Сан Стефано роди крехката надежда за велика България
На 3 март 1878 г. Русия настрои европейските сили срещу себе си и не можа да защити в Берлин договореното в Цариград
На 20 април 1876 г. избухва Априлското въстание, което и до днес е определяно като връх на борбата за българска независимост. Предната година са избухнали Старозагорското и Херцеговино-Босненското въстание. В Европа започват да говорят за Източна криза, а
канцлерът ще определи Балканите като “Барутния погреб на Европа”,
а по-късно и българите за “прусаците на Балканите”.
Междувременно и в самата Европа са променени географските граници. През 1866 г. под давлението на Прусия е започнало обединението на германските кралства, велики и обикновени херцогства, княжества и свободни градове. Германия става втората сила в Европа - най-бързо развиваща се икономически, най-многобройната по население след Русия и империя, която завладява части от Африка. Французите са се опитвали да воюват с нея, но германците превземат Париж и залавят императора Наполеон III.
На 6 юни 1873 г. австро-унгарският император Франц Йосиф и руският Александър II са подписали във Виена споразумение да запазят мира в Европа. Уточняват, че дори и да възникнат някакви разногласия между тях, то те не могат да надделеят над подписаните съображения. В случай че нападение на трета държава заплашва европейския мир, то те не могат да сключват нови съюзи, преди да се договорят помежду си. Ако една от тези страни реши да се откаже от този договор, то тя трябва да предупреди другата, но не може да го направи по-рано от две години от заявлението.
На 23 октомври
към този договор се присъединява и кайзерът на Германия Вилхелм I,
приема го изцяло и е съгласен с всички точки в него.
На 8 юли 1876 г. в замъка Райхщат Александър II и Франц Йосиф подписват едноименното споразумение. В руския му вариант четем, че двете страни ще се придържат към ненамеса в една война, но запазвайки си правото да се договорят впоследствие, ако обстоятелствата налагат това. В случай че турците успеят да победят във война срещу християните с насилие и жестокост, то двете държави са длъжни да се договорят да преустановят това. Те няма да си съдействат за създаване на голяма християнска държава на Балканите, но Черна гора и Сърбия ще имат право да анексират части, първата от Херцеговина и пристанище на Адриатическо море, а втората – части от Стара Сърбия и Босна.
В такъв случай Австро-Унгария ще има право да присъедини Хърватия и погранични части от Босна по линия, за която предстои допълнителна договорка. Русия пък има право да вземе част от Бесарабия. Ако в резултат на успеха на християните Османската империя претърпи крушение, то България и Румелия могат да образуват независими княжества.
В австрийския вариант обаче се казва, че Сърбия и Черна гора ще бъдат запазени в съществуващите граници. Босна, Румелия (като под това се разбират Румъния и България – б.а.) и Албания могат да станат автономни държави.
Двете страни са единодушни, че това споразумение ще се пази в дълбока тайна от други държави и няма да бъдe съобщавано на черногорци и сърби, докато не настане моментът за тяхното реализиране.
След въстанията на Балканите през 1875-1876 г.
по инициатива на Русия е решено да се свика Цариградска посланическа конференция
Решението обявява Англия. На предварителните разговори в началото на декември граф Игнатиев запознава лорд Солсбъри (Робърт Гаскойн-Сесил) с изработения съвместен проект от него и Юджин Скайлър за създаване на автономна българска държава. Лордът оспорва някои от точките, но след дълги разговори се съгласява. Както ще стане ясно след няколко месеца – само привидно, защото Англия има дълготрайни интереси в Проливите. Най-важното от този проект обаче са границите, които включват земите, населени с българи.
На север започват от Тулча и вървят на запад по река Дунав до Видинско, после на юг през Ниш до Тетово и Битоля в Македония, Неврокоп и на изток до Черно море, без Асеновград, Кърджали, но с Лозенград. Границата минава малко над днешния град Царево и не включва Малко Търново. Страната е разделена на източна с главен град Търново, и западна с център София. Турция се противопоставя и отказва да подпише този проект на Цариградската посланическа конференция. В резултат Митхат паша, който е станал Велик везир, изработва конституция за християните в империята. И тя не върши работа.
Войната става неизбежна
Обявява я Русия и дотук всичко е в духа на Райхщатското и предишните споразумения между тримата императори.
На 14 януари 1878 г. султан Абдул Хамид, наясно с изхода на войната, изпраща телеграма до Александър II да бъде спряно настъплението на руските войски към Цариград и казва, че в Казанлък вече са изпратени турски парламентьори.
На следващия ден руският император отговаря, че Турция трябва да се съгласи с неговите условия. След това обаче прочита и телеграма от английската кралица Виктория, че руснаците не трябва толкова упорито да държат на своето и да се съгласят на примирие. Още ден по-късно пристига и телеграма от английското правителство, че в никакъв случай Англия няма да се съгласи на отделен договор между Русия и Турция. От Германия пък заявяват, че трябва да се щади Австро-Унгария. На 31 януари английска ескадра навлиза в Босфора под претекс за защита на английските поданици и Константинопол.
Ето какво е записал в дневника си княз Дмитрий Милютин, който заради болестта на княз Горчаков ръководи руската външна политика: “Даже Франция започна да се поддава на Англия. По такъв начин
цяла Европа се надига против нас и заради какво?
За това, че ни се пощастливи да имаме решителни успехи над Турция и да я заставим да подпише много изгодни за нас условия на примирието.”
При подписване на Санстефанския договор граф Игнатиев предлага и карта на новите граници на България. Той премахва Тулча, но включва Царево и Малко Търново, както и Корча в Албания, Лерин, Костур и излаз на Бяло море край Солун и още край Кавала и Ксанти, и Мангалия в Румъния. В общи линии повтаря това, което е договорено между Великите сили в Цариград, но неподписано от Турция. Освен усложнената политическа обстановка то и тия граници вече са в нарушение на Райхщатскоко споразумение и стряскат европейските сили. На 4 март посланикът на Австро-Унгария отива при граф Игнатиев и му заявява: “Нали знаете, че този договор е прелиминарен (предварителен – б. а.) и скоро ще се развали.”
На 30 май 1878 г. в Лондон се срещат английският министър на външните работи лорд Солсбъри и руският посланик граф Пьотър Шувалов. Те подписват договор за изменение на Санстефанския договор.
Договорът между Англия и Русия от 30 май 1878 г.
Англия отхвърля меридианното делене на България – на западно и източно, но оставя правото на Русия да настоява за него.
Разделението на България на юг да бъде изменено така, че да я отдалечи от Егейско море. Това се отнася за териториите на запад от Лагос. Въпросът за границата на изток до Черно море ще бъде допълнително обсъден.
Западните граници на България ще бъдат определени по национален признак, за да се изключи небългарското население, но не могат да пресичат линията, минаваща примерно от Нови пазар до Серес. България ще бъде разделена на две провинции. Едната, на север от Балкана, ще получи политическа автономия с княжеско правителство, а другата, на юг от Балкана, ще получи голяма политическа автономия по образеца на автономиите, съществуващи в английските колонии с губернатор християнин, избиран за срок от 5 до 10 години.
Руският император придава особено значение на ненапускането на турските войски на Южна България. Той не вярва ни в безопасността, нито в гаранциите за съдбата на българския народ, ако там остане отоманската войска. Лорд Солсбъри е съгласен с това, но Русия няма да се противи, ако конгресът определи начините и случаите, при които на турската войска ще бъде разрешено, за да спре въстание или вече започнало нахлуване или заплаха от такова.
Британското правителство настоя, и Русия не се възпротиви, висшите чинове на милицията в Южна България да бъдат назначавани от Високата порта в съгласие с Европа.