Българино, ти наистина ли си путинист?
Проруските говорители представят симпатиите към Путин като неотменимо и естествено състояние на българското общество. А който не е съгласен - да се чувства като "лудия на селото". Путинисти ли са българите наистина?
Защо съм путинист – защото обичам диктатори или защото са ми казали, че съм такъв? На този въпрос трябва да си отговорят 37% от българите, които, според проучване на френската агенция Ipsos от тази година, имат положително мнение за Путин и това е най-високият резултат за целия ЕС. Да припомним, че на обратното мнение във Финландия са 94%, в Швеция, Дания и Полша 91%, в Испания 90%, в Португалия 89%, в Нидерландия 88%, във Франция 80%. Същото това мнение е далеч по-масово, отколкото в България, дори в страните с откровена правителствена подкрепа за Кремъл като Унгария и Словакия.
Как се използват методите на внушението
Как станахме „срамните отличници" на ЕС и по този ключов за днешния свят показател? Чрез внушение – психологическо въздействие без рационални аргументи, използвано от пропутиновата пропаганда. Защото тя едва ли може да убеди някой нормален човек да хареса Путин, но може да му внуши, че другите го харесват. И ако той няма достатъчно самочувствие и компетентност да отстоява различно мнение, лесно приема лансираното за свое. А и всеки повече или по-малко е податлив на внушение (сугестия), което се улеснява от усещането за заплаха и несигурност, целенасочено насаждано от Путин и местните „миролюбци" след руската инвазия в Украйна.
Количеството тук е от решаващо значение – да подложиш аудиторията колкото се може повече на все от същото. И пропутиновите говорители се надпреварват публично да тръбят, че българите харесват Путин, докато критична маса от тях повярват, а който не е съгласен се чувства като „лудия на селото". Крайната цел на въпросните говорители е да представят симпатиите към Путин като естествено състояние на българското обществото с неотменимостта на природно явление. И се надяват да му се подчинят дори собствените им опоненти, като с лицемерна загриженост ги увещават да не говорят против Путин, защото така само настройват народа срещу себе си. Затова приеха със задоволство риторическия въпрос, който Христо Иванов наскоро си зададе пред „Свободна Европа": „Страна като България, в която огромното болшинство харесва Путин, защо си мислим, че има условия силите на либералната демокрация да спечелят самостоятелни мнозинства?!".
Въпросът всъщност съдържа очаквания отговор на Иванов за причините да се оттегли от активната политиката: станало му е „безпощадно ясно", че заради пропутиновото болшинство е все по-трудно открито да се отстояват ценностите на либералната демокрация (човешко достойнство, свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона, права на човека), потъпкани до една тъкмо от Путиновия режим. И вижда парадоксален шанс да се запазят само с отстъпление от тях „в договорка с опонентите".
Какво сочат данните в действителност
Дали обаче подобно примирение с изхода от конфликта между привържениците на Путин и на либералната демокрация в полза на първите има основание? Все пак 37% не са болшинство. А и данните от допитването на „Евробарометър" в България за последните 5 години сочат друго. Действително е нараснала групата, за която ценностите на либералната демокрация не са нещо „особено важно" – от 6% на 9%, както и тази, за които не са нещо „изобщо важно" – от 1% на 3%. Но това са незначителни проценти на фона на българите, за които те продължават да са нещо важно.
Такива хора няма как да са путинисти, но си го признават най-много в анонимни анкети, защото са вкарани в типичен „симулакър" (по Жан Бодрияр) – „образ без връзка с реалността, който сам се представя за реалност". И вместо нарисуваната картина на общественото мнение да го отразява, то започва да отразява нея, така че без някой реално да е путинист, обществото да изглежда, че е от путинисти. И в продължение - либералната демокрация да стане обидна дума, а принадлежността към ценностите ѝ проява на лош вкус, присъщ на жълтопаветници, грантаджии, джендъри и прочие „продажници", с които „здравият българин" не може да има нищо общо.
Закон, който стигматизира
Достигнахме до точката, в която старата политическа коректност, създадена, за да защити малцинствата, бе заменена от нова, наложена, за да ги стигматизира. И това вече не е само тема на обществени прения, а е дефинитивно решение на властта, облечено в закон – за забрана на пропагандата на нетрадиционна сексуална ориентация в училищата. Първата нормативна стигма, както можеше да се предположи, падна върху ЛГБТ общностите – любимата дъвка на диктаторския режим на Путин, който отдавна я разтяга, за да изкара, че той е бъдещето на Европа, а не „прогнилата демокрация".
Използвано е също и любимото алиби на диктаторите – децата, с които все гледат да излязат прегърнати в кадър. Приетият закон от нашето НС, разбира се, няма връзка с грижата за децата, а още по-малко с пропаганда на ЛБГТ общностите, просто защото такава не съществува в българските училища. И никой не можа да даде пример за нея, освен с някоя случайно попаднала информационна брошура за човешката биология.
Едва ли обаче си заслужава да обясняваме, че информацията не е пропаганда, а по-скоро е нейното обратно, защото вносителите на закона начело с лидера на най-стръвното руско прокси Костадин Костадинов и без това си знаят, че целта им е съвсем друга – да дадат официален старт на преминаването на България от задания свят с присъщата му толерантност към различията, към „русский мир", за който е присъщо преследването им. Костадинов самодоволно заявява: „Разбира се, това, че сме спечелили битката, не значи, че сме спечелили войната. Борбата продължава и ще я водим до пълна победа!". Победата ще е финалът на преминаването от свят не без проблеми, но с либерална власт, към „мир", където тя се упражнява с принуда и болка.
Морална идентичност
Поразителното в случая беше, че политическата класа под диктовката на руското прокси най-напред масово подкрепи закона и чак после ПП/ДБ се сетиха, че представляват пред избирателите си либералната демокрация и се дистанцираха. Това показа, че техният проблем далеч не е в договорките с другите, а в устойчивостта на собствената им идентичност. В уменията им да убеждават гражданите в ценностите на демокрацията, вместо да се примиряват, че пропагандата зорлем ще ги превърне в болшинство от путинисти. Онова, от което те имат спешна потребност, са публични говорители като Кристиян Таков, светла му памет, способни да предизвикат морална солидарност.