Валерий Пощаров: Фотографията е тишина. Чиста колкото зрителя
- Фотографията е само претекст да протегна ръка към света, казва Пощаров, който спечели първо място в Световните фотографски награди на Sony
- България беше моят Монмартър, а Родопите се превърнаха в моя "хълм на свободата"
- Реших, че е по-добре да продавам пуканки, но не и да продам вярата си в изкуството. Самото то ми помогна да му остана верен
Интимен акт на близост, често изпълнен с колебание или съпротива, даващ израз на дълбоката, но често неизказана любов между бащи и синове. Нещо толкова просто, а толкова мощно - да се държат за ръка. Някои от тях го правят за първи път понякога от десетилетия, за да позират пред обектива на фотографа Валерий Пощаров за неговия международен проект "Баща и син", който му спечели първа награда в категория "Портрети" на Световните фотографски награди на Sony 2024.
Артистът обхваща разнообразни култури, достигайки до 9 държави за повече от 3 години, за да подчертае с въздействащата поредица уникалността на идентичността, оформена от семейството, религията, обичаите и половите норми. Първата двойка пред обектива му са собственият му баща и 95-годишният му дядо.
Пощаров завършва "Живопис" в Националната гимназия по изкуствата във Варна, след това учи "Пластични изкуства" в Сорбоната. През годините работата му е била излагана в много лични и колективни изложби в Европа, Азия и Австралия и е оценявана с престижни международни награди.
- "Едно е да направиш снимка на това как изглежда човекът, съвсем друго е да направиш портрет на това, което е", казва фотографът Пол Капонигро. В този ред на мисли вие намирате ли за трудно понякога да уловите автентичността на хората пред вашия обектив?
- А Ролан Барт казва, че пред обектива човек съчетава няколко образа: този, който мисли, че е; този, който иска другите да мислят, че е; този, който фотографът мисли, че е; и този, който фотографът избира да покаже в своето изкуство. Можем да се съгласим с Барт, че каквото и лице да изберем, ние сме неавтентични, но можем и да погледнем човека като едно динамично явление, което също като времето може да бъде различно и все пак винаги истинско.
- Последният ви проект "Баща и син" е като научно изследване и психологически експеримент за различните национални и времеви стереотипи, наследяването на норми на поведение наред с изразяването на емоционалност при мъжете, които засягат и самата свързаност между най-близките. Такава ли беше целта ви?
- Методите ми не са научни, а чисто художествени. Въпреки това не мога да не призная, че работата ми е тясно обвързана с много хуманитарни науки. Езикът на изкуството обаче позволява да не бъдеш експерт антрополог или психолог, за да вникнеш чрез визуалната семиотика във всеки кадър и да откриеш белезите на нашата по човешки обща същност.
- Всъщност фотографията понякога има ли силата на терапия - както за вашите герои, така и за вас самия?
- Има случаи, в които бащи и синове възобновяват връзка и този портрет става повод за сближаване и търсене на път един към друг. В този смисъл фотографията може да бъде метод във фамилната терапия. В личен план не е много по-различно - фотографията е само претекст да протегна ръка към света.
- Какво бе най-сериозното предизвикателство в работата по "Баща и син", странстването в 9 страни и срещата с цели 300 двойки?
- Ще си позволя една препратка към предишния въпрос - този проект не е средство за лична терапия, а послание към света, което адресираме всички ние, които се хващаме за ръка и търсим нашето общо кратно.
В този ред на мисли, едно от основните предизвикателства е ангажирането на институционална подкрепа, въвличането на различни партньори и осигуряването на финансиране за продукционни разходи. Истината е, че с всяка нова държава, която влиза в проекта, сякаш всичко започва отначало.
- Самият вие имате ли кадър с вашия баща ръка за ръка?
- Първата такава фотография е от моето детство, но самият аз не подозирах за нея. Когато проектът започна да се разраства, баща ми ми изпрати тази черно-бяла фотография и изпълни с цвят деня ми.
Разбира се, направихме си и нови портрети, за които се хванахме за ръка. Но истината е, че всеки път, когато направя нов портрет, аз хващам за ръка едновременно синовете си и предците си. Надявам се, че и публиката може да открие себе си в тези фотографии.
- Намирате ли, че сте наследили отдадеността на изкуството от вашите родители, които също са артисти - художник и поетеса?
- Да, при всички случаи! Част от въпросите, които този проект поставя, са свързани именно с формирането на индивидуалната идентичност като следствие на наследените ценности и култура.
- Как в Париж стана вашето пренасочване по пътя от пластичните изкуства, които изучавате в Сорбоната, към фотографията?
- Терминът "пластични изкуства" често не се разбира правилно на български език. Във Франция конотацията е свързана с визуалните изкуства, а фотографията е част от тях.
- Кои са вашите учители във фотографията?
- Като всеки ученик съм копирал своите учители, минал съм и през сляпото подражание, опитвайки се да се облегна на нечий чужд авторитет. Всъщност феноменът на теченията в изкуството е свързан точно с това. Минавайки през различни експерименти, не спирах да анализирам за себе си процесите и да търся средства, с които да запълня пукнатините. Мога да напиша цяла книга за естетиката във фотографията и как отделните течения и автори са ми повлияли, но за краткост нека приемем, че съм роден от хуманизма, а съм отгледан от реализма.
- С какво София успя да надделее над френската столица и ви върна от най-артистичния град в света, за да живеете у нас?
- В началото на миналия век художниците са бягали от скъпия живот на Париж, за да направят ателиетата си в покрайнините и да са свободни в изкуството си. България беше моят Монмартър, а Родопите се превърнаха в моя "хълм на свободата".
- Вашата фотокнига от 2022 г. "Последният човек на Родопите" намира дом в няколко международни колекции, включително MoMA в Ню Йорк, MEP Париж и Музея на фотографията в Берлин. Как тези 14 години и 985 села промениха погледа ви към човека и света, стила ви и вас самия?
- В първите години търсих из Родопите един откъснат и независим свят. Мислех си, че човек избира или светът да е малък, но да си е негов, или да е голям, но да му бъде все чужд. А чужд на света не исках да бъда. Исках да открия връзката с малките неща и голямата сила на природата. За тези 14 години Родопите се промениха, цели села изчезнаха пред очите ми и разбрах, че човек не може да запази вече света си малък. След 15 години фотография започнах за първи път да снимам в цвят. Вече 5 години почти не съм се връщал към черно-бялото.
- Как успявате да запазите артистичната си свобода и колко важна е тя?
- Още когато бях студент и правех първите си изложби, разбрах, че с продажба на фотографии не може да се живее. Тогава взех решение, че е по-добре да продавам пуканки, но не да продам вярата си в изкуството. Пуканки не се наложи да продавам, но развих бизнес с произведения на изкуството. Така изкуството ми помогна да остана верен на изкуството.
- Вие сте носител на редица престижни призове, но наградите важни ли са за вас?
- Един творец може да прави стойностни произведения и без да има награди, но за съжаление, повечето хора ще повярват едва след тези доказателства на социална валидация.
Аз имах също толкова стойностни фотографии и преди да бъда обявен за носител на Световните фотографски награди, но вие ме поканихте за интервю едва след това. Надявам се в България да има повече личности и институции, които да припознават и застават зад стойностни проекти, без да чакаме одобрение отвън.
- Казвали сте, че фотографията е език и в този смисъл като проза или поезия бихте определили вашите документални портрети? Като какво ги усещате?
- Фотографията е тишина. И като всяка тишина тя не заема страна. Тя е толкова чиста, колкото нейният зрител. Тогава само тишината добива плътност и започва да говори със сърцето на човека пред нея. За един ще бъде проза, за друг - поезия.
- Социалните мрежи, жадни за визуално съдържание, стимулират ли хората все по-упорито да слагат различни маски и в същото време да експлоатират фотографията, като така обезценява ли се стойността като изкуство?
- Когато хората ползват словото, за да ругаят или празнословят, това обезценява ли стойността на литературата? Не! Прави литературата още по-ценна.
- По какво работите в момента?
- Предстоят изложби на "Баща и син" във Франция, Италия и България. През следващите месеци продължавам снимките в Италия и Сърбия, а паралелно изграждам партньорства в други страни. Едва ли хората предполагат, че фотографията е 1% от работния процес.