Екатерина Каравелова до смъртта си е убедена, че Яворов е убил дъщеря й
В защита на българската кауза след Междусъюзническата война тя се среща и с Григорий Распутин
Екатерина Каравелова е родена на 21 октомври 1860 г. в Русе. Баща й е кожухар, който се е преселил от търновското село Арбанаси.
През 1870 г. леля ѝ Кирияки я изпраща в Южнославянския пансион, основан в Николаев от сина ѝ Тодор Минков. За три месеца научава руски и постъпва в киевската Фундуклеева гимназия. След още половин година отива в Москва, живее на ул. “Арбат” в аристократичния дом на Елисавета Андреевна и ген. Всеволод Лермонтов и учи в Московската девическа гимназия, която завършва през 1878 г. През лятото на същата година става учителка в Русе. На 13 януари 1880 г. се омъжва за Петко Каравелов, 17 години по-голям от нея. През 1884 г. прави първите си писателски опити в жанра на фейлетона. Поощрявана е от Алеко Константинов, който, след като прочита “Нов Мемиша-а-а”, в приятелския си кръг обявява, че с радост очаквал да чете нейни нови хумористични разкази.
След убийството на финансовия министър Христо Белчев, той пък съпруг на поетесата Мара Белчева, Стефан
Стамболов нарежда Петко Каравелов да бъде
арестуван
и затворен в Черната джамия, а съпругата му да бъде осъдена на смърт. Защитата на Константин Стоилов и подкрепата на съдебните заседатели я спасяват.
След смъртта на съпруга си през 1903 г. Екатерина се отдава на активна обществена дейност.
Лондонският мирен договор от 17 май 1913 г. между държавите от Балканския съюз, които са воювали срещу Османската империя, вместо да укрепи позициите им на победителки в Балканската война, се превръща в раздор между тях. Най-ощетена е България. Като представител на страна победителка д-р Стоян Данев на преговорите в английската столица иска териториални придобивки, които са ни повече, ни по-малко Одринският вилает, пристанището Родосто – днес Текирдаг, на Мраморно море и островите Самотраки и Тасос. За това е настоявал цар Фердинанд. Сърбите пък държат на излаз на Адриатическо море, а черногорците – да присъединят албанския град Шкодра.
Румъния, която не е участвала във войната, смята, че като награда за нейния неутралитет трябва да получи Южна Добруджа, което и става. По балкански страните не могат да се разберат и избухва Междусъюзническата война. В резултат България е бита, съсипана и осакатена от бившите си съюзници. Между нея и Сърбия Русия си е избрала за по-верен приятел западните ни съседи и на нас обръща все по-малко внимание. Тогава,
за да преобърне руското обществено мнение, към Петербург и Москва тръгва Екатерина Каравелова
Остава загадка дали я е изпратил цар Фердинанд, защото двамата не питаят особени добри чувства един към друг, но се споделя и такава хипотеза.
Екатерина нееднократно дотогава е доказала, че е борбена натура. След бунта на офицерите русофили през 1887 г. в Русе и Силистра поддръжниците на тогавашния регент Ст. Стамболов нападат къщата на Каравелови, построена на мястото около днешния площад “Славейков” в столицата.
Оградата е потрошена, счупени са прозорците, а обитателите ѝ едва са отървани от полицията. На следващия ден Иван Славейков, син на писателя Петко Славейков, Константин Никифоров, Тома Георгиев и Петко Каравелов са оковани във вериги и хвърлени в Черната джамия. Екатерина останала сама вкъщи с невръстните си дъщери Виола и Лора.
От близки научава за безчинствата над мъжа ѝ и веднага пише писмо до всички представители на дипломатически мисии в София. Австро-Унгария, Германия и Англия отказват да се занимават със случая, защото “това били вътрешни работи, в които те не се месят”. Само представителят на султана Рашид (Риза) бей тръгва от Истанбул да помирява българските политици, а френският консул Флеш осъжда насилието и организира среща на журналисти с арестуваните.
През 1891 г. Петко Каравелов отново е арестуван, този път като подбудител на убийството на финансовия министър Белчев, а и го обвиняват в това, че
финансирал чети, които да
убият княз Фердинанд. Екатерина отново търси помощ от дипломатическите представители на западните държави в София, но на 30 ноември е поставена под домашен арест. Студенти и граждани протестират.
На 10 февруари 1892 г. е изправена пред съд с обвинения в държавна измяна, чуждо вмешателство във вътрешните работи на България. И това не я сепва. Докато трае процесът, е под гаранция, заминава в Русе и работи като учителка, за да може да преживяват. Съдът я оправдава.
Благодарение на Ана Карима са създадени първите женски дружества в България. През 1899 г. те се обединяват в съюз и на конгреса Карима е избрана за председателка. През 1901 г. обаче тя е сменена от Екатерина Каравелова. Станалото предизвиква гнева на Карима, която обявява, че замяната е “резултат на министерска намеса”, явно визирайки Петко Каравелов, който от 20 февруари до 21 декември същата година е за четвърти път премиер.
Дванадесет години след това Екатерина Каравелова е в Санкт Петербуг по покана на приятелката си от Шумен Фроса, щастливо омъжена за Николай Сполатбог, организатор и пръв командир на Шуменския полк, по-късно дипломат и близък до императорския двор.
Госпожа Каравелова си е издействала тази визита, защото смята, че с контактите си може да спомогне руската дипломация да преразгледа отношението си към България и да намали загубите от Междусъюзническата война.
Месец след пристигането си, на 30 ноември, тя получава телеграма от бившия съпруг на дъщеря си Лора, Иван Дренков: “Лора днес почина внезапно. Чакам разпореждането ти”. В същия ден идва и друга телеграма, този път с автор Христо Славейков, друг от синовете на писателя Петко Славейков: “Лора се застреля. Мъжът ѝ също, но е жив”.
По-късно майката ще се произнесе за смъртта на дъщеря си: “Заредиха се съболезнователни писма, пълни с възмущение от намесата на странични лица – убийството да се представи като самоубийство”.
Тази своя убеденост Екатерина Каравелова ще защитава до смъртта си
Тя е замесена и в унищожаването на голяма част от писмата на Яворов до дъщеря ѝ. През 1936 г. във в. “Дъга” племенницата на поета Ганка Найденова разказва как по повод 20-годишнината от смъртта на брат ѝ майка ѝ за пореден път започнала да преглежда завещания ѝ архив. Открила няколко писма и попитала дали има и други. Отговорът бил, че са у Владимир Василев, тогава директор на Народния театър. Ганка Найденова продължава разказа си, че ден след самоубийството на Лора в квартирата им с Яворов на “Раковски” като доверено лице на Екатерина отива бившият ѝ зет Иван Дренков, прибира всичко, дори и писалищната маса, в чекмеджето на която са писмата на Яворов.
След това допълва, че когато те попаднали в ръцете на Екатерина Каравелова, тя ги накъсала. Сред парчетата била и снимка от екскурзията до Драгалевския манастир през1906 г., на която Лора се запознава с поета. От спомените на Ганка Найденова научаваме, че само у Владимир Василев имало 180 писма между Лора и Яворов, а общият им брой бил над 200. Тогавашното издателство “Хемус” решава да издаде запазените, а такова е желанието и на следователя по делото за смъртта на Лора Иван Божилов и те се запазват. Найденова пише още, че притежавала писма и на приятелката на Лора – Рада Бонева, и въз основа на тях обобщава: “Лора е следяла в Париж Яворов на всяка крачка. Тук особено проличава нейната голяма ревност”. И още: “Има запазени и някои разкази от Лора”, което показва, че и тя като майка си е правила литературни опити.
Въпреки тежката семейна драма от смъртта на дъщеря ѝ Екатерина остава в Русия и настойчиво продължава срещите си с руски дипломати в продължение на три месеца. Подпомага я Радко Димитриев, възпитаник на Военната академия в Петербург, един от главните инициатори за преврата за сваляне на княз Ал. Батенберг, а от 1913 г. български пълномощен министър в Русия.
На 30 декември 1913 г. българката е на обяд в семейството на Ал. Гучков. Там надълго и нашироко разговарят за Григорий Распутин и гостенката смело заявява: “Дивотиите растат пропорционално с пространството и народонаселението”. Очевидно е имала предвид, че сибирският селяк (Распутин е роден в Тюменска област, Западен Сибир) е чиста проба мошеник, но пък е успял да внуши на императрицата Александра Фьодоровна, че единствен той ще може да спаси болния ѝ от хемофилия син. Оттук нататък започва неговото неимоверно влияние върху император Николай II. Историята сочи, че според съветите му са се извършвали всички държавни промени, докато князете Юсупов, Пуришкевич и Павлович го отравят с цианкалий. Распутин обаче преял със сладки и отровата не го хванала, та се наложило да го застрелят и хвърлят в Москва река.
Колкото и да смята, че дивотиите растат според броя на населението,
Екатерина Каравелова замисля как да стигне до Распутин,
а чрез него и до императора. На помощ се притичва отново приятелката Фроса. Тя ѝ урежда среща с близкия до ясновидеца отец Олег, който след време ѝ съобщава да се яви на среща на 17 март в 11 часа.
Малко преди уречения час тя е на бул. “Английский проспект”. Домът е бил собственост на бившия губернатор на Киев генерал Веретенников, но го е купил гадателят, след като добива влияние и пари. На улицата пред къщата са се струпали автомобили и карети и всеки от собствениците им иска да узнае бъдещето си. Излиза слугинята и кани гостенката от България в малка стая. В този момент вратата се отваря – руска графиня иска да влезе при Распутин без ред, но той заповеднически отвръща, че при него всички са равни и ще чакат. Облечен е с тъмночервена копринена риза, бял пояс и сини панталони, напъхани във високи ботуши. Распутин се приближава към Фроса и Екатерина, която му казва: “Бях слушала много за вас, Григорий Ефимович, и хубаво, и лошо. Чувала съм, че имате голямо влияние върху господаря и господарката. Моля да продумате, за да върне господарят своето благоволение към българския народ”.
Молбата ѝ не е чута. Вероятно Распутин изобщо не говори с Николай II,
защото в дневника си след тази среща Екатерина записва: “... мустаци на 45-годишен човек, проста реч на неграмотен селянин”.
А колкото до политическите блянове на Екатерина Каравелова, те не се сбъдват. След 1919 г. става член на Международната женска лига за мир и свобода, основава българска секция към нея и през 1925 г. е избрана за председател. След пет години основава школа към лигата в София, на която лекции изнасят над 30 делегати, на които организира екскурзия до Рилския манастир.
През 1934 г. е основателка на ученическа кооперация към девическото стопанско училище “Княгиня Мария Луиза” в столицата, създадено от Йорданка Филаретова през 1893 г. Каравелова по това време е председателка на дружество “Майка”, също основано от Филаретова с цел да способства за обществените изяви на жените. След няколко срещи и беседи с нея в кооперацията се записват 100 ученички, които след година стават 520.
След смъртта ѝ на 1 април 1947 г. Георги Димитров нарежда да бъде положена в гроба на съпруга си Петко Каравелов до църквата “Свети седмочисленици”, бившата Черна джамия.
Видяла Яворов само веднъж, никога не го признала за зет
“Аз съм видяла Яворов само един път в живота си. Това беше преди първата женитба на Лора. Отидохме на екскурзия в “Драгалевци”. Пред мен вървеше един човек в черен сюртук и с едно рамо по-високо от другото. Това беше Яворов. Когато седнахме на тревата, за пръв път го видях във фас. Той беше грозен: дебели, синкави устни, жълто-зелено лице, “бялото” в очите му беше жълто. До него беше седнала Лора, тогава 18-19-годишно момиче. Тя току-що разцъфтяваше и беше много хубава. Като гледах тия две лица едно до друго, контрастът бе особено голям във вреда на Яворов.”
---
“Когато се даваше в Народния театър Яворовата пиеса “В полите на Витоша”, Лора ни покани на премиерата. Преди това тя ми бе чела откъслеци и когато изказах неодобрението си, тя ми каза, че съм пристрастна. Винаги съм смятала, че Яворов не може да отиде по-далеч от лириката, понеже му липсва нужната ерудиция. Наблюдавах в театъра Лора, която беше в директорската ложа. Тя истински страдаше, като виждаше, че пиесата няма успех. Но както винаги, тя призна след това пред мен правотата ми.”
---
“През 1913 г. се прибра Яворов. Дъщеря ми Виола и мъжът ѝ (Има предвид първия ѝ съпруг Илия Белинов, богат син на политика от Демократическата партия Иван Белинов. Защо ли не го назовава по име? – б.а.) след връщането си от Париж ходиха на гости на Лора и Яворов още първия ден им подари два револвера, взети в Македония от турците.
Лора имаше инстинктивен страх от револверите. Празен револвер турете, тя няма да се докосне до него. Докато Яворов е имал цял оръжеен склад. Както разправя Кремен, стаята му била надупчена от куршуми.”
---
“За този брак допринесоха много госпожа Белчева, която казвала на Лора, че трябва да стане пазителка на таланта на Яворов, защото иначе той ще се самоубиел, както и д-р Кръстев.
Венчал ги един македонски поп в една стая на хотел “България”. Кумували братовчедката на Пенчо Славейков Рада Бонева и Петко Палиев. Аз мислех, че са се венчали в църква. Моята дъщеря не обичаше домашното венчаване. Но все пак тя е искала да бъдат непременно венчани: тя не можеше да стане метреса на Яворов.”
---
“Съобщи ми се, че след венчавката те искали да дойдат у дома. Аз излезнах от къщи и оставих само слугинята. Наредих да кажат на Лора, че от нея никога няма да се откажа, но и никога няма да призная Яворов за мой зет.”