Георги Мамалев: При соца криеха, че Големанов е бил богат и стиснат
През 1977 г. беше официалното ми назначение в Народния театър. Тази година е 48-ият ми сезон там, казва комикът
Надявах се някой ден да стана добър актьор. После добрият актьор започва да си мечтае да стане още по-добър и популярен
Защо се удивляват политиците, че хората не гласуват - когато си лъган толкова пъти, няма как да натискаш една и съща мотика
На моите години да правя някакви важни творчески планове, да си го кажем направо, не е много сериозно
Той е от златното поколение на едни от най-големите комедийни актьори. Учил се е от великани като Калоянчев и Парцалев и също като тях оставя незаличима следа в българското кино и театър. Играе в над 50 филма и тв сериали, има над 30 роли на театралната сцена.
Роден е на 5 август 1952 г. в с. Мамарчево. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1977 г. в класа на проф. Енчо Халачев. Женен е, има двама синове. Наесен големият комик се връща на сцената на Народния театър с "Големанов" и "Опит за летене".
- Г-н Мамалев, всяко лято особено покрай рождения ви ден сте в Созопол. Защо толкова обичате този град, да не би заради спомените ви от времето, когато снимате там “Оркестър без име”?
- Така се случва, лято. И в момента съм на чудесно място край града с цялата фамилия.
Иначе спомени има много. Преди една седмица с приятели посетихме мястото, където снимахме “Оркестър без име” - това е талянът “Чайка”, където сега има ресторант. Заведението се посещава от много хора, а по стените му има снимки от самия филм. Така донякъде са запазили духа от нашето време, когато снимахме. Запазени са и дърветата, между които беше естрадата, на която свирехме във филма. Почти всяка година ходя на това място, защото е свързано с много красиви спомени.
- Хората, които работят там, сигурно ви разпознават. Какво ви казват?
- Всички ме познават. Не бях ходил няколко години и когато отидох, те бяха направили ремонт и ми показаха мястото, което използват като склад. Точно там е тротоарът, където бяха разположени бунгалата от филма. Така че и тротоарът е запазен.
- На 20 септември се връщате на голямата сцена на Народния театър с “Големанов”. Защо толкова харесвате тази роля?
- “Големанов” е една мечтана от мен през годините роля. Най-мечтаната. Затова я играя с много голям заряд. Режисьорът Стоян Радев направи постановката по-съвременна, по-модерна, по-динамична, колегите играят великолепно. Изобщо се получи чудесен спектакъл. Радваме се на голяма посещаемост, хората проявяват много голям интерес към спектакъла.
Преди години имах предложение да изиграя Големанов, но тогава в 4-5 театъра поставяха пиесата. Оставаше само аз да се появя. Затова се отказах.
Но дойде и моето време. А това е роля, която изпълнявах още в ученическите години в механотехникума в Ямбол, където правехме откъси от представлението. После във ВИТИЗ играехме откъси от спектакъла, където аз пак бях в тази роля. Освен това с моите състуденти участвахме в масовката на пиесата в Народния театър, тогава Стефан Гецов беше Големанов. В това време в Сатиричния театър Големанов се играеше от Георги Калоянчев. Гледал съм го може би 20-30 пъти. Не че това е някаква подготовка, но все пак е вид запознаване и предварителен поглед върху този образ.
- Защо е толкова разпространена тази пиеса?
- Много е актуална.
- И не само за театъра. Политическите анализатори напоследък все цитират Големанов, говорейки за съвременните политици. Защо?
- Не мога да направя точно сравнение между всички политици дали се държат като Големанов. Да, при него има огромно желание да стане министър, да влезе във властта. Но преди години, по времето на социализма, не се споменаваше нещо, което авторът е написал, тези неща се махаха. Първо, Големанов е богат човек. На няколко пъти в пиесата казва, че с много труд и чест е постигнал богатството си. Освен това негова характерна черта е, че е стиснат, не обича да раздава пари. Това в пиесата го има в няколко сцени. Даже и във финалната, когато неговите съграждани очакват той да дари пари за читалището, което строят и което носи неговото име. Но той им подарява свой портрет от годините, когато е бил млад и амбициозен учител.
Същевременно той е в политиката, тъй като е депутат - май никой не е обръщал внимание на това. Но неговото огромно желание е той да влезе във властта, защото, както казва, колко пари аз съм дал за партията. Нас бедняци ли ще ни управляват? Той няма един забит кол в държавата, направили го министър. Той няма пари, само врещи по митингите. Той няма пари едни избори да направи. Енчо (обръща се към секретаря си), ти знаеш ли аз колко пара̀ съм дал за изборите, колко нещо. Той решава, че точно сега е моментът най-после да стане министър, тъй като предишния път е бил излъган. Говорили са до последно, накрая, хоп, някой друг.
А що се отнася до съвременните политици, основното, което не притежават като че ли, е перспектива.
- Нямат визия за бъдещето ли?
- Тя цялата ни държава няма визия за бъдещето. Ние трябва да имаме изградена политика, която дори и при промяна на правителството да не може така генерално да се сменя. Нали има големи призиви да се правят референдуми да излизаме от НАТО, от Европейския съюз. На такива хора трябва веднага да им се зададе въпросът: Ако излезем от НАТО и ЕС, къде отиваме, какво правим? Оставаме така разпищолени насред полето да ни чукат разни ветрове.
Даже е национално предателство, ако се говорят такива неща. Трябва да се мисли за сигурността на нашата малка държава, в която отвсякъде може някой да иска да се намеси в нейните работи.
Удивявам се какво е това желание да се влезе във властта само и само ако може, грубо казано, да прибере, да открадне оттам нещо. Ето сега с пожарите. Цялата страна гори, а нямаме вертолети, нито самолети. Затова трябва да се мисли в перспектива. После ще започнат големи дъждове - ами те неизчистени каналите, деретата, реките, хората пищят. И затова трябва да се мисли, ти затова си там. В същото време чуваме приказки “Аз мисля за хората”, “Ние за хората” - лъжа след лъжа.
Изненадва ме и удивлението на политиците защо не гласуват хората. Те не ви вярват. Когато си излъган един път, два пъти, три пъти, е, няма да натискаш сто пъти една и съща мотика, за да те удря по главата.
- Вие гласувате ли?
- Винаги гласувам, защото това е начинът, по който мога да покажа какво мисля. Не бих могъл да остана встрани от единствения начин, който демокрацията ми дава като възможност, а именно чрез гласа си да подпомагам определени политики.
- След като “Големанов” е толкова актуален спектакъл и до днес, как изкуството може да помогне на обществото?
- С годините започнах да се убеждавам, че изкуството не може да има чак такова въздействие, за да предизвика огромни промени. То може да даде сигнал, да подскаже за проблемите в едно общество. Но да подскаже решение - това трябва да го вземе самото общество.
Това, което ме тревожи, е, че сме изпаднали в такова злощастно състояние, в което не можем да си дадем сметка колко сме зле. Срамота! Няма сфера в Европейския съюз, в която да не сме на последно място. Каквото пипнеш, Румъния отишла напред. Там няма такива тревоги за съдебната система. У нас всички виждаме, че тя е в услуга на тези, които са в политиката, на тези, които могат да плащат и са недосегаеми. Ако трябва да се търси политическа отговорност, как ще стане това? Но това, което съм видял в живота, е, че на всяко нещо му идва краят. Може да се проточи с години, може да е бавно, проскърцващо, може да е с много загуби, тревоги и лутане, но в един момент новото преодолява и побеждава старото, няма как.
- Вие имате опит и в единия, и в другия строй. Кой е по-подходящ и по-удовлетворяващ за актьора?
- Няма идеален строй. В един строй едни неща са по-хубави, в друг - други. Но историята и развитието на човечеството са доказали, че по-добър строй от демокрацията няма. Мога да направя сравнение с театъра и киното при социализма, когато всичко беше подредено и под егидата на държавата, тя решаваше кои сценарии да се заснемат, кои режисьори да снимат, какви теми да се засегнат във филмите.
Тогава примерно беше задължително и през есента, и през пролетта да се играе по една съветска пиеса. Това беше мерило за политическата активност на определения режисьор. Той поставя съветски пиеси, значи е изключително прогресивен наш човек. Така се получаваха и звания, така се ставаше и директор на театър. Да си го кажем направо, имаше цензура, която минаваше като художествени съвети. Театрите също получаваха субсидии.
Държавата, разбира се, и сега подпомага финансово театрите и киното. Може и да не е достатъчно, но вече не се меси в това какви сценарии се правят, какви теми да се развиват или какъв да е репертоарът на определен театър. Това е свобода.
- При социализма чрез хумора и комедията се казваха много истини - примерно филмът “13-ата годеница на принца”, в който вие играете принц Алфонсо. Днес комедията все още ли е модерен жанр?
- Като следя репертоара на театрите в България, защото много мои колеги играят в провинциални трупи, гостуват, пътуват, броят на комедиите е много по-голям от другите пиеси.
- Защо е така?
- Пак казвам, че живеем в съвършено друг свят и театрите търсят финансова изгода. Самата система е такава - колкото повече зрители имаш, толкова по-голяма субсидия ще получиш.
- Това означава ли, че се правят по-лековати представления?
- Лековати представления има доста. За това отговорност носят директорите на театрите. Именно заради тези субсидии от държавата те искат да имат повече зрители. А зрителите обичат да гледат комедии. Макар че това е вкусът на публиката. В цял свят хората обичат да гледат комедии, но комедии се пишат трудно, комедийните актьори са малко.
В момента у нас няма такъв писател като Станислав Стратиев, толкова силен и ярък комедиограф. Затова и досега се играят неговите пиеси. Затова пък театрите вземат чужди пиеси.
- Кога разбрахте, че притежавате комедиен талант?
- Може би като ученик, когато самодейно започнах да се занимавам по-активно с театър. После в Ямбол, когато в Профсъюзния дом на културата се явих на прослушване, сега му казват кастинг. Прочетох афиш, че търсят момче, което да води музикално-сатирично шоу със скечове, песни, танци, с жив оркестър, да може да пее на живо.
Явих се и взех, че го спечелих. В Ямбол имаше един човек, светла му памет, Кирил Минков, който някак си много ми се довери и не сбърка. Тогава - 17-18-годишен, правех това, което правя и до ден днешен. Играех в скечове, пеех с жив оркестър, танцувах. Имаше само двама професионални актьори, всички други бяхме самодейци. Не съм се замислял много комедиен ли съм, какъв съм. Беше ми радостно и мило, когато играех, а публиката реагираше на това, което правех.
Надявах се някой ден да стана добър актьор. После добрият актьор започва да си мечтае да стане още по-добър и популярен. (Смее се.) А като стане популярен, започва да играе много и няма време да се замисля красив ли съм, висок ли съм, как изглеждам, какво мислят хората за мене.
- ВИТИЗ ли се оказа вашият трамплин?
- Имах късмет още като кандидатствах. На стълбите там ме настигнаха мъж и жена, които се оказаха големите режисьори Христо Писков и Ирина Акташева, които промениха живота ми. Те се погрижиха така за мене, както родител не се грижи за дете.
Много искаха да снимам в техния филм “Като песен”. Предложиха ми да ме пробват за роля. Аз обаче обясних, че нямам желание да снимам филм, а да вляза във ВИТИЗ. Те се засмяха и казаха: “Ей, момче, всеки иска да се снима в киното, ти не искаш”. “Не че не искам, но сега не ми е времето”, отвърнах.
Те се погрижиха да мога да снимам филма в казармата, след това да бъда преместен в ДНА (Дом на народната армия - б.р.) в Пловдив, където попаднах в една група певци и музиканти, някои от които завършили ВИТИЗ, други - кандидатствали. Там вече започна по-сериозна работа, защото бяхме и артисти, и сценични работници, но основно правехме пиеси и шоупрограми, които изнасяхме пред войници. Имахме и представления в ДНА, за които хората си купуваха билети. Втората година в казармата снимах втори филм - “Пазачът на крепостта”. Тогава се запознах със Станислав Стратиев, на когото това беше първият му сценарий.
Определено актьорът трябва да има и късмет. За забавния шоубизнес мен ме покани не кой да е, а самият Тодор Колев.
- Как стана това?
- С него се запознахме по време на снимките на “Двойникът” и някак си Тодор Колев ме допусна до себе си. След време ми се обади по телефона и вика: “Мамалев, смятам да правя нещо смешно и забавно-музикално, ти искаш ли да участваш в него?”. Ехе, има си хас! Тодор Колев ти се обажда да участвам с него под негово покровителство. Може би трябваше да отговоря: “Не, аз съм по драматичните роли”. Тогава направи пародийната група “Иръпшъните”, в центъра на която беше той.
Другият късмет е, че още в края на 4-и курс ректорът на ВИТИЗ ни извика една група колеги от нашия клас на проф. Енчо Халачев и каза: “Вие сте определени за Народния театър”.
- Браво!
- Аз обаче не се зарадвах, както ти реагира, защото месеци преди това директорът на Пловдивския театър и един режисьор ме поканиха в тамошната трупа. Толкова се зарадвах - Пловдив, където съм бил 2 години войник, канят ме да играя в театъра там, леле, голяма радост. Преди това си представях как ще подсиля трупата в Ямбол. Много мило, но прекалено патриотично звучи, землячески някак. Затова много се зарадвах на предложението за Пловдив.
Два месеца по-късно ме извика ректорът и каза: “Мълчите, не се обаждате, а сте определени от Министерството на културата, отпуснати са бройки, отивате в Народния театър”. И аз ни така, ни така. Но не се колебах дълго - все пак “Реал” - Мадрид, си е “Реал” - Мадрид. И две години играх малки роли в Народния.
Веднъж, много разстроен, се оплаках на моя колега Кирил Кавадарков - великолепен артист: “Кире, дали да не отида в Сатирата, макар че нямат бройки, но може би мястото ми е там”. Кирчо ме гледа, гледа и каза: “Абе, ти за бъдещето ли се притесняваш? Тебе естрадата (както тогава се казваше шоубизнесът) така ще те лапне и оттам нататък можеш да си позволиш да играеш каквото и където си искаш”.
Никога няма да забравя думите му, оказаха се пророчески. Така и стана.
През 1977 г. беше официалното ми назначение в Народния театър. Тази година е 48-ият ми сезон там, тъй като и през 1976-а имах роля на камерната сцена като студент.
- Сега пак играете в “Опит за летене”, след като и преди години сте били в същата пиеса. Кое е различното?
- Това беше другият ми голям шанс през 1979 г., когато Младен Киселов постави “Опит за летене” на Йордан Радичков. В пиесата играех с млади и изключителни артисти като Велко Кънев, Илия Ангелов, Антон Радичев, Кирил Кавадарков, Гец, Любомир Кабакчиев. Сега пак играя в Народния театър в “Опит за летене” под режисурата на Стоян Радев, но вече съм Даскал Киро - навремето това беше Любо Кабакчиев. Първия път играех Аврам Совалката, в който сега се превъплъщава Христо Петков. Така че на два пъти излитам.
Много често представяхме “Опит за летене” на различни фестивали в Европа. На един от тях го играем в две последователни вечери в Източен Берлин. Първата вечер страшно много народ. Ръкопляскат, викат ура. Втората вечер няма къде да седне човек, и по пътеките бяха. Невероятен успех.
След представлението с млади немски колеги седнахме в едно ресторантче и ги попитахме защо имаме такъв успех. “Вие наистина ли не знаете за какво става дума?”, учудиха се те.
В социалистическа Германия - ГДР, бяха забранени подводният риболов, ветроходството, летателните балони, защото бързо можеш да се окажеш в Западна Германия. Оказва се, че няколко месеца по-рано две семейства направили нелегално балон в един гараж. През нощта излитат с него, взели само документите си. На другата сутрин падат в някаква оранжерия, възмутеният германски собственик пристига - как може да му разрушат оранжерията. Тогава разбират, че са в Западна Германия - ура, прегръдки, Би Би Си, “Свободна Европа”, “Гласът на Америка” - всички говорят за това. И изведнъж ние се явяваме с нашия балон в Германия. Така че част от успеха ни се дължеше на актуалната политическа и международна обстановка.
- Нов спектакъл предстои ли ви?
- На моите години да правя някакви важни творчески планове, да си го кажем направо, не е много сериозно. Ако на 40-50-60 години не си изиграл хубави, стабилни роли, да можеш да разкриеш това, което носиш като актьор, не върви да се напъваш след това. Имам едно предложение от любимия ми театър “Иван Вазов” и дай боже да стане. Приятно е, че играя с млади и кадърни хора. Ако се появи нещо интересно, с което бих могъл да бъда в услуга на трупата, ще го направя с удоволствие, но някакви грандиозни планове - не.