Рухват декори, въжета, мотори, но мюзикълът продължава
- Дори най-катастрофалната генерална репетиция не може да спре Ани Дончева и Ралица Мерджанова, продуцентките на авторския спектакъл "Книгата на мечтите"
- "Вие сте абсолютно ненормални. Луди. Това е невъзможно. Но ще го направим!", казва им режисьорът Уест Хайлър
- Танците събират двете като деца, изправят ги често в съперничество и ги превръщат в сестри по призвание
Колелото се завърта, посоката се променя и ако срещнеш правилните хора, мечтите ти могат да се сбъднат.
Това се казва още в началото на първия български авторски мюзикъл "Книгата на мечтите", който не отстъпва по нищо на бродуейските и премиерата му бе аплодирана на крака от публиката. Успехът на независимата продукция се дължи на смелостта и труда на изпълнителните продуцентки Ани Дончева и Ралица Мерджанова. И двете дълги години се занимават с изкуство и танци - бивши елитни състезателки по спортни танци и професионални танцьорки в "Денсинг старс", "ВИП денс" и "Байландо". Намират се още като тийнейджърки, състезават се една срещу друга многократно, но сърцата им са неразделни в своя ритъм към най-недостижимите цели.
"Книгата на мечтите" ще оживее отново на 3 април в зала 1 на НДК, а за цялата история как се случва представлението разговаряме с Ани и Ралица.
- Как се роди вашият мюзикъл и труден ли беше пътят от идеята до сцената?
Ани: Винаги съм знаела, че някой ден ще направя мюзикъл. Казах си го преди около 15 години, когато гледах "Фантомът" в Ню Йорк. От момента, в който с Рали станахме бизнес партньори, ми беше ясно, че тя ще е човекът, с когото ще осъществя това. С конкретната идея, че такова шоу трябва да бъде реализирано, заговорихме през зимата на 2021 г. Историята ми се зароди в главата, но това, което беше написано на една страничка, почти не е същото, което стигна до сцената.
Ралица: За мен също винаги е било мечта да бъда хореограф в мюзикъл и да пиша истории. Това ми е слабост - да пиша. А ние с Ани имаме някаква суперсила да се намираме по пътищата си.
Ани: И да съвпадат мечтите ни. Това е нещо много специално. Така се случва в любовните двойки - когато енергиите са в един пулс, много често се получава дете. И при нас е същото, само че в творчески план.
- Откога се познавате?
Ани: От тийнейджърска възраст покрай танците.
Ралица: Ние бяхме конкурентки. Всякакви опити имаше да ни настроят една срещу друга, но ние напук не позволявахме. Някак вътрешно усещахме, че има нещо по-ценно и устойчиво, което трябва да се съхрани извън състезателния ни път.
Ани: Ние и във форматите, в които участваме, сме конкуренция, но Рали ми е като сестра и аз не мога да гледам на нея иначе.
- Очаквахте ли успеха на премиерата през ноември?
Ралица: Вътре в себе си знаехме, че захващайки този спектакъл, ще го направим както трябва.
Ани: Последните няколко седмици преди премиерата вече знаехме, че действително ще е нещо, с което ще се гордеем. Просто го виждахме. Но извън нас самите, семействата и приятелите ни е чудесно, че има хора, които оценяват резултата. Този мюзикъл е голямо събитие за тази наша малка българска сцена, защото променя средата. Защото дава представата на хората в средата, че в България е възможно да се случи нещо на световно ниво.
Ралица: И то на всички възможни нива - от продукционно до артистично. В екипа имаме артисти, които не са просто танцьори или певци, или актьори, а такива, които пеят, танцуват и правят циркова акробатика едновременно. Огромният принос на режисьора Уест Хайлър е, че успя да събере всички тези елементи и да ги пречупи през призмата на всяка индивидуалност. А заради артистите, които ни се довериха и скочиха без задръжки, продукцията е уникална сама по себе си. Тук трябва да споменем главните ни действащи лица Давид Крумов, Калина Асенова, Косьо Икономов, Павлета Семова и Камен Асенов.
- Как Уест Хайлър стана режисьор на спектакъла?
Ралица: Доволни сме, че съдбата така направи, че се срещнахме с него и научихме много от него. Венци Асенова от Столичния куклен театър ни свърза и ни каза: "Момичета, вие имате нужда точно от Уест". Получихме невероятния шанс той да каже "да". Както и: "Вие сте абсолютно ненормални. Луди. Това е невъзможно. Но ще го направим!". Разговорите с него бяха в средата на август, а премиерата през ноември.
- Толкова бързо се е случило всичко?
Ралица: Думата е безразсъдно.
- Това ли е вашата тайна формула?
Ани: Ние с Рали никога не се страхуваме. Винаги скачаме. Пред нас е имало всякакви препятствия и продължават да се появяват такива, но ние никога не можем да се откажем или да изберем лесния начин. Винаги тръгваме по най-трудния път и когато с нея се разберем, че нещо ще се случи - то се случва. Изнасяме го на плещите си.
Ралица: Буквално. Говорим за мъкнене на танцови подове, костюми и какво ли още не. Освен това някак около себе си събираме все такива ненормалници, които се съгласяват да правят всичко това с нас. И Уест, и драматургът ни Александър Чобанов, и композиторите ни Петя Данкова, Адриан Гугов и Александър Васев бяха на ръба на всякакви срокове, но се включиха.
- Не се ли опасявахте, че оригиналната ви идея е голям риск, какъвто адаптацията на световни хитове не крие?
Ани: Знаехме много добре, че ако предприемем този риск и се справим, успехът ще бъде много по-голям. Така и се случи. Нашата продукция е оригинална - не сме я платили и не сме я откраднали, което я прави още по-ценна. Няма друг такъв мюзикъл у нас, който да е на ниво Уест Енд и Бродуей.
- Това ли беше вашата цел?
Ани: Моята цел беше да се види, че такова нещо може да се случи извън местата, на които традиционно се поставят мюзикъли у нас. И че те могат да бъдат български и авторски. Тоест всичко, което се плаща за едни права, може да отиде за труда на български екип.
Надявам се, нашият мюзикъл да е отворил тази мисловна врата и в бъдеще колегите също да се престрашават. Когато се седи на сигурно и спокойно, не се променят нещата. Трябва известна доза безразсъдство.
Аз се занимавам повече с организационната и продукционната част на събитието, Рали е сърцевината - тя е хореографията, сценарият, така че нейната цел може да е била по-различна.
Ралица: Крайната цел на двете ни съвпада. Аз исках и да покажем какви артисти имаме у нас, които не са зависими от театри или опери, а ние знаем какви качества имат и какво носят в душите си. Никога не сме се стремили да бъдем уникални, а по-скоро да имаме някакво влияние върху средата, за да я направим по-здравословна и продуктивна на всички нива. Това възпитава и публиката.
- Имаше ли опасни и инфарктни моменти по време на премиерата, останали невидими за публиката?
Ани: Имаше само такива. Рали беше зад кулисите, а аз бях човекът в апаратната - на пулта.
Ралица: Някой излиза на сцената, а в същото време човек, който трябва да е на сцената, го няма, някъде се щура по коридорите. Хора излизат с халати, а ние снимаме генерална репетиция.
Ани: Това беше най-лошата генерална репетиция в историята.
Ралица: Ние имаме общо три циркови мотора, които са за акробатите. Един от тях се развали.
Ани: Скъсаха се въжетата, тежестите не издържаха, летяха циркови артисти.
Ралица: Падна на косъм от главата на единия ни главен герой. Изключително опасно. В крайна сметка се взе решение да махнем мотора. Трябваше да се пренастроят всички входове и изходи на сцената спрямо промяната.
Ани: Също така имаме един голям декор, на който пише Carnival с 340 крушки. Този надпис падна върху една от платформите ни на сцената, докато отгоре и отдолу имаше хора.
Ралица: И това се случва между 15 и 17 часа, а ние отваряме в 19,30 ч. Но с Ани сме изградили имунитет, защото често ни се е налагало да се мобилизираме в много тежки ситуации. Стига ни само да се погледнем и действаме.
Ани: Тогава нашият режисьор държа една реч, че много циркови шоута по света спират заради подобни ситуации и това е нещо нормално. Залогът е голям. До последно се чудехме ще стане ли, няма ли. За съжаление, не ни стигнаха финансовите сили да имаме и втори каст, каквато е световната практика. Екип на терен, който репетира и е подготвен така, както първия, за да може да стане смяна при нужда. Нямахме тази възможност и се молехме никой да не се контузва, да не му пада гласът и т.н. Да, Рали сигурно можеше да замести голяма част от танцьорите, но... Поне сега сме много по-спокойни преди втората дата.
Минахме през всички възможни неизвестни.
- Научили сте си уроците в движение.
Ралица: Така стана, че хората, които се включиха, повярваха в този проект и за всеки от тях това беше едно мъничко сбъдване на мечта. Нашият екип е от артисти с друга работа и ангажименти, с които се изхранват, но отделяха от времето си след 19 ч, когато са най-изморени, за да репетират за мюзикъла.
Ани: Хората нямат представа какво е независима продукция. Когато директор на театър или опера тръгва да прави каквото и да е, разполага с финанси и ресурси. Има зали, има на щат всички звена, за да сглоби ансамбъла, всички видове технически служби - от сценографи до хамали, плюс маркетинг отдел и собствени билетни центрове. Ние нямаме нищо от тези задължителни пера. Сами трябва да си осигурим всичко. Най-проблемен е репетиционният процес. Трябва да имаш място - достатъчно голямо, отговарящо на техническите изисквания, и да плащаш за 24 часа, в които с твоите артисти можете да работите по три часа най-много. И те идват скапани след работа, както сме и ние, но няма време. Така се случи всичко за три месеца. В сектора ще разберат какво самоубийство е това. Няма проект, с който да се захванем и около нас да няма хора, които също правят всичко със сърце.
Ралица: С огромното желание на всички стана това малко геройство.
- Предвиждате ли дълъг живот на "Книгата на мечтите"?
Ани: Няма друга сцена, която може да го приеме по начина, по който се изпълнява в зала 1 на НДК. За да може да пътува, трябва да се намали обемът за по-малки сцени, да се намали цената на билета и т.н. Мислим го и търсим варианти.
Ралица: Що се отнася до съдържание, е възможно да се намали и да запази художествените си качества. Продукционно е голямото предизвикателство. Такова нещо има нужда от финансиране, няма какво да се лъжем.
- Как се решихте да създадете вашия център Dance station?
Ралица: Тогава аз бях спряла да танцувам, а Ани се беше върнала към танците и беше в първия "Денсинг старс".
Ани: Един наш колега ми предложи по тертипа на немските танцови училища да направим у нас такова. Тогава нямаше разностилови училища от малки до големи за непрофесионалисти и професионалисти.
Ралица: Ани ме покани да преподавам. Тогава бях 20-годишна студентка, имах друга представа за себе си, но животът ми се преобърна.
Ани: После така се наредиха нещата, че останахме двете с Ралица. Съдбата си знае работата и когато ти си избереш пътя, тя ти отваря вратите.
Ралица: В Dance station вече 15 години работим с един и същ екип. Хора, с които заедно се развиваме, независимо от трудностите. Тук има среда, която позволява на едно дете не просто да се развива като танцьор, а като личност. Да намира семейство и дом. Изкуството води със себе си много позитиви.
- Какви оценки пишете на екранните си партньори в тазгодишния "Денсинг старс" Папи Ханс и Филип Буков?
Ани: Папи има вродено чувство за ритъм, което е развил като музикант. С такова човек вече е с едни гърди напред. Като професионални дами на нашите непрофесионални партньори всъщност ние ги водим, ние ги носим, ние ги позиционираме на сцената. Ако човек не чува и музиката, бедствието е съвсем пълно. Давам добра оценка на Папи, защото работи и се старае, успява да извлича от себе си всяка седмица мотивация за повече.
Ралица: При Филип проблемът с музиката и ритъма беше много сериозен, защото той е повече спортист. Но има страхотните качества да е изключително самомотивиращ се и с невероятна работна етика. Затова неговата оценка също е много добра. Сложно е, когато се налага на нас като дами да водим, но пък и Филип, и Папи са джентълмени и се стараеха.
- Можете ли да си представите живота си без танците?
Ани: Танците са ме изградили като личност, като емоционален свят. Толкова са се вплели в човека, който съм, че не бих могла да си представя друго. Щях да съм психолог, но сигурно нямаше да издържа дълго. Все пак сме практически психолози и сега в живота си.
Ралица: Смятах, че ще се занимавам с туризъм. Но е нещо, което нямаше да ме направи щастлива. Може би, ако все пак не бяха танците, щях да съм учителка. Не бих могла да си представя да го има баланса в живота ми без танците.
- За какво мечтаете?
Ани: Иска ми се да имаме възможност да работим по още продукции като "Книгата на мечтите". Да го правим заедно. И всяка една от нас да може да бъде полезна с опита си и в чужди продукции. Dance station да продължи да позволява на хората да срещат себе си и да се грижат за себе си, а това място да порасне с още една зала. Искам танцът да стане част от живота на хората в България. Да има място у всеки за изкуство, което е разбрано и е на пиедестал.
Ралица: Мечтая си да успеем да съхраним тези мънички искрици, които са ни запалвали, и да имаме още много такива тепърва. В крайна сметка всяка една мечта е път. Накрая, когато имаш мечтата, се обръщаш и виждаш кой е вървял с теб към нея.