Гори ли Париж?
След шоуто от откриването на олимпиадата светът заприлича на френския парламент от времето на Дантон и Робеспиер
Аз се водя франкофон. Не по смисъл на ну сом парле ву франсе, нито на же сюи шарли ебдо. От шестгодишна учих този език в Алианса, а там се учеше, и то как, да не обиждам френската гимназия, но на ниво. Та освен езика, понаучих и история, и литература, и култура, както му е редът.
“Гори ли Париж?” е достатъчно стар (1966) френски филм на режисьора Рене Клеман и с участието на Ален Делон, Жан-Пол Белмондо, Орсън Уелс, Лесли Карон, Кърк Дъглас - вечна лента, вечни персонажи, непреходни. В момента в Париж (а и в цяла Франция, а и в целия свят пред екраните на телевизорите) гори олимпийският огън. Тече ХХХІІІIII олимпиада, най-мащабното спортно събитие от древността до днес. От елинската култура до наши дни. Знаем от историята, че войните са спирали, за да се проведе олимпиадата.
Преди, преди. Сега няма как, светът е друг. Но олимпиадата се провежда на всеки четири години. Но преди да протече успешно, тя трябваше да потече. Да бъде открита.
За пръв път в историята на олимпийските игри откриването не се случи на спортно съоръжение, а церемониалното шоу буквално потече по водите на Сена.
Чудесна хрумка, съобразена със сигурността на зрители и участници и, с артистичните концепции и идеи на екипа, комуто е поверена реализацията. Зрелището не само очаквано, но и задължително предполагаше размах и мащаб.
В скоби, моята скъпа втора кузина* Маги Туре беше една от пренасящите олимпийския огън по улиците на Париж, седмица преди той да бъде официално запален.
Очакваше се грандиозно зрелище в люлката на Европа, в Лютес, което е първоимето на Париж, и би трябвало да го знае множеството от учебниците по история. Би трябвало. Както би трябвало обявеното шоу да е по френски фамозно, стилно и модерно в рамките именно на
либертето, егалитето и фратернитето
Тоест на девиза “Свобода! Равенство! Братство!” Ех, комуни, ех барикади, ех Бастилийо, и ти, доктор Гийотен, вий якобинци и роялисти, вие санкюлоти и жирондисти, Гаврошовци и Дантонци, Волтеровци и Робеспиеровци, и вий макита от Резистанса и мили сорбонисти от 1968 година, всички, обединени под надписите върху останките на Бастилията “Тук ще се танцува”, дочакахте! Не само под моста “Авиньон”, не само под моста “Мирабо”, не само под Пон ньоф и усмивката на крал Анри (IV!), по цялата дължина на Сена и нейните цъфтящи кейове, танцуваше...
Хайде, кажете, какво танцуваше? Защото тук мненията се разделиха, както Сена се разделя на два ръкава около Ил де ла Сите. Мненията са затова, да се разделят, изразът “няма две мнения” е просто израз. (Малко са безспорните неща на този свят, има хора, които твърдо вярват, че слънцето изгрява не точно от изток, защото единият слон, върху който лежи Земята, все се измества поради болки в колянната става.)
Лично аз нямам никакво намерение да критикувам или възхвалявам. Шоуто отмина, светът заприлича на френския парламент от времето на Дантон и Робеспиер с размахване на Декларацията за правата на човека и гражданина, която всеки тълкува по своему.
Правата на човека са права и на всякакви организации и движения със свои собствени правила, но "либерте шери" е аргумент неоспорим, използван сепарирано и повсеместно на принципа "моите права са по-правилни от твоите права".
Скандалното претворяване на библейска ли, митологична ли сцена, набира все по-голяма скорост. "Тайната вечеря" или "Празникът на боговете"? Леонардо или нидерландецът Ян Арманс ван Билжер (абе и аз не знам нидерландски, ама да ме прощава художникът, ще го транскрибирам, в България сме и пишем на кирилица)? Монотеизъм или политеизъм?
Христос или Аполон? А, де!
Извинили ли са се организаторите на християнския свят, както съобщи Ройтерс, или минаваме с изказаното съжаление на Тома Жоли? Въпросите около шоуто са май повече, отколкото олимпийските спортове. И тук е основният според мен проблем.
Пет дни светът обсъжда церемонията, хванал се гуша за гуша, правещ зловещи анализи и предсказания, търсещ под вола теле и под голото четирибуквие на Филип Катрин какво е искал да каже авторът (организаторът, режисьорът, Мария-Антоанета и драг кралиците, както и обикновените... стилисти и дизайнери), замерящ се с публикации и техните опровержения, този луд, луд свят забрави, че тече ОЛИМПИАДА!
Лично аз обичам спорта, а не откриването му и закриването му. По-бързо, по-високо, по-силно заплашва да се преобразува в
по-авангардно, по-крещящо, по-скандално
А мен точно тази подмяна силно ме интересува. Защото спортът е честна игра. Там недомлъвки, скрити и явни картинки, шоу и илюмативни илюминации няма. Побеждава най-добрият. Сравнителната степен в девиза, в състезанието се превръща в превъзходна. Съсредоточете се върху същината. И с ръка на сърце кажете: Ваши превъзходителства Спортни игри, извинете, че ви забравихме! Сена отвлече с водите си шоуто поне до закриването на олимпиадата. Дотогава в Париж ще гори олимпийският огън, мирясайте!
* Братовчед