Франция срещу България в дербито по демокрация
Там политическата система се самопоправя, тук се саморазрушава
След първия тур във Франция медиите гръмнаха: Историческа победа на крайнодесните! Марин льо Пен най-сетне взема властта!
Айде тпррруу – бих казал аз. Озаптете конете! Кой кого и с колко е победил, ще се види следващата неделя. Засега са избрани само 76 от 577 депутати.
Ако се върнем към изборите през 2017 г., то тогава партията на Льо Пен взе 27 на сто от вота, но получи едва 1,3 на сто от мандатите. Така е при мажоритарния вот – печелят умерените и обединителите, крайните винаги губят. Затова Хитлер се е случил в Германия, а не във Великобритания.
Само че сега партията на Льо Пен не е крайнодясна, както твърдят говорещите глави. Остава да видим доколко е убедила французите в своята трансформация.
Не може с партийнолистовите мозъци да се предвиди мажоритарен вот. При него е важно качеството на всеки отделен кандидат. Остават свободни още 501 места и те ще се решат чак на втория тур, където ще победят обединителите, а разединителите ще проливат горчиви сълзи.
Тук в парламента се влиза с партийния автобус,
там всеки влиза сам и пешком, за да го огледат хубаво. За да спечелиш над 50% от вота в твоя едномандатен район, трябва да се опиташ да прелъстиш 100 на сто от местното население. Да намериш златното сечение на общите интереси. Всеки сам – партията дава, но в парламент не вкарва.
У нас е точно обратната политическа логика – партийните клики се надвикват заради някакви си 5-10 процента от вота, които ще ги вкарат в бизнеса. Печелившата тактика е да насъскваш избирателя срещу другата партия и другите избиратели, били те турци, гербери или градскосини. Затова скандалът няма край, а с всеки пореден вот се изостря и задълбочава.
Франция решава проблемите си, тъй като мажоритарният вот залага на братството между хората и любовта към ближния. България само ги задълбочава, тъй като партийнолистовият вот раздухва вражди и скандали. Резултатът е, че
както и да гласува българският избирател, винаги е
измамен
Да вземем най-пресния пример - партия “Величие”. Преди изборите нейните водещи тартори – патриотът Михайлов и мистикът Марков, бяха дупе и гащи. Веднага след изборите между дупето и гащите се появи нещо съвсем трето. Бих попитал техните 100 хиляди избиратели - за кого и за какво всъщност гласувахте?
Знам за какво – тези хора се пристрастиха към разочарованието. Щом се разочароват от една партия, веднага търсят следващата, от която да се разочароват още повече. И получиха, каквото търсеха, само че това стана твърде бързо, нещо като преждевременна еакулация, която ги лиши от пълноценното изживяване при ПП-ДБ, БСП, ИТН и прочее.
Във Франция също има криза на политическата система като у нас.
Само че там системата сама лекува себе си, а у нас се саморазболява. Там кризата води до висока избирателна активност, у нас – до рекордна пасивност. Французинът е убеден, че гласуването има значение, а българинът – че няма никакво.
Уви, и двамата са прави. Това е разликата между мажоритарния вот и гласуването за партийни листи – там вярват в демокрацията, а тук цари пълно разочарование.
Две думи за характера на френската криза. До 2017 г. там беше сравнително ясно кое е ляво и кое е дясно, но глобализмът още нямаше своя ръководна партия. Пари имаше, партия - не. Тогава елитът на Социалистическата партия, водена от президента Франсоа Оланд, направи една огромна шашма – тя роди чрез изкуствено осеменяване либерално-глобалистката партия на Макрон.
Както знаем, Макрон бе човек на банкерската фамилия Ротшилд. Оланд го взе в кабинета си, назначи го за министър, помогна му да си отгледа самостоятелно движение в рамките на Социалистическата партия и накрая, когато човекът на Ротшилд се отцепи и основа своята “Републиката в движение”, Оланд и неговият елитарен кръг пишман социалисти почти закриха своята славна партия - майка. Предишната лидерка на социалистите и предишна интимна партньорка на Оланд – Сеголен Роял, дори изникна на трибуните на Макрон, за да агитира.
Това бе Третият път на социалистите – изневяра и продажба на електорат
Но това не стигаше, защото според анкетите победител щеше да бъде лидерът на републиканците Франсоа Фийон. Тук президентът Оланд имаше скрит коз – корупционен компромат. Кри го, кри го и го изцака точно преди изборите, та да не може партията да си смени кандидата.
Така в суматохата либералният глобалист Макрон стана президент на Франция, а малко по-късно и партията му спечели мнозинство и пое кормилото на ошашавената нация.
От тогава до ден днешен
френската политическа система се напъва да възстанови нормалното си състояние
И точно това е на път да се случи. Само че както пише в Евангелието, не може да се налива ново вино в стари мехове, нито пък в стари партии.
Вляво Социалистическата партия се сви и напред излезе по-лявата "Непокорна Франция" на Меланшон. Сега тя е водещата в коалицията "Нов народен фронт", който в първия тур взе около 28 на сто от националния вот. Вдясно традиционната голистка Републиканска партия също се спаружи, но оцелява самостоятелно с 10 на сто от вота и 1 депутат от първия тур.
Дясното пространство вече е заето от проекта на Льо Пен, който се трансформира в много по-умерена консервативна партия.
Новото му име е "Национален сбор", а новото лице е 28-годишният Жордан Бардела, чиято задача е да засенчи младежката визия на Макрон и някак си да поизбели ултрадясното минало на фамилията Льо Пен. И точно това стана, Сборът взе 33 на сто от вота, но колко мандати ще има – това е още загадка.
Партията на Макрон също мина през трансформация. Сега тя е либералната коалиция "Ансамбъл" (Ensemble), която е по-умерено глобалистка и антисоциална, след като загуби войната с жълтите жилетки.
Както казах в началото, в неделя ще се решат 501 мандата. Както знаем,
френската система е малко различна
от начина, по който тук си избираме кметовете. Там във втория тур освен първите двама има право да участва всеки друг кандидат, който е получил 12,5 от имащите право на глас в дадения район. Не от реалните избиратели, а от избирателите по списък. Когато например активността е 50 на сто, за участие в балотажа са нужни 25 на сто. Затова третият много рядко стига до балотаж, а като стигне, се отказва в полза на един от другите двама.
Този път обаче се случи небивало изключение - в цели 306 района до балотажа стигнаха до трима участници. В 244 от тях са представители на трите водещи партии - Националния сбор, Нов народен фронт и "Ансамбъл" (Макрон).
Сега върви мощно договаряне. Обикновено хората на Макрон се отказват в полза на левицата и обратното, а републиканците – в полза на Льо Пен. Но това с нищо не задължава самите избиратели – те си гласуват по свой си вкус. Важното е, че накрая всеки френски депутат сам по себе си ще е коалиция, случила се на ниво избирател.
Така е в държавите, които владеят своята съдба.