Доц. Георги Лозанов: Преклонението пред Неофит и Кристиан Таков показа, че народът има нужда от водачи, които разпознават злото
- Най-важният избор, тъй като политиката все пак е от ден до пладне, а футболът е за разтуха на бира, е за патриарх, който по дирята, оставена от дядо Неофит, може да превърне БПЦ в защитник на свободата в обществото, казва медийният експерт
- Сглобка 2 в управлението трябва да даде на промените "човешка плът", но точно това не искат разни джуджета и тролове и политическите им покровители
- Рискът за БПЦ е управлението да не види в Светия синод поредния регулатор – на отношенията между миряните и Бога
- Г-н Лозанов, да започнем с въпроса на деня: защо все по-трудно става дасе приеме правителство след ротацията?
- ГЕРБ/СДС и ПП/ДБ имаха два големи приоритета – запазването на нашата явно и скрито подкопавана евро-атлантическа ориентация и борбата с корупцията и по-общо – укрепването на правовия ред в страната. По първия приоритет те лесно си стиснаха ръцете и създадоха сглобка 1, но противоречията им по втория, чийто генезис предизвика протестите през 2020 година, се запазиха, а както изглежда, и са се задълбочили. По отношение на тях сглобка 1 се оказа щадящ период, защото беше “репетиция на маса” – работа по промени в текстове на закони и на конституцията.
Сглобка 2 вече трябва да даде на тези промени “човешка плът” и върху такава да ги приложи. Което значи да се изберат политически независими представители на съдебната система, на службите и регулаторите, готови да възпрепятстват появата на незаконни практики и да ги преследват, когато се появят. Ето точно това не искат разни джуджета, елфи, тролове и пр. заедно с политическите им покровители. И използват всичките си неведоми сили, които владеят, за да провалят правителството на България.
- Среднощните пресконференции на партиите в почивната неделя и последвалите скандали и обрати в отношенията между политици, които уж бяха в коалиция, не създават ли усещането за нещо страшно и непреодолимо? Целият този политически театър какво психологическо въздействие има върху избирателите?
- Не знам дали има въздействие върху обръгналата на всичко публика, но наистина може да стане страшно и непреодолимо.
След перспективата Тръмп да се върне в Белия дом
авторитарните режими по модела на Путин, макар и в по-мек вариант, са във възход в Латинска Америка, Близкия изток, Китай, Индия, Турция, Унгария… и можем да се окажем следващата им дестинация. Крехко препятствие пред тях засега са ПП/ДБ като представители на либералната демокрация в българската политика. Ако и то отпадне, никой даже няма да си прави труда да играе политическо театро.
- Тъжното събитие – кончината на патриарх Неофит и погребението му, успя да обедини и да смири за няколко дни народа, държавниците, политиците. Как стана това и защо така бързо се забрави?
- Случи се така, защото патриарх Неофит вероятно е най-консенсусната фигура на българския преход. Веднъж сам търсеше и създаваше консенсуси както вътре в църквата, така и в отношенията ѝ с другите църкви и с нецърковните институции.
И втори път, заради благия и всеопрощаващ начин, по който носеше високия си сан, и с топъл глас изричаше смиряващи сентенции.
Но, разбира се, от този или от онзи свят той няма как да прекрати умело подклажданите вражди в днешното ни общество. Кончината му приличаше по-скоро на временните примирия, които армиите от двете страни на фронта сключват по време на големи християнски празници, за да продължат след тях битката си още по-ожесточено.
А пък и не е ценност обединението на общността, ако ще включи елементи, чиито интереси са насочени срещу нейните. Няма как например да се почувстваме една общност с хора, които искат връщането на стария съветски режим, независимо че за патриарха всички са християни и имат право да грешат.
- Погребението и почитта към Неофит бяха сравнени с изпращането на цар Борис Трети – използван бе същият оръдеен лафет, пренесъл и ковчега на царя до гарата за погребението му в Рилския манастир. Едва ли превозните средства са единствената аналогия. Само че на Неофит беше теглен от съветски бронетранспортьор, а на Борис Трети – от 6 коня. Каква е аналогията между двете исторически личности и тяхната значимост за обществото ни?
- Предшественикът на патриарх Неофит – патриарх Максим, бе ръкоположен през комунизма, така че дядо Неофит стана първият патриарх след отмяната на държавния атеизъм и
аналогията с последния цар на Третото българско царство проявява възстановения континуитет на вярата у нас
Още повече че историческата ситуация, в която се намира БПЦ тогава и сега, е донякъде сходна. Тогава тя е трябвало да се противопостави на един германски диктатор, за да се застъпи за спасяването на българските евреи, и успява да изпълни своя хуманен дълг.
Сега тя трябваше да се противопостави на един руски диктатор и да застане на страната на жертвите, които армията му взима след нахлуването в съседна Украйна, където има и българско малцинство. Патриарх Неофит го направи с пределно ясно послание в риториката на църковния език: “Господ Бог и светата Църква благославят само онази армия, която не проявява агресия, а единствената ѝ цел е да пази и отбранява своя народ и държава в международно признатите ѝ териториални граници”.
Това, че посланието му се появи почти две години след началото на войната и бе само от негово, а не и от името на синода, говори, че не му е било лесно да изпълни дълга си. Но жестът му ще остане един от най-важните за днешната БПЦ и освети пътя му към небесата. А че лафетът с тленните му останки беше теглен от съветска машина, едва ли има някакво значение, освен ако не е поздрав към руския патриарх с напразното очакване, че ще бъде поканен.
- Какво показва невижданото досега погребение и хилядите, стекли се пред храма “Александър Невски” да се поклонят пред патриарха и да го изпратят в последния му ден с литийно шествие?
- Показва потребност от духовни водачи, които в трудни времена са в състояние да разпознаят злото, както патриарх Неофит направи с руската агресия в Украйна. Общността обаче е склонна да ги признае само когато си отидат от този свят.
Нека да дам още един сравнително скорошен пример за съвсем различна фигура от светския спектър на обществото – Кристиан Таков. И той приживе не беше популярен извън собствения си “балон”, но после всички се надпреварваха да го обявяват за морален арбитър. Така е, защото хората се напатиха от “повратливостта” на елитите и са готови да дадат доверието си само на някого, когато вече няма как да се окаже друг.
Впрочем духовен водач сигурно звучи претенциозно, но става дума за нещо просто –
да води общността за нейно добро, а не за своя изгода
И затова няма как да е алчен, циничен, агресивен, необразован… Въобще всичко, което не бяха дядо Неофит и Кристиан Таков.
- Разбира се, чуха се и упреци, че поклонението е било прекалено театрално, едва ли не лицемерно, защото много хора са отишли служебно, а не заради вътрешната си потребност. Всъщност каква е ролята на тежките ритуали – да приобщят хората или да ги държат настрани, в сянката на авторитетите?
- Вярно е, че едва ли много от хилядите изпращачи на патриарха знаеха нещо повече за него от това, че си е отишъл. Но не беше лицемерие, а опит да се измъкнат от тукашността на далаверата, корупцията и задкулисието, следвайки един духовен водач, поел към отвъдността.
Усещането за прекалена театралност дойде по две други линии. Първо, от свръхразмера на траурните програми в медиите с неспирни хвалебствени излияния, които взаимно се обезсилваха в неизбежната си тавтологичност. Но медиите не трябва да бъдат съдени строго, защото те отговориха на очакването на аудиторията си – да спрат за малко със злободневните събития пред едно, което е надежда за душата.
Втората линия идва от досадната склонност на политиците и тям подобни в такива случаи да се правят на “по̀ католици от папата”, или по-точно – на по-православни от патриарха, като забравят, че православието у нас не е нито държавна, нито официална религия и те могат да участват в ритуалите му само като частни лица. От нищо непроизтичащият държавен траур само иззе спонтанната емоция от хората и я употреби за пиара на кого ли не.
- Случайно, но и много символно денят след погребението бе денят на прошката – християнският празник Сирни заговезни. Какво трябваше да си простим и дали го направихме?
- Има ден на прошката, но християнската прошка не е за един ден – да простиш, значи да се откажеш да враждуваш, да живееш в мир. И вярващите очакват от Църквата да им бъде пример – да носи успокоението и мъдростта на помирението, което патриарх Неофит постигна въпреки враждите в миналото. Но щом болестта го налегна, се възпламениха синодалните борби за власт, сякаш и в Църквата трябва да я вземеш със сила, а не да ти я предоставят, защото си достоен за нея. Това веднага пролича в скандала с касирането на избора за Сливенски митрополит и можем с тревога да си представяме какъв би могъл да е той при избора на следващия патриарх. Едва ли ще е теологически – за вярата и Църквата, а
ще възпроизвежда големия конфликт на нашето време – между демокрацията и диктатурите
Като тази на Путин, чийто проводник у нас е РПЦ, превърнала се в придатък на политическата власт.
- В дните на траур сякаш никой не си позволяваше да говори за политика, но политика, даже международна, имаше – посланичките на Украйна и на Русия дойдоха на поклонението, Митрофанова реагира срещу украинската църква, дълго беше обсъждано дали Вселенският патриарх ще бъде тук, ако Московският пристигне. Как влияе политиката върху нашата църква?
- Присъствието на Вселенския патриарх е протоколно издържано. Присъствието на Руския патриарх, от своя страна, би било гавра с паметта на патриарх Неофит, който определи като “бушуващата сила на злото” руската инвазия в Украйна, докато РПЦ я подкрепя безрезервно.
Рано е обаче да се каже дали отсъствието на главата ѝ е знак за откъсване от нея в продължение на посланието на парирах Неофит, или само щадящ момент от ритуала на поклонението.
Дано изборът на нов патриарх стане час по-скоро, докато “здравите” синодални сили не са се възползвали от кончината на патриарх Неофит, за да покажат, че вече няма кой да ги възпре. А и руският патриарх им “даде едно рамо” и след като не получи покана от София, отиде на среща със сръбския патриарх, за да демонстрира влиянието си на Балканите и да напомни на България, че измъкване от “православната дъга” няма.
Иначе рискът за БПЦ във вътрешнополитически план е променената конфигурация в управлението да не види в Светия синод поредния регулатор – на отношенията между миряните и Бога, и да му сложи заедно с другите политически правилния шеф.
- Защо в рамките само на една седмица се струпаха толкова важни избори и смени у нас – правителство, патриарх и Сливенски владика, че дори и шеф на БФС? Могат ли да бъдат степенувани, кой е най-важният?
- Предполагам, че без пряка връзка избиха преглътнати сблъсъци. Правителството засече, когато Бойко Борисов предприе наказателна акция спрямо (не)коалиционния си партньор Кирил Петков и го накара точно две години след като се опита да го арестува да го моли публично за подкрепа, за да е ясно, че битката за властта у нас е между мъжкари в съблекалнята на държавата.
Според ангажирани наблюдатели патриарх Неофит почти сам се е оттеглил отвъд, покрусен от сблъсъците, които предстоят за поста му, започнали с избора на Сливенския владика.
В БФС пък играят играта “където си, там стой”, като нови играчи в нея са възможни, но не и нови правила.
Най-важният избор, тъй като политиката все пак е ден до пладне, а футболът е за разтуха на бира, е за патриарх, който по дирята, оставена от дядо Неофит, може да превърне БПЦ в защитник на свободата в обществото. И така да изтъкне същността на християнството, което е най-либералната религия и ти дава избор във всичко, включително дали да вярваш, или не.
CV
Георги Лозанов е роден на 26 април 1958 г. в София в семейството на архитектите Лозан Лозанов и Олга Станева
Завършва "Философия" в Софийския университет
Работил е в сп. "Българско фото", бил е редактор и зам. главен редактор на в. "Култура" и главен редактор на сп. "Егоист"
Бил е член на Националния съвет за радио и телевизия, както и член и председател на СЕМ
В момента ръководи дирекция "Наука, култура и образование" в БТА