Алек Попов виждаше смешното в трагичното, без да отмени трагедията
Талантливият писател си отиде от живота едва на 58 години, повален от коварна болест
Последният път, когато потърсих писателя Алек Попов, беше, за да го поканя на 21-ата церемония “Достойните българи”. Не вдигна, обикновено връщаше обаждане. Миналата година сподели пред “24 часа” по същия повод, че добродетелността не се нуждае от институция, но преминава през парадокси и странни обрати. Тогава не успя да присъства на церемонията, но заинтригуван прочете всички истории на добри хора с големи сърца, които помагат на други. Затова съм сигурна, че сега с удоволствие щеше да се смеси с тях за час-два в НДК на 26 март. Кой би си помислил, че мълчанието му ще прелее днес във вечността? Никой не разбра, че в тази тежка за неговото здраве година, се е лекувал от коварна болест. И която го отнесе от живота на 58 години.
Беше сред най-прозорливите ми събеседници. Талантлив сатирик със забележително перо, с невероятно
чувство за хумор, често граничещо с абсурда, и с много фино и деликатно присъствие
Твърдеше, че политическата конюнктура не влияе върху запомнящите се негови прозрения в творбите му. Но героите му със сигурност са събирателен образ на всички онези българи, които по определена стъпка попадат в представителните извадки на социолозите. Така беше и в неповторимия му роман “Мисия Лондон”, и в сборника разкази “Черната кутия”, и в “Мисия Туран”, и в “Митология на прехода”, и в “Спътник на радикалния мислител”, и в “Телесни плевели”.
“Нямам навик да пиша “по горещите следи на събитията”. Но понякога се случва събитията да настигнат сюжета и тогава не ти остава друго, освен да цъкаш с език и да клатиш глава”, сподели той в едно от последните си интервюта за “24 часа”.
Част от постулатите на неговата писателска социология звучат така: “Държавата трябва да съществува заради хората, а не обратното”.
“Калпав човек може да провали всяка институция,
но и най-добрият човек трудно може да промени калпава институция”.
Не обичаше шума около известните, към които безспорно принадлежеше. Избираше моментите, в които да сподели публично анализа си на живота в държавата през героите на своите разкази и романи. Предпочиташе да пише, а не да говори. Правеше го с финес - всяка дума в интервютата му беше старателно премислена и поставена точно на място.
Едно от последните интервюта, които направих с него, беше за романа му “Мисия Туран”. Тогава беше пътувал чак до далечната азиатска република Тува, за да го напише по-реалистично, наричайки я Туран в творбата си.
“България, погледната от Лондон и от Туран-Кулак, столицата на Туран, са две различни страни. Това е парадоксът на гледната точка, който всички познаваме. За 20 години, естествено, много неща са се променили, по-скоро в положителна посока. Това го забелязват предимно чужденците. За местните хора обаче нещата не стоят точно по този начин. Техните очаквания и изисквания също са се повишили, което обяснява разочарованието и гнева, обзел голяма част от обществото ни. В някакъв смисъл далечен Туран е като едно криво огледало, което отразява собствените ни деформации, доведени до абсурд”, сподели тогава писателят. Не криеше, че обича парадоксите, а не символите.
За него нямаше сериозно основание българинът да се самосъжалява след 30 години преход. Но и не отричаше, че макар и членове на ЕС, стандартът ни на живот е далече от европейския. Учудваше се обаче, че вместо да се борим срещу корупцията, която ни поставя в това незавидно положение, потъваме в депресия.
“Теб те крадат битово-реално, ти пищиш, че ти крадат историята!
Дотам я докарахме. Резултатът: беден, но горд и древен народ”, обобщи тогава писателят.
Фантазията му роди българския граал, “свещеният съсъд на държавността”, “чашата, от която пием тежкото вино на историческата митология, на бляновете, заблудите и илюзиите. Една коварна напитка, сладка и опияняваща, от която на сутринта се събуждаме с жесток махмурлук”. Метафора, която много точно описва патоса на масовия българин днес.
А за възможността малкият човек да гради сам съдбата си и да променя плановете на големите политически играчи казваше, че това би трябвало да се случва поне в приказките... “Няма по-голям играч от Живота. Или от Господ - в зависимост от убежденията. И двамата обаче обичат да се шегуват най-вече за сметка на тези, които прекалено са си повярвали”, казваше той.
“Неговите книги озаряваха мрачните времена на българския преход с изумителната способност да види смешното в трагичното, без да отмени трагедията”, сподели с тъга социалният антрополог Харалан Александров днес по повод кончината на писателя. “Има писатели и творци, които чрез творчеството си остават с нас. И съм сигурен, че творбите на Алек Попов ще оцелеят за следващите поколения, защото има способността да съхрани хумора и иронията към себе си. А когато дойде време да бъде преразказан и преподаден този мрачен период на саморазрушение, което моето поколение изживя, един от най-важните документи и свидетелства за него ще бъдат романите на Алек”, убеден е социалният антрополог.
“Приятел и писател, с който тръгнахме и вървяхме заедно в литературата, един от тези, с които се ходеше по-леко, от най-добрите писатели на поколението, от най-свестните, точните и светлите. Разказите му, които особено обичам, и романите му са стъпка напред в литературата ни. Днешната българска литература загуби половината от усмивката и хумора си с неговата смърт”, написа във фейсбук писателят Георги Господинов.
Погребението на Алек Попов ще е в неделя в 15,30 ч на Централните софийски гробища.