По примера на Ибрахим всеки вярващ мюсюлманин трябва да е готов да жертва за Бог най-скъпото си
За основа на големия празник служи
притчата за жертвоприношението - история, позната и в Библията
Мюсюлманите отбелязват тържествено големия празник на жертвоприношението от неделя. Наричат го на арабски Ид Кебир или Ид ал Адха, а на турски - Курбан Байрам или Коч Байрам. Празникът се отбелязва на десетия ден от последния месец зул хидж на мюсюлманския лунен календар (хиджра) и продължава четири дни, като в същото време в Мека така се ознаменува и петият стълб на исляма - поклонението хадж.
За основа на големия празник служи притчата за жертвоприношението на Ибрахим (библ. Авраам), чиято вяра Бог (Аллах) подлага на изпитание, заповядвайки му да принесе в жертва своя син.
История, позната и от Библията, с тази разлика, че мюсюлманите вярват (без да е изрично упоменато в Корана), че
не става дума за Исаак, сина на Сара, а за първородния му син Исмаил
- детето, родено от Агар, чрез което Авраам/Ибрахим се превръща в прародител на арабите.
Готовността на Ибрахим да даде сина си в жертва е последвана от небесен жест и появата на овен за жертвоприношението. Бог приема отдадеността на Ибрахим и разпростира своята милост върху неговото потомство.
Древните вярвания на арабите сочат Ибрахим и Исмаил като строители или възстановители на храма Кааба в Мека. Затова в близост до него се намира и камък, наречен "макам Ибрахим", върху който съгласно ислямската традиция има следи от стъпките на божия пратеник.
Когато обясняват смисъла на курбана, ислямските апологети сочат безусловното отдаване на заповедите на Аллах, давайки именно примера на Ибрахим и Исмаил.
Тоест когато се наложи, вярващият би трябвало да е готов да жертва за Аллах дори и най-милото, което притежава. Освен това
курбанът не е само жертвоприношението на животното, а израз на това, че човек е готов да раздава
от онова, което Аллах му е дал. Легендарната сюжетна линия за Ибрахим и неговия син Исмаил се възприема и в народната култура на мюсюлманската общност в България, но с някои вариации.
Най-често срещаното народно схващане е, че Ибрахим има върховна роля да ръководи света според правилата на проповядваната от него вяра.
Фолклорното предание за жертвоприношението на Ибрахим обикновено започва с мотива за бащата, който няма деца и отправя молитва към Аллах да го дари с рожба. Завръзката на този разказ е отправянето на молба за мъжка рожба и даването на обещание да бъде принесена в замяна благодарствена жертва на Аллах.
Сред българските мюсюлмани най-разпространена е версията, в която Ибрахим обещава на Аллах да принесе в жертва самото дете, което той ще му даде.
В народния наратив неговото име се споменава, докато това на Исмаил по-често остава неказано.
Посочва се анонимно като "сина" или "момчето",
"детето" и т.н. Което показва, че за повечето традиционни версии по-важно значение има образът на бащата, готов да жертва своя син.
Но във фолклора драмата на сина е не по-малко важна от тази на бащата. Желанието на Исмаил да бъде вързан в момента на жертвоприношението изразява пълното му смирение и искрено отдаване пред божествената воля.
В някои случаи детето дори се опитва да оневини баща си, който ще му отнеме живота. Чрез тези мотиви легендарният сюжет разкрива как жертвоготовността на бащата се превръща в жертвототовност и за неговия син.
Двамата - и родителят, и детето, трябва да докажат пълното си покорство пред Бога
по най-драматичния начин: чрез прекъсване на кръвната връзка между родител и рожба.
Народното повествование достига все пак до своята развръзка: обетът на Ибрахим да принесе в жертва сина си Исмаил завършва не с кървавия акт, а с награда за изтърпяното нечовешко изпитание и отнемането на човешки живот е заменено със клането на един овен.
Божественото изпитание е свързано със също такова необикновено възнаграждение – Аллах изисква живот, но и подарява живот. Чрез изискването да се пожертва най-милото Аллах подлага на върховна проверка пълната богоотдаденост на Ибрахим.
Замяната на Исмаил с жертвено животно е послание на Бога към бащата, който доказва вярата си. Чрез чудото на замяната Бог дава още едно откровение за своята същност на Създател.