Свежен Младенов: Чумата на обществото ни е, че всеки гледа в джоба на другия
Актьорът влиза в ролята на Чорбаджи Юрдан в "Чума"
- Ако за миг човек погледне това, което има, а не това, което няма, ще види, че всъщност има много неща
- Това, което най-много пазя от Стефан Данаилов, е личният му пример - държеше се така, сякаш е над нещата и няма проблеми
- Най-много се радвам,че все още си мисля, че имам още много да науча. Не искам никога да губя това чувство
- Г-н Младенов, как ви избраха за главната роля във филма “Чума”, който вече е по кината?
- Продуцентите и режисьорът ме избраха. Много се радвам, че се спряха на мен. Харесва ми персонажът, възможността да работя с екипа. И преди съм работил с “Мирамар филм” и са хора, които наистина уважавам и много харесвам. Отношението им към продукта е много добро.
- Какъв е вашият герой - чорбаджи Юрдан?
- От самото начало на филма Чорбаджи Юрдан става хаджи, защото се връща от Божи гроб заедно със сина си. Доста заможен човек, чорбаджията в селото, който е уважаван и принципен. Във филма само се загатва, но като млад той доста е скитал и доста бели е правил, наживял се е, видял и двете страни на живота, което го е накарало да улегне и да си извади мъдри поуки. Това е един мъдър човек, който обича сина си, хората по принцип и се старае да е от полза.
- Чорбаджи Юрдан успява да вдъхне живот у селяните, макар и за малко, като им казва, че живеят, все едно са умрели. Случвало ли ви се е да покажете, че животът трябва да се живее?
- Опитвал съм се, не много често, не на много хора, разбира се. Но ако някой сподели как всичко е тежко, казвам: чакай малко, не е толкова страшно, има и утре.
Една от хубавите реплики във филма е точно тази - където и да е чумата, само да не е вътре в нас.
- Сега у нас като общество каква чума има?
- Според мен чумата на това общество може би е материалната конкуренция. Всеки гледа в джоба на другия и иска да е по-добре от другия. Иска да е сравним материално с най-богатите. Ти си се доказал, ти си някой, ако имаш пари. В днешно време така се получава. Но според мен не е правилно. Хората са стойностни за това, което са те самите. А това дали някой има таланта да изкарва пари е нещо съвсем различно. Щото понякога изкарването на пари не зависи от това какъв човек си - добър, или лош, а зависи от това как ти работи акълът в тази посока.
Разбира се, че всеки средно интелигентен човек винаги ще намери начин за препитание. В Библията има такъв стих: “Стар бях, остарях, не видях праведен човек да проси”. Когато човек е честен към себе си, към другите, намира начин и се справя с живота. Всичките възможности са в него, не може да не се оправи.
- Във филма властва страх в селото, който погубва човещината у хората. Сега от какво се страхуваме най-много?
- Страховете са всякакви и много. Всеки си намира страхове. А дали ще се случи, никой не знае. Всеки се страхува от различни неща, но в много от случаите те са предварителни. Ние всъщност живеем в постоянен страх, пуснали сме чумата вътре в нас. Времената, в които живеем сега, са доста по-добри от предишните. Ако за миг човек погледне това, което има, а не това, което няма, ще види, че всъщност има много неща.
- В “Чума” виждаме и колко тънка е границата между това селяните да се веселят в двора на чорбаджи Юрдан и няколко часа след това да го запалят. Защо се случва?
- Това е психологически момент. Според мен често се случва, и то по този начин. То е като психология на масата, защото докато се радват и забавляват в двора, няма опасност и заплаха, но в един момент, когато дойде чумата, тази заплаха за живота им се връща. Човек, когато е притиснат до стената от страх за живота си, тогава много рязко може да реагира. Много често хората сме слаби, водени от инстинкти, а инстинктът за самосъхранение е много силен.
- Във филма имате много сцени с езда на кон и камила, имате ли предишен опит?
- Качвал съм се, но никога не съм можел да го яхна и да яздя в галоп. Много е хубаво. Ако успея да продължа да ходя на езда, така че да ми мине страхът, това напрежение, ще е още по-невероятно усещане. Все още имам притеснение дали ще се задържа на коня, или не. А това конете го усещат. Усещат, когато някой е колеблив. Матей имаше постоянно проблеми с коня си, защото той е млад, буен, а животното се чуди какво става и накъде да тръгне. Аз съм по-спокоен, искам да усетя животното.
- А камилите?
- Проблемът с камилите беше в седлото. Имаше само едно и те го сложиха на моята камила, а на неговата сложиха конско. А отдолу има едни ламарини, които не са направени за камили. Техните се правят по поръчка, защото всяка е различна. Като сложиш чуждо седло на камила, то ѝ убива. Като я натисне, я заболява, а тя си мисли, че я удря. Обръщаше се да го хапе, да го плюе. Аз отстрани се смях много. За Матей никак не беше смешно по едно време. Камилите много помнят. Още преди да се е качил на нея, тя почваше да го плюе.
- Как премина снимачният процес в село Каменица? Кадрите са много красиви.
- Много се постараха художниците, самата местност е много хубава, дива. Снимахме в една махала над село Каменица. Там е пълно с такива къщи, много са хубави. Беше ни много приятно да снимаме. Голяма част от сцените бяха в гората, сред природата, така че беше много хубаво.
- Партнирате си с младите актьори Матей Мичев и Евелина Бибова, давахте ли им съвети?
- Това, че са по-млади, не ги възприемам като неопитни. Да, те са по-неопитни, но това далече не означава, че не са добри актьори, че не са талантливи. Възприемам ги като равнопоставени, те са ми партньори във филма, не са по-долу от мен. Даже някой път се уча от тяхната енергия и от заряда им. Те имат чисто желание, страст във всичко, а понякога заради опита и дългата работа, това се губи и трябва да си ги връщаш.
Иначе не давам съвети, ако не питат. Не съм от хората, които ще тръгнат да дават съвети, да уча някого как да си върши работата. Това е абсурдно. Естествено, че някой, ако дойде и ме пита, веднага ще кажа какво мисля. Но иначе не. Не съм величина, която да ходи да учи. А и изкуството е субективно. Никога не може да бъде обективно.
- Доскоро зрителите ви гледаха в “Алея на славата”, където влязохте в ролята на баща на Радина Боршош. Как се работи с нея?
- Много ми хареса работата в сериала, кастът беше много добър, удоволствие е да се работи с всички тези хора. Радина е суперготина, много бързо я почувствах като дъщеря пред камерата. Тя винаги е усмихната, лъчезарна, не позволява нито миг да се помрачи.
- Всеки актьор приема ролята си по различен начин, като дава нещо от себе си, припознава се или пък изцяло се изключва. Вие как влизате в роля?
- Много искам да се изключа изцяло, но не се получава. Все пак ти работиш със себе си, но най ми е било приятно да се изключа. Искаш - не искаш, същността ти пробива.
- Вие сте завършили НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. Пазите ли урок от него?
- Това, което най-много пазя, е личният му пример, неговата абсолютна отдаденост на студентите и да помогне, неистова любов към нас. Виждали сме го много пъти да помага на други хора, даже не на близки.
В същото време винаги се държеше така, сякаш е над нещата, сякаш той няма проблеми. Този начин на поведение, тази грижа е голям пример. Урокът ми е колко е важен човекът. Всъщност най-важна е личността. Най-вече в тази професия. Сцената е като увеличително огледало и ако си малко по-внимателен, веднага може да видиш кой какъв е.
- Каква е равносметката ви за отминалата 2023 година?
- Професионално бих казал, че е успешна. Работил съм много. Имам 4 театрални премиери, две в Театър 199, една в театър “Възраждане”. В личен план не бих казал, че е толкова успешна.
- А за новата година какво очаквате? Коя новина бихте искали да прочетете?
- Много съм се отдалечил да следя политическия живот в страната. Много личи в очите лъжата. Може би като актьор съм по-сетивен. Когато някой говори, го гледам в очите и чувам не само какво казва, а и какво се крие у него. Бих искал да чуя новината за мир, това би ме зарадвало много. А за България някакво чудо да се случи откъм културата, да се промени мнението на правителството за важността на културата, тя е на 20-и план в техните очи. Което е липса на далновидност, липса на желание нацията да просперира.
Ако някой мисли за една нация да върви напред, той би правил стъпки в посоката бъдеще. Да посееш нещо сега, за да има какво да пожънеш.
Хората трябва да знаят, че културата е важна за една страна.
- Тази година имате юбилей. Като погледнете назад, какъв опит натрупахте за тези години?
- Изобщо не мога да ги усетя. А и не знам човек как остарява. Много е странно, защото аз лично си мисля, че човек замръзва на една възраст и повече не старее психически. В един момент се поглеждаш в огледалото и си казваш: “А, какво стана?” Но докато тялото няма старчески симптоми, си мисля, че съм на 30. Не се чувствам остарял. Придобил съм опит. Най-много се радвам, че все още си мисля, че имам още много да науча. Не искам никога да губя това чувство, защото това е единственият начин да се развивам. Ако си помисля, че вече всичко съм научил, знам за професията, за живота, край, дотук съм.
- Има ли роля, която тепърва искате да изиграете?
- Да, има много роли. Една, която така и не изиграх, а ми се искаше, беше на Отело. В представлението “Зимна приказка” по Шекспир играя Леонд, която се доближава до Отело. Има много хубави роли, които могат да се изиграят, а понякога дори не знаеш за някоя колко е хубава. Мечтаеш си за емблематични роли, за които всички говорят, а понякога се появява някоя, която никой не знае и не познава, пък тя стане чудесна и те научи на много неща.
- Имате ли любима роля?
- Имам, да. Ролята на поп Кръстю във “Великденско вино” ми е много любима, ролите в “Лабиринт” в театър “Възраждане”, в “12-те гневни” също.
- А през 2024-а може ли да издадете някоя нова роля, постановка или дали ще има втори сезон на “Алея на славата”?
- Дай боже да има втори сезон. И ние си го харесахме, и хората го харесват много, но никой не е казал дали ще има, или пък не. Предстоят ми някои неща, но те са в зародиш и няма как да издам. И в театъра, и в киното.
- А къде ви е по-приятно?
- И на двете места е много приятно. В киното съм малко по-спокоен, защото сме екипът и камерата, а в театъра всичко е на живо, срещу теб са непознати хора, които се вълнуват, искат да научат нещо. Тръпката при живото изпълнение е по-особена.
- Как се играе пред детска публика?
- О, много добре. Децата са искрени, честни. Аз никога не им се ядосвам, ако са шумни. Те се вълнуват, викат. Но ги разбирам. Хубаво ми е пред децата, защото съм абсолютно спокоен пред тях, няма суета. Излизаш като образ.
- Имате ли сценична треска?
- Имал съм периоди, не знам с какво е свързано, но няма шанс да не я преодолееш, трябва да излезеш на сцената. Просто излизаш на сцената. Ако може всеки човек да го знае - в тази професия има такива моменти и колкото и да те е страх, колкото и да не искаш, ти си там, трябва да излезеш на сцената и не може да кажеш не. И каквото и да става, трябва да си там. Това е много хубав момент.
- Имате ли хоби?
- Май нямам. Иска ми се да спортувам повече, а понякога не мога въобще. Много ми харесва самата професия, може би това ми е хобито, което ме прави щастлив.
CV
Роден е на 31 октомври 1974 г. в София. Завършва средно образование в СПТУ по енергетика. През 2004 г. завършва НАТФИЗ със специалност "Актьорство за драматичен театър" в класа на проф. Стефан Данаилов. От 2005 г. е в трупата на театър "Възраждане". Има награда "Аскеер" 2017 за водеща мъжка роля за образа на поп Кръстю във "Великденско вино".
Зрителите го познават от сериалите "Откраднат живот", "Порталът", "Алея на славата", "Пътят на честта" и много други.