Как филмът “Вчера” влиза в театъра
- София Кузева-Чернева и Христо Шопов провокират сценариста Владо Даверов да срещне героите им Дана и Иван от култовата лента 36 години по-късно
- Заглавието на мултимедийния спектакъл "Не бях аз", което Даверов сам избра, е реплика от най-значимата и вълнуваща сцена за мен от филма, казва актрисата
Пораснали и преживели много, Дана и Иван се срещат отново десетилетия след като пътищата им са се разделили. Защо? Къде? Как?
София Кузeва-Чернева и Христо Шопов се завръщат към култовите си роли от любимия филм "Вчера", давайки шанс на своите герои да си кажат много неща, на театралната сцена в мултимедийния спектакъл "Не бях аз". Автор на текста не би могъл да е друг освен писателя и сценарист Владо Даверов, който рисува пълна картина на това как са се развили животите на двамата. Продуцент е Петя Романова. Режисьор е Лиза Шопова, която сподели пред "24 часа", че въпреки летния сезон репетициите текат трескаво. Премиерата, за която билетите се разпродават скоростно, е на 27 септември на сцената на "Сълза и смях". Лиза за пореден път режисира брат си Христо и за първи път София, за която ни споделя: "Тя е интересна и деликатна дама, за мен е изключително удоволствие да я опозная, да си говорим и да репетираме заедно".
Именно от прекрасната София Кузeва-Чернева научаваме повече за вълнуващото събитие, което предстои, и за всичко незабравимо от ВЧЕРА.
- Как се роди идеята за "Не бях аз"?
- Ние с Христо винаги сме били в контакт през годините - дали по-интензивен, или не толкова чест, но винаги сме си говорили за работа, за живота. Миналата година започнахме разговор на тема възможно ли е да работим заедно по някакъв актуален проект. Така се появи идеята той да разговаря с Владо Даверов, който плесна с ръце и каза, че винаги е мислел за нашите двама герои от филма. Бяхме приятно изненадани и със затаен дъх очаквахме какво ще напише. Материалът, който той превърна в пиеса, ни накара веднага да го грабнем и реализираме. И така днес вече сме в интензивни репетиции.
- Крие ли много изненади сценарият на Владо Даверов?
- Това е гарантирано. Пригответе се с отворени сърца. Развитието на съдбите на Иван и Дана беше в неочаквана и за нас посока, защото всеки един от двама ни с Христо е имал своите мисли и предположения какво би могло да е станало с тях. Изненадата беше позитивна.
- Как се чувствате под режисурата на Лиза Шопова?
- Познавам Лиза като колежка и сестра на Христо. Никога не се е случвало да си партнираме като актриси, нито пък да ме режисира, тъй като тя има голямо развитие като драматург в театъра. Много ми е приятно да работя с нея, защото тя ме провокира и поглежда на моята Дана от един по-различен ъгъл. Интересно и любопитно ми е. Действаме с взаимно желание да "извадим душата" на моята "сладурка". С удоволствие винаги отивам на репетиции.
От самото начало знаехме, че по-добър режисьор от Лиза нямаше как да намерим, защото тя е закърмена с всички подробности и детайли около филма, които може да доизвае на сцената. Разбира се, винаги сме действали с мисълта за отдаване на почит към режисьора Иван Андонов, създателя на филма. За съжаление, не можем да споделим с него този проект, но се постарахме да го осъществим именно през 2024 г., когато отбелязваме 90 години от неговото рождение.
- Щеше ли да се загуби магията, ако други ваши колеги биха поискали да влязат в обувките на героите ви?
- При положение че ние сме тук и сме това, което сме, не мога да си представя други колеги в тези образи. Да, в изкуството всичко е допустимо, но Иван и Дана са си наши и ние не си ги даваме.
- На сцената по-различно ли вие самата минавате през продължението на историята, чието начало изживявате пред камерата?
- Коренно различно е. Най-малкото в сценичното изкуство изразните средства са други, изказът е различен от този в киното. Но извън стилистиката това, което сега истински ме занимава, е какво е станало с Дана. Защо Иван иска да я срещне днес? Кое е това, което го води? Какво му се е случило? Има много интересни моменти на дълги разговори, в които чоплим и търсим у тези герои, различни от Христо и от София днес, за да напипаме техния пулс. Малко сложна, но много приятна задача.
- Партньорството с Христо Шопов с какво е най-ценно за вас?
- С него имаме дълъг път по принуда. (Смее се.) Иначе казано - нито аз съм се стремяла към това, нито той. Просто съдбата така ни събира. За първи път работихме заедно във "Вчера". Последва един доста голям проект, който доизгради нашите отношения като колеги и приятели - "Очите плачат различно" (1989 г.) на режисьора Александър Раковски и по сценарий на Боян Биолчев. След това имахме по-малък общ проект - новелата на Ивайло Джамбазов "А сега накъде". Когато пък Малък градски театър "Зад канала" се отдели от големия Театър "София", имаше голям конкурс, в който аз кандидатствах и ме назначиха. Тъкмо бях завършила ВИТИЗ (вече НАТФИЗ), а Христо вече беше в редиците на театъра. Така се озовахме на сцената на Театър "София" заедно в годините от 1990-а до моето заминаване за Германия през 1993 г. Имахме общи постановки, но остана у мен чувството, че някак не използваха достатъчно енергията на нашия контакт и партньорство. И ето че дойде моментът да работим заедно по-задълбочено на сцената.
- За всичко си има точното време.
- Моето верую в живота е, че човек трябва да бъде търпелив и в личен, и в творчески план. От само себе си могат да се подредят по-значими неща по по-хубав начин, когато не действаш прибързано и не приемаш нещо с компромис.
- "Не бях аз" връща ли ви назад към снимките на "Вчера" като една машина на времето?
- "Не бях аз" е реплика от филма. Много знаков момент, особено значим и вълнуващ за мен. Това е сцената, в която в столовата спира токът и се случва целувката между Иван и Дана, а тя казва: "Не бях аз". Стана ми много приятно, че и Владо Даверов вижда емоцията и значимостта на този миг, като именно той определи това заглавие. Така че ние неминуемо се връщаме към много мигове от филма. Бързам да кажа, че в работата ни с Лиза и Христо се връщаме не само към нашите герои, но и към всички други образи и към значимостта на нашите по-възрастни колеги, от които сме научили много.
- Кой беше най-ценният урок, който като млада актриса получихте от Иван Андонов?
- Изключително много съм научила от него. Търсенето на смисъл, изразяването на яснота, да бъдеш непретенциозен и да не бъдеш неестествен като актьор. Да не говорим за техническите детайли - кое е важно, кое е задължително пред камерата, са все неща, които само от него съм научила.
- Промени ли ви и как работата по тази продукция?
- Тогава съм била много малка и съм попивала всеки миг. Спомням си всичко - следях с внимание снимките дори на сцени, в които нямам участие. Не съм седяла в някой ъгъл или гримьорна апатично да чакам да дойде моят ред. Всички бяхме така, вълнувахме се. Наблюдавахме особено как работи Иван Андонов. Той беше необятен и в същото време много конкретен и ясен. Имаше цялостност в поведението му, но прилагаше отделни подходи към всекиго от нас. Много точно усещаше характерите ни. Истински учител, без съмнение.
- Коя ваша роля ви е най-скъпа?
- Имам една любима роля в театъра. Намерих себе си по различен начин чрез нея. В пиесата на Жан Кокто "Ангели чудовища", в която аз играех като току-що завършила актриса. С колегите Петя Силянова и Ивайло Герасков в главните роли, а с Милена Живкова се дублирахме в една роля. Беше ми изключително трудно в началото и носех на плещите си някаква огромна отговорност, защото това ми беше дебют. Но толкова бях полетяла и толкова бях щастлива от крайния резултат. Режисьорът Стефан Стайчев, който е и актьор, изтръгна от мен неща, които не очаквах. Намерих приятели, с които сме и до ден днешен близки въпреки моето отсъствие от страната. Тази роля ми даде криле за театралната сцена.
- Имало ли е някога роля, от която сте се страхували?
- Думата страх не е точна. Истината е, че в онзи свят, в който живея толкова години - в Германия, трябваше да овладея езика бързо. Никога не съм си поставяла за крайна цел да работя на този език. Исках го за себе си, за да се чувствам добре и да бъда пълноценна в общуването си с нашите немски приятели. От много отдавна се чувствам прекрасно в това отношение. Но работата ми на този език обаче бе предизвикателство. Не страх, но притеснение дали ще се справя и дали ще мога да импровизирам на този език, което е много важно за нашата професия. Имах голямата радост, в началото трудност, един австриец - Бернхарт Камел, да ме открие чрез моята актьорска агенция в Берлин за роля в неговите два дебютни филма - "Дъщерята" и "Нощ в края на лятото". Героините ми бяха немскоговорящи с акцент. Постепенно видях, че той е толерантен и добре разположен към чужденците, което е рядкост в актьорското съсловие в Германия. Обикновено се предлагат роли, които са стереотипни - икономка, чистачка, детегледачка, а аз изрично бях казала, че въобще нямам интерес към такива. С Камел работихме отлично заедно. Като втората ми роля ми е много любима, защото се получи нещо, което е много далеч от мен като същност. Една много суетна сладурка, леко застаряваща, която се бори и се стреми да бъде млада, хубава и енергична. Винаги много ме радваше да преоткривам логиката на тази жена.
- Самокритична ли сте?
- Аз съм един много самоизискващ човек. Ако ми бъде предложен материал, независимо дали за театър, или кино, ако е нещо, което няма да ме провокира като актриса, нямам интерес. За мен винаги е било приятно да чуя, че някой мой образ е пълнокръвен. Дори да е изработен с малки грешки, но да има цялостност. Търсенето на логичност и смисъл в дълбочина са нещата, които ме вълнуват.
- Имате ли нюх за правилните професионални избори?
- Не съм с толкова голямо самочувствие, за да кажа, че съм безупречна в предположенията си, но смятам, че е много важно артистът да не изневерява на себе си и да не прави компромиси с работата си. Все си мисля, че тези, които не броят творбите, а задълбочените си реализации, са по-щастливи и успешни.
- "Не бях аз" развълнува силно хората и вече се очакват тълпи на премиерата. Допускате ли възможността един ден да се превърне в кинопродължение на "Вчера"?
- Аз съм само актриса. Ако ме поканят да участвам в такъв филм, ще прочета сценария и ще реша. Сега ние сме концентрирани в нашето ДНЕС от предишното ВЧЕРА и работим под пълна пара.
- Замисляли ли сте се някога, ако не бяхте станали актриса, по какъв път бихте поели?
- Много често съм си задавала този въпрос: "Какво щеше да стане, ако...?". При мен я имаше предпоставката - родител актьор. Моят баща. От малка аз влизах в театъра и обожавах миризмата на сценичния прах и да седя със затаен дъх в салона. Баща ми в началото беше изключително против да стана актриса, но впоследствие беше много щастлив с моите успехи и израстване в професията. За успокоение на родителите ми след гимназията кандидатствах освен във ВИТИЗ и на друго място, но дори не отидох на изпитите там. Бях толкова лоша дъщеря на 18 г. Казах им: "Добре, ще си подам документите и за Химикотехнологичния университет. Няма проблеми". А това значеше, че проблемите са вече налице. Много по-важни ми бяха изпитите във ВИТИЗ.
Иначе през годините, ако някой около мен има някакъв здравословен проблем или болежка, аз съм човекът, който го консултира. Имам отношение и сериозен пиетет към лекарите. Може би можех да стана едно много отдадено медицинско лице.
- Днес там ли сте, където някога сте си представяли?
- Моето ДНЕС е тотално неочаквано от мен в моето ВЧЕРА. Никога не съм фантазирала и мечтала, тъй като по принцип съм доста земен човек и дори понякога доста зловещ реалист, че животът ми ще надскочи моите предположения. Най-важното е, че имам страхотно семейство, независимо от разстоянието, което ни разделя - разпилени сме из Европа, но сме много сплотени. И както казва дъщеря ми, сме на един час разстояние.