Диана и Джеки: Живеем в конкубинат, но с правила - той ме усмихва от сутрин до вечер, а тя не ми казва повече от два пъти на ден "идиот"
- Ние не се обичаме, ние сме се врасли. Аз го считам за по-лошата част от себе си, но за част от себе си, казва пиар експертът Диана Дамянова
- Аз съм любимият ѝ цвят, само че тя отдавна е далтонист, обяснява режисьорът и сценарист Джеки Стоев
- И двамата държат много на точността, обичат джаз, Фелини и Уди Алън и не се натоварват взаимно с проблеми
24 x 24 е новата ни рубрика, с която "24 часа" влезе не само в 2024 година, но и в дълбоките, понякога спокойни, друг път бурни води на човешките отношения. В нея ще каним известни "дуети" - в живота, на сцената, на екрана, в бизнеса. Общото между тях ще е едно - ще са умни, талантливи и стойностни хора, които имат какво да кажат. И не се страхуват да бъдат искрени.
Всеки от двамата ще отговаря на общо 24 еднакви и лични въпроса - една забавна, но и провокативна възможност човек да забави темпото и да си припомни защо обича другия или какво не харесва у него. А за любопитните ни читатели - шанс да ги опознаят по-отблизо.
Този път гости са пиар експертът Диана Дамянова и режисьорът и сценарист Джеки (Георги) Стоев, които са двойка в живота от много години.
- От колко време сте заедно?
Диана Дамянова: Запознахме се през 1993 г., значи са 31 г.
Джеки Стоев: Толкова много?! За мен са 22. Рядко възразявам, още по-малко за това колко години са. Много са.
Диана: Живяла съм с него по-дълго, отколкото без него, като не броя детските години.
- Каква е тайната ви?
Диана: Живея с този човек, защото ме кара да се усмихвам от сутрин до вечер. Той е една перманентна шега, като най-често се шегува с мен и на мой гръб. Но няма ситуация, в която не ме извежда с шега. И когато сутрин те събуждат с шега и вечер заспиваш с шега, а в другото време много не си обръщате внимание, условията са чудни. Кара ме не просто да се усмихвам, а да се смея с глас.
Джеки: Всички казват, че се шегувам, а аз не се шегувам. Не мога да разбера защо не ме приемат на сериозно.
- Какво най-много цените в половинката?
Диана: Това, че ме кара да се смея непрекъснато. И нямаме трагични моменти в живота си освен веднъж, когато се скарахме преди 20 г. Беше много трагично, мълчахме половин ден, никой не помни защо и това ни е единственото скарване.
Джеки: Имаше и едно друго - на бридж. Бяхме партньори, после тя дръпна, защото аз нямах време да играя в продължение на година, когато снимах “Летете с Росинант”. Но докато бяхме партньори, се скарахме веднъж.
По принцип ние не сме женени, живеем в конкубинат, нали така се казва. Не знам защо не използвахте точно тази дума за сглобката, беше си точно такова.
Диана: Исках, но не се получи.
Джеки: Разликата е, че в конкубината има по-точни и ясни правила. Когато с Джони представяхме по телевизията книгата ни “А дано, ама надали (Истории със сексуален и политически характер)”, водещата ни попита каква е разликата между секса и политиката. Джони ѝ отговори: “В секса има по-малко извращения”.
А тя, като играе на карти, не се държи като нормален човек, а като политик. Истината не я интересува въобще, тя иска да има право. Ядосах се и ѝ казах: “Сега съжалявам, че не те послушах да се оженим официално, защото ако се бяхме оженили, сега щях да се разведа”.
Диана: И пак лъже, защото никой не е поставял въпроса да се женим официално. Ние живеем във въображаем свят.
- Джеки, кажете все пак какво най-много цените в нея?
Джеки: Това, че от 31 г. сме заедно, никак не е малко. Още повече че макар да не сме се разписали официално, имаме ако не разписани точно договорки, поне неща, които спазваме. Тя никога не ми казва повече от два пъти на ден “идиот”.
Диана: Истината е, че отгледахме заедно децата си - моето и неговото.
Джеки: И внуци имаме.
Диана: Даже имаме една много весела история - синът ми беше тръгнал към провал и бягаше от училище, да е бил 5-и клас някъде. Тогава Джеки измисли гениалния ход как ще го спрем една година от училище, и без това го бях дала 1 г. по-рано. И да го спрем една година от училище, да го запишем при негова приятелка в “Гьоте институт” да учи немски. И хем ще му дадем време тази 1 г., хем ще учи немски. Разказахме за плана на Мартин и детето каза “да”. Отписахме го от училище, което не беше проста процедура, и го записахме в “Гьоте институт”, където Джеки помоли своята приятелка да го държи в течение. Тя не се обажда ден, два, пет и на 10-ия Джеки ѝ звъни да я пита как върви детето. Тя отговори: “Ама той никога не е идвал”. Тогава Джеки привика Мартин, за да разговарят. Мартин го погледна в очите и каза: “Издънихме се, Джеки”. Та така си възпитавахме децата. После детето си завърши всичко, каквото трябваше, разбира се.
Джеки: Ще ви кажа една мисъл на Конрад Лоренц за възпитанието: "Ролята на възпитанието винаги многократно се преувеличава, тя, за щастие, не е толкова голяма". Защото, ако имаше толкова голямо значение възпитанието, улицата щеше да бъде пълна с идиоти. Като си представиш едно дете, което слуша всичко, което казват мама и татко – няма ли да стане идиот?!
Диана: Първите 7 г. са от изключително значение. А и двете ни деца - и моето, и неговото, са абсолютно копие на Джеки - забравят какво са обещали. Те обаче закъсняват с часове, докато Джеки е най-педантично точният човек. Ако имаш среща с Джеки и той не е 10 минути по-рано - или е в болница, или е умрял. За тези 31 г. аз никога не съм го чакала, а много мразя да чакам, точна съм.
Джеки: Това е хубаво качество, но който го притежава, за него не е хубаво, защото винаги седи и чака. Най-вече в България. А аз не го правя от морал, просто ме дразни - ако имам среща в 5, не мога да закъснея. Дори срещата да е с някой, който ми иска пари назаем.
Диана: Ето това е качество, което се цени.
- А какво ви дразни?
Диана: Аз не се дразня. Спрях да правя това преди 25 г. В началото много се дразнех, защото разговорът ни протичаше така: “Диана, дай ми телефона на този...”. От мен се предполагаше да довършвам неговите изречения. Първите 7 г. ги довършвах, защото човек се възпитава първите 7 г. След това взех категорично решение, че никога няма да довърша изречение на Джеки и го оставям. И сега те текат така: “Дай ми това...”, “Къде си ми сложила това...”. И като види, че го гледам с прозрачен поглед, се ядосва и казва: “Добре, какво сега искаш!”. Така че всъщност животът на Джеки тече в търсене. Той търси неща. Най-често листчета.
Джеки: Аз всичко си записвам.
Диана: Човек с айфон си записва телефоните на листчета! Тези листчета в джоба му са безбройни и когато след около 2 месеца някой номер му потрябва, той вади от джоба си една съкровищница от листчета, за да се окаже, че не помни името на човека. И започва да гледа всички листчета, дано нещо му припомнят. И това е една непрекъсната веселба. Но Джеки днес е на 83 г., а аз смятам, че едни 30 години е прекарал в търсене.
Джеки: Ще ви разказа за случка от онзи ден. Един младеж ме среща в книжарницата и ме пита дали го помня. Отговорих му, че го помня, ама не съвсем. Разказа ми, че е син на хора, на които според него съм бил кум, както и негов кръстник. А аз даже не знам как се казва.
Диана: Дойде и ми разказа това, и аз му казах, че е недопустимо - все пак не кръщаваме деца всеки ден, трябва да помни.
Джеки: Аз имам елемент на детска деменция, не помня всичко.
Диана: Рови из съзнанието си, проведе 1-2 разговора по телефона и се оказа, че онзи го е помислил за Чарли (Христо Илиев - бел. ред.). И понеже ги бъркат често Джеки, Джони (Георги Пенков - бел. ред.) и Чарли, често ги спират на улицата и говорят на единия, все едно е другия.
Джони: Да, чух се с Чарли, той им е бил кум, всичко помни. Ама ни объркват. Ето и друга история: Джони като почина, на следващия ден двама души, независимо един от друг ми се обядиха, за да ме питат кога е погребението на Джеки. „Не мога да ви кажа, но ще гледам да не е много скоро", отговорих им аз. Бъркат ни имената, което не ме обижда.
Диана: Джеки ще остане в историята с три неща: с филми, с това, че 30 години е прекарал в сън и 30 г. в търсене.
Джеки: Аз по принцип от 30-40 г. вече не съм се ядосвал за нищо.
- Как го постигате?
Джеки: Видях, че не съм на далавера - каква ми е ползата да се ядосвам?! Имам една история, която ме обърна. Поръчал съм си един ден такси - ама това е по тоталитарно време, когато за такси се чакаше много, а и нямаше на кого да звъннеш и да провериш дали идва. И един ден имам да свърша 6 неща, при това три от тях са много важни, което не се случва всеки ден. А таксито не идва. Усещам как нещо ме е хванало за гушата, тупам с крак, ще избухна. И виждам, че това е много негативна енергия, която с нищо не ми помага, за да си свърша работата. И вече няма никакъв смисъл да се ядосвам.
Диана: Това е спояващото между нас - ние никога не се ядосваме един на друг, нито на чужди хора. Боли ме, мъчно ми е, но не се ядосваме. От време на време гледам Джеки, че цял час не е пуснал шега, което значи, че е “глътнал” нещо, което даже не смята и за нужно да ми каже. Всъщност ние живеем много добре, защото не се натоварваме един друг. Съобщаваме си само хубави и важни неща. Той ми казва: “Добре беше по телевизията, само трябва да си махнеш бретона”. Аз не се бъркам в киното, гледам филмите му на първа прожекция, защото не мога да правя нещо, от което не разбирам.
- Не може да няма нещо, което да ви изкарва от релси все пак...
Диана: Като изчезне котката. Излизаме двамата да я търсим, викаме по квартала, всички познават Шварц, впечатляващ е.
Джеки: Аз тръгвам по магазините, защото котаракът ходи и там. И ми обясняват, че е бил или пък не е идвал от 2 дни.
Диана: Целият квартал ни знае. И всъщност това, което ни изкарва от равновесие, е прибирането на Шварц – което той понякога прави до обяд, друг път изчезна за 3 дни, защото беше се дрогирал по погрешка с котешки бонбонки за награда. Така че Шварц ни е ядосвал. Друго – не.
Ние не се ядосваме. А ако някой е имал несполука, не отива да я спомене на другия. Например на Гергьовден му предложих да го водя на обяд. И тогава той ми обяви, че освен имения ден има и повод, защото италианците са дали пари за филма му. Аз в такъв момент ще се обадя три дни по-рано, а той си го таи, мълчи си и сега е дошъл моментът да ми го каже.
Джеки: Преди няколко дни слизам от трамвая на Попа и гледам едни хубави момичета държат плакати: Не се ядосвайте, Избягвайте стреса. И после виждам, че те са от „Свидетели на Йехова". Отидох и им казах, че е хубаво това, което правят, но най-доброто, което трябва да правят, е да обясняват на хората, че не са на далавера да се ядосват. Това е най-важното за българина - да знае, че няма далавера да се ядосва.
- Кои са трите най-любими неща на Джеки?
Диана: Моцарт. Опера, която не е моето изкуство, но като надуе телевизора и гърми целият квартал, а аз проявявам пълна търпимост. Фелини и Уди Алън.
Джеки: Телевизорът, на който слушам опера, е обърнат към кревата. Операта, като свърши, започва едно ръкопляскане - около 5 минути. И тя идва, но вижда телевизора отзад, не екрана. Слуша няколко минути само ръкопляскания и ме пита какво гледам. Отговарям, че съм си записал ръкопляскания, за да не ми липсват.
Диана: Той и футбол гледа, което аз понякога правя с него.
- А кои са трите най-любими неща на Диана, Джеки?
Джеки: Пак трябва да приказвам за себе си, не съм такъв човек. Никога не съм мислил по въпроса, щом ти е нещо любимо, ти го правиш. А аз се съгласявам, така е по презумпция.
Диана: И двамата много обичаме джаз. Дори ходихме да гледаме състава на Уди Алън в Атина. Като изключим операта, а и той има една много страшна забежка по Сталин и Хитлер - гледа всичко и е най-големият специалист по тях, който съм виждала в живота си. И по цялата тази кринолинна драма с всички Елизабети. Така че всичко останало ние гледаме заедно.
Джеки: Тя харесва Уди Алън.
- Коя е случката с него, която никога няма да забравите?
Диана: На 45-ата ми годишнина май беше, си купих страхотна дизайнерска рокля. Беше голям купон, наели сме помещение в Народния театър - приятели, клиенти. Показах на Джеки роклята и той я хареса. И като отидох там, се оказа, че той е купил и другите 7 рокли, не - три бяха, и е облякъл трима души от гостите специално с моята рокля. Мислех да го удуша.
Джеки: По принцип трябва да отбележите, че каквото и да каже тя, винаги преувеличава с 25%. Махате 25% и получавате горе-долу истината. Когато обаче казва нещо за мен и то не е хубаво - тогава може да скочи с 50%. Това, което каза, не е вярно. Защото не бяха 7 момичета в същата рокля, а само две. Роклята беше дизайнерска, имаше само три такива в България. И аз не ги бях купил, а бяха под наем.
Диана: Те не останаха цялата вечер така, походиха малко, колкото да ме депресират. Повече тази рокля не я облякох, виси си така в гардероба.
- Кой избира храната, филмите, музиката, пътуванията?
Джеки: Както се случи.
Диана: Храната я избираме съвместно. Аз го питам какво му се яде, той ми отговаря: “Каквото вземеш”. Обикновено е индийско или мексиканско.
Филмите ги гледаме заедно на принципа, че един от нас е видял нещо, което много му е харесало. Онзиден бяхме заедно и с Чарли на Полански, изумителен филм. Джеки често ходи на кино с Чарли или други приятели, имат повече време, но когато е нещо хубаво - ме изпраща и го гледам и аз. Имаме еднакви вкусове за киното.
Не пътуваме заедно, защото той отказва. Аз пътувам много, ходя на планина, той отказва. Така че имаме едно пътуване заедно годишно - до морето, което и двамата обичаме, до нашата къща.
- Кое е най-любимото ви време на деня и годината, когато сте заедно?
Диана: Имаме много хубава къща в Странджа, купихме си я заедно, там си отгледахме децата и се чувстваме добре. Иначе и двамата сме поспаливи, сутрините ни са късни.
- Какво помните от първия път, в който я/го видяхте?
Джеки: Десетина дни преди да се срещнем на един артистичен купон, я гледах по телевизията в качеството ѝ на синдикалистка и си казах: “Това чудо да не ти е вкъщи”. Много интелигентна готина мадама, само да не ти е вкъщи.
Веднъж пътуваме в такси и тя е седнала на задната седалка, аз отпред. А тя много разчепкваше хората, обръщаше ги с хастара навън. И в един момент шофьорът на таксито поглежда в огледалото и казва: "А, това е г-жа Дамянова". Тя мълчи, аз мълча, не ни се разговаря с него. Той обаче помисли, че ревнувам. И ми обяснява, че я е виждал само по телевизора. А аз го тупнах по рамото и му казах, че е имал късмет.
Диана: А аз си казах, че ще е мой, от първия път, когато го видях. Детето беше малко, заведох го на премиерата на “Спас и Нели”. Където освен режисьора и екипа бяха и кучетата, и котките. А ние бяхме в публиката. Погледнах групата, която седеше отстрани - режисьора, актьорите, Чарли, Джеки и Джони, и си казах: “Тези един ден ще бъдат мои”. Десет години по-късно те станаха мои.
- Кога разбрахте, че я обичате?
Диана: Той “обичам те” не казва, няма тази дума в речника си. А аз “обичам те” я произнасям по принцип. Така завършвам разговорите с близките си хора.
Джеки: Имам едно много хубаво есе за приликите и разликите между I love you и “Да ти е.. майката” - и двата израза отдавна са си загубили истинския смисъл, зависи само от интонацията.
- Знаете ли кой е любимият ѝ/му филм, книга, цвят?
Джеки: Аз съм любимият ѝ цвят, само че тя отдавна е далтонист. Тя е човек на Уди Алън и джаза.
Диана: Джеки е Фелини, Моцарт и жените колоратурни сопрано.
- Кое е най-голямото различие в характерите ви?
Джеки: Не се сещам.
Диана: Аз съм пълна с енергия за безсмислен труд, докато той отлага всяко нещо, докато стане абсолютно задължително да го свърши. И в този смисъл е пестелив към себе си.
- А по какво си приличате най-много?
Диана: По лютата храна.
- Болка или преживяване, което бихте отнели от другия, ако можехте?
Диана: Той не се е разболявал никога освен веднъж за всички тези над 30 г. и тогава разбрах, че ако той си тръгне, ще си ходя с него. След това не ми го е причинявал.
- Как се променя любовта ви във времето?
Диана: Не наричам това, което ние живеем, любов. Ние сме станали едно и също нещо. Аз не само довършвам изреченията му, а и съм част от него цял живот. Той проявява някакъв критицизъм от време на време към мен, но е добронамерен.
- А как се променихте вие в тази любов?
Диана: Джеки е голям тренинг за търпение, което развих с огромна сила.
Джеки: Аз също.
- Как бихте описали партньора си на друг човек?
Джеки: Досега не ми се е налагало. Всичките ни приятели са общи.
Диана: Ние нямаме вече нито един познат, който да не познава другия, и в този смисъл това е много трудно. Но ако трябва да го направя, ще кажа, че това е човекът, който ме кара да се смея.
- Какво не бихте простили на другия?
Диана: На мен Джеки не ми е причинявал нещо, което да трябва да простя. Той в началото, под влиянието на бившата си съпруга смяташе, че съм комунистка, и смяташе да не ми прости. Но после разбра, че не съм комунистка.
Джеки: Тя смяташе, че си ченге. Но аз я разубедих. Защото няма как човек с професия пиар, който има агенция, да фалира, при това на два пъти, ако е ченге.
- А какво не бихте простили на себе си в отношенията с другия?
Джеки: Аз съм много милостив човек, така че няма как да не простя.
Диана: Милостив към себе си. Не мисля, че Джеки вече може да ме изненада с нещо, което да не мога да му простя. Напредваме във възрастта, в която изневярата не е актуален проблем.
Джеки: Още повече, че аз почти не изневерявам.
Диана: С Джеки имаме договорка, че когато другият не знае, не е изневяра.
Джеки: Казва се, че не е изневяра, когато си пиян или в командировка. Не е изневяра, когато не се знае.
- Защо я/го обичате?
Диана: Ние не се обичаме, ние сме се врасли. Аз го считам за по-лошата част от себе си, но за част от себе си и съм свикнала с цялото му безобразие, разпиляност.
- Как посрещате партньора си, когато се прибира у дома вечер?
Джеки: Въпросът е кога се прибира сутрин.
Диана: Ние и двамата работим от вкъщи, няма го времето на излизане и прибиране.
- Чувствате ли се свободен във връзката си - да бъдете себе си, да имат свой приятелски кръг и занимания?
Диана: Това е в основата на нашата връзка. Аз останах с моите интереси, които не се покриват с тези на Джеки - планината, манията ми по Джокович и тениса. А той си е съхранил изцяло неговия кръг от хора. Аз, въпреки че в НДК преди повече от 30 г. си помислих, че искам да бъда част от тази група, се оказа, че не съм купонджийски човек, а той е. Така че в нашето семейство най-често се случва така: Той ми казва още в понеделник, че в петък сме на гости, аз потвърждавам. Това се повтаря в четвъртък. А в петък рязко ме заболява главата и не отивам. Това се повтаря в 99,9% от случаите.
- Как реагира партньорът ви, когато му съобщавате лоша новина?
Джеки: Не сме имали лоши новини досега.
Диана: Ние сме хора, за които лошата новина е смърт. Например преди година изгоря покрива на къщата, а той ми го съобщи ан пасан – изгорял е покривът, ще трябва да го оправиш.
Джеки: Като ме питат как си, отговарям с горе-долу. На моята възраст това значи прекрасно.
- За какво се карате най-често и как решавате споровете?
Джеки: Не се караме.
Диана: Не.
- Имате ли навик, който искате другият да промени?
Диана: Да, искам да го науча - като 3-годишно дете, че когато държиш в ръката си предмет и не искаш да го изхвърлиш, го слагаш на мястото му. И когато го търсиш, ще го намериш на мястото му, а няма да обърнеш къщата. Това го повтарям над 30 г. и няма кой да чуе.
Джеки: До 2-3 г. този въпрос ще ѝ се уреди.
Диана: Това бих искала да променя, но то не подлежи на промяна. Той няма ключове, той седи на изтривалката цяла нощ, защото не съм го чула да звъни.