при едно от завръщанията ми в страната, поисках да се срещна с Тодор Живков. Нери Терзиева, да я споменем с добро, уреди тази среща. Говорихме си с бай Тошо и му разказах как съм избягал от България от втория опит. Той тогава вдигна чаша за наздравица: "Ще можеш да кажеш, че си избягал при Тодор Живков, ха наздраве!" А аз му отговорих: "Добре, че твоите хора не ме хванаха, щото сега нямаше да можем да си пием ракията, ха наздраве!" Моето бягство от България бе спонтанно младежко решение. Бях прочел книгата на Алеко Константинов "До Чикаго и назад" и исках като него да пътувам, да видя нови места, да опитам нови възможности.
- Много е интересна тази история - успявате едва от втория опит, 4 години след първия.
- Така беше. През 1957 г. се запознах с моя приятел Хамид Русев. Той беше родом от Арда, но работеше в Мадан. Хамид почина преди няколко дни, но останахме приятели докрай. Отначало обаче не се познавахме добре и се "проучвахме". Когато се сприятелихме, стана ясно, че и на двамата ни се върти една мисъл в главата – да успеем да минем границата. Знаехме, че това е забранено и затова направихме план за действие - Хамид да ме покани за Нова година в Арда, а аз да си извадя граничен лист, понеже селото е в граничната зона. Бащата на Хамид, изглежда, беше усетил нещо и не можах да получа открит лист. Така първият ни план пропадна, а после ни взеха войници. Възобновихме плана чак през 1963 г. Тогава тръгнахме с моя мотор към границата, почерпихме добре местните и минахме браздата 15 минути след полунощ. По-късно разбрахме, че сме се отървали на косъм от смъртта, защото граничната зона е била пълна с мини. Оттам попаднахме в емигрантския лагер "Лаврион". След няколкоседмични разпити, за да се уверят, че не сме шпиони, ни казаха, че можем да избираме между Европа и Америка. Избрахме Америка, макар че за Европа ставаше по-бързо. Хора от селото на Хамид вече бяха отишли в Чикаго, а и книгата на Алеко беше всичко, което искам да ми се случи. На моя рожден ден, 24 април 1964 г., стъпихме в Ню Йорк, а на рождения ден на Хамид - 5 май – в Чикаго. За част от пътуването ни помогна Световната организация на църквите. След 1 година отидохме и върнахме парите.
- Тогава или сега е по-лесно да си емигрант в Америка?
- Да си емигрант, никога не е лесно. Почти винаги започваш от нулата. Много хора си мислят, че ако тук не са успели, ще успеят навън. Това не е вярно. Човек, който може да се справи тук, ще се справи и там, и обратно – този, който не успява тук, и там няма да се справи.
- Мнозина не могат да повярват, че могат да започнат собствен бизнес със 75 цента, колкото сте имали вие, когато стъпвате в Америка.
- Винаги съм мислил за отварянето на собствен бизнес, защото съм малко мързелив и искам друг да работи за мен. (Смее се.) Аз не съм направил всичко за един ден. Правех малки стъпки всеки ден. 10 години работих какво ли не, докато спечеля малко пари, които инвестирах в първите машини. Полученото инвестирах в друго и така. Много хора мислят, че могат да успеят за една нощ или като правят далавери. Това абсолютно не е вярно. В Америка няма банка, която да ти даде кредит, ако имаш лоша репутация или кредитна история. Трябва работа, последователност, търпение. Малкото спечелено да бъде спестено и инвестирано разумно.
- Хората искат съвети за успех, а вие винаги отказвате...
- Ами да, кой съм аз, че да давам съвети? Всеки трябва да действа, както съвестта му позволява. Който е успял в България, ще успее навсякъде по света. Който не е успял тук, където и да отиде, ще се провали. Във всеки бизнес има 3 важни фактора за успех – качество, цена и обслужване. Ако само едно от трите не е наред, не можете да очаквате, че ще успеете.
- Все още ли инвестирате в общински акции, на борсата, в недвижими имоти? Изкушават ли ви новите модерни финансови инструменти?
- Аз съм малко консервативен. А и обичам да контролирам това, което правя. Част от новите финансови инструменти ми изглеждат непредвидими, не съвсем ясни или икономически логични. За други имам чувството, че нещата не са толкова на светло, както на мен би ми се искало. Продължавам да не виждам съществена причина да давам на друг да управлява моите пари. Той може да твърди, че ще го прави по-добре от мен, но той няма личен интерес, защото това не са неговите пари (Смее се.) Човек гледа с други очи на парите, когато знае как ги е изкарал, харчи ги лесно, или не ги инвестира разумно. Но в отговор на вашия въпрос - инвестициите трябва да са разнообразни и всяка инвестиция да се проучи много добре, преди човек да се насочи към нея.
- През 2008 г. дадохте $17 5 000, за да сте сред първите космически туристи по проекта на Ричард Брансън. 16 година все още не сте пътували, нали? Това не е ли една ваша грешна преценка?
- Може и така да се каже, но вече поправих грешката. Бях 172-и в списъка, после станах 160-и. От фирмата „Върджин галактик" периодично ми се обаждаха да ме информират докъде са стигнали. Имаше един неуспешен пробен полет, след който започнаха да подобряват грешките. После втори, но пак нищо. Накрая реших да си изтегля парите, макар да ме увещаваха да не го правя. Удържаха ми 10 на сто, но не съжалявам. Между другото, чувам, че сега цената за такъв полет може да е надхвърлила 250 000 долара.
- Тази година навършихте 85 г. – сериозна възраст – но все още още имате значителна доза здрав разум. На какво се дължи това?
- Радвам се, че поне изглежда така. (Смее се.) В живота си съм правил това, което искам, мога и обичам, а това ми е донесло икономическа стабилност. Това ме мотивира да не се откланявам от здравия разум. (Смее се.)