Георги Гвоздейков: От ралито научих да не се колебая преди важни решения, а от авиацията - да управлявам риска
В ежедневието си не обичам да карам бързо. Движа се с позволеното на магистралата - 140 км в час, казва министърът на транспорта и съобщенията
Още акценти:
Когато се движиш с 20 км по-ниска скорост, стигаш за същото време, но не поставяш под риск себе си и хората около теб
Сам проектирах и построих две къщи с дървена конструкция във възрожденски стил в Твърдица
Ако метеорологичната прогноза е добра, очакваме първия медицински хеликоптер до края на януари
- Г-н Гвоздейков, вероятно не всички знаят, че вие сте рали състезател. Каква е най-високата скорост, с която сте управлявали автомобил?
- Много хора бъркат рали спорта с Формула 1. С моята кола, с която съм се състезавал, максималната скорост беше 165 км в час. Рали спортът е управление в пресечена местност, трасето е с много завои, няма къде да вдигнеш скорост от 260 км. Реално и колите, които са за рали, нямат висока максимална скорост. Но пък да управляваш автомобила със 150 км в час в завой е много по-различно от това да караш на магистралата, да речем, с 240 км в час.
- Каква скорост развивате на пътя, не на ралитата?
- В ежедневието си не обичам да карам бързо. Движа се с позволеното на магистралата - 140 км в час. Казвал съм много пъти, че когато се движиш с 20 км по-ниска скорост, стигаш за същото време, но не поставяш под риск себе си и хората около теб.
- Задавам ви тези въпроси, защото в последните дни една от най-четените на сайта ни новини е за миска и инфлуенсърка, която се хвали във видео, че шофира с над 260 км в час на “Тракия”.
- Това е много рисковано поведение и не го толерирам изобщо. Аз веднъж през живота си съм вдигал 220-230 км в час на прав участък.
- Какво е усещането?
- Автомобилът върви с по-висока скорост, това е. И никой не си дава сметка при рискова ситуация какво трябва да направи при тази скорост.
- Какво трябва да се направи? Какво трябва да е поведението на тази дама при ситуация с такава висока скорост?
- Най-важното, което трябва да знаят всички, е, че позицията на тялото в седалката е факторът, който ти дава възможност да управляваш автомобила по най-безопасния начин. Най-доброто усещане на движението на автомобила спрямо земята и траекторията не е визуално, а със задната част на тялото. С нея се усеща най-бързо в коя посока поема колата.
- Как оценявате обучените под егидата на вашето министерство шофьори, които са на пътя? Какво трябва да се променя и кога?
- Според мен шофьор се става с практика и с теория, която да ми сложи в главата основните положения на правилата за движение. Всеки един трябва да знае поне 8 момента, които биха се появили на пътя. И когато му се наложи, да знае какво да направи.
- Научихте ли дъщерите си да шофират? Четох, че голямата е студентка по право.
- Да, тя сама избра този път и ние я подкрепяме изцяло. Качил съм я на автомобил, когато беше на 14-15 г., за да има основна подготовка, когато дойде времето да става шофьор. Учил съм я на полигон, не на пътя.
- Така уточняваме, че не сте нарушавали закона, нали?
- Да, когато искаш да покажеш на някого основите на управление на автомобила, ти го правиш на обезопасено съоръжение. По този начин помагаш за подготовката и вече водачът има основни навици, знае за какво става въпрос и може да понесе стреса на пътя. Да познаваш автомобила от по-ранна възраст, за мен е сериозно предимство.
- Голямата ще става юрист, а малката?
- Малката ми дъщеря е на 14 г., има талант да рисува и силно развито пространствено мислене. Сега учи испански и казва, че ще се занимава с рисуване, когато завърши училище и трябва да избере своята професия.
- Какво дъщерите ви са взели от вас?
- Малката със сигурност е взела от мен рисуването. Голямата избра професията на юрист. Много са различни като характери, но в крайна сметка всяка сама ще избере с какво да се занимава и как да продължи професионалния си път. За мен дисциплината е важна, а те я имат и това ми дава увереност, че сме на правилния път.
- Откъде дойде при вас този интерес към автомобилите и към рали спорта?
- От много ранна детска възраст, бил съм 4-годишен. Родителите ми ме запалиха по автомобилизма, като ме водеха по състезания. Твърдица, където съм роден, беше отсечка от най-голямото рали в България - “Албена - Златни пясъци - Сливен”. Имаше етапи, които се караха в тъмната част на денонощието и съм стоял буден по цяла нощ, за да ме заведат родителите ми в Балкана и да гледам как колите с много фарове, висока скорост и силен звук минават през Твърдишкия проход. Така се събуди тази страст. Знаех, че е моята мечта и трябва да направя всичко възможно да я постигна. Станах маниак на тема автомобили, познавах всички популярни марки тогава в България и колекционирах модели на коли.
- Родителите ви имаха ли нещо общо с автомобилните спортове?
- Нищо, освен че са шофьори, но без никакви увлечения и страст към автомобилния спорт.
- В колко състезания сте участвали?
- Родителите ми не бяха много щастливи да се занимавам с този спорт, защото е опасен и много скъп. Те имаха “Лада 1600”, тогава нямаше голям избор. Научих се да управлявам автомобил някъде на 14 години. Баща ми ме водеше в полето, за да ми покаже как се кара, как се потегля и често се изнервяше, когато аз не можех да потеглям плавно.
- Този съединител! За всеки начинаещ е труден.
- Правех го много трудно и той се изнервяше. Каза, че съм още много малък, но аз настоявах всеки ден да отидем отново. Така придобих сериозни навици още тогава и вече в съзнанието си имах план как да постигна целта си.
- Каква беше тя?
- Да стана автомобилен състезател и нищо друго не ме интересуваше. Първо рисувах коли, след това минах друго ниво - правех модели. Правил съм почти серийно производство на различни модели автомобили. Накрая си казах, че е време да стана състезател. Беше към 1996-а, бях на 20 години. Взех ладата на родителите ми, те вече имаха друг автомобил. Тя беше първата кола, която сам направих състезателна. Това беше моментът, когато разбраха, че с мен оправия няма, и ме оставиха да правя това, което искам.
- Първото ви състезание с ладата ли беше?
- Да, участвах в рали “Сливен”. Беше голяма еуфория, сбъднах своята мечта да участвам в състезание и оттам нататък нямаше свършване. Първото ми състезание като професионален пилот беше в рали “Албена” през 2000 г. Същата година в рали “Сливен” финиширах втори в класа на колата си. На следващата година минах в по-горен клас и през 2003 г. вече се състезавах с “Пежо 306 S16”. Това беше първата ми западна състезателна кола. С нея станах шампион на България през 2003 г. в група N3. След нея преминах на по-професионален автомобил “Рено Клио РС”. През 2006-а се качих на състезателен автомобил от световна величина “Ситроен Ц2 Супер 1600”, такива участваха в световния рали шампионат. Тази кола я осигурихме с помощта на големия автомобилист Илия Чубриков.
- С този спорт ли се прехранвахте?
- Със спорта не съм се прехранвал, но когато съм се занимавал с него, съм правил само това всеки ден. Бюджетите, които бяха необходими за участие в шампионата, са от порядъка на 100 000 - 150 000 евро годишно, което не е кой знае колко, но за нашите възможности е доста. На всяко състезание съм разполагал с поне 15 нови гуми. На всяка втора отсечка трябваше да стартираме с нови гуми, за да бъдем конкурентни и бързи.
- Създадохте първия рали шампионат за млади пилоти с еднакви автомобили.
- Един ден реших, че след кариерата ми на рали пилот трябва да оставя нещо след себе за младите. Създадох първия в България рали шампионат за младежи заедно с “Хюндай”. Подготвихме 6 състезателни автомобила в Стара Загора и създадохме шампионата за деца от 16 години, имахме участници от 5 държави – рали пилоти от Италия, Полша, Швеция, Грузия, Турция. След това реших, че е време и трябва да направя самолет.
- А как се съчетаваше професионалният рали състезател с авиацията?
- Като ученик много мечтаех да се занимавам с високоскоростни технологии - самолети, автомобили, болиди. Беше ми в кръвта и постоянно творих някакви неща по тази тема, но автомобилите като че ли бяха приоритет. Когато реших, че ще се занимавам със спорт, си казах, че ще отделя време от живота си и за другата си страст - авиацията. Но моят дядо беше голям майстор дърводелец и може би съм взел част от неговия конструкторски талант. Защото освен занимания в авиацията аз съм правил и други неща. Сам проектирах и построих две къщи с дървена конструкция в Твърдица във възрожденски стил от нулата, започнах през 2009 г., завърших ги през 2011. Кандидатствах по програмата за селските райони, спечелих проект за финансиране и реализирах интересен проект.
- Но след края на ралитата сте се насочили към авиоинженерството. Така ли е?
- Така е, защото автомобилните спортове са също част от науката, като са пряко свързани с механиката във всичките ѝ разновидности, динамиката и аеродинамиката.
- Завършили сте Военновъздушното училище в Долна Митрополия.
- Да, аз съм авиационен инженер. Завършил съм два инженерни профила - експлоатация и техническа поддръжка на авиационна техника и технологии, както и проектиране на конструкции и индустриални компоненти. В момента съм докторант и ми предстои финализиране на дисертацията и самата защита.
- Писали сме, че отдавна сте започнали проектирането и изграждането на малък двуместен самолет. Той ще полети ли?
- Рано или късно ще дойде и времето за първи полет, но това са проекти, които изискват много време, ресурс и средства.
- Виждала съм снимка, с интересна конструкция е, прилича на делфин.
- По-скоро на акула. Това е интересен проект, но изисква сериозно финансиране. Започнал съм го от нулата, от чертеж, изработване на модела, на матрици и сега е до фаза прототип. Моята цел е някога да бъде завършен, но в момента използвам всичко по този пилотен проект за научните си цели по докторантурата и подготовката на дисертацията ми.
- Тъкмо щях да ви питам защо ви е това?
- Цялата ми дисертация е върху този проект, свързана е с оптимизацията на аеродинамичната форма на крилото. Целта е да се направи оптимизация на аеродинамичната форма на крилото така, че самолетът да бъде пригоден за задвижване с електрическа енергия.
- Къде ще са батериите?
- В двете полукрила. И затова трябва да оптимизирам формата им, за да бъдат вместени батериите, както и да се осигури възможността да прави по-голяма далечина на полета, като разбира се, пести енергия по този начин. На теория съм го постигнал.
- Това не е хоби?
- Беше хоби, докато не се превърна в научно занимание. Свързани са нещата, трябва да имаш желание да го правиш и най-вече голяма цел.
- И като го направите, какво?
- Ще съм сбъднал още една мечта. А от практическа гледна точка, може да се създаде производство. Има различни варианти, но те са малко по-напред в бъдещето.
- Как професионалните ви умения, опит, научни интереси ви помагат в битието ви на министър на транспорта?
- Две са основните неща - от авиацията съм се научил винаги да минимизирам предпоставките за допускане на грешки от човешкия фактор и да управлявам риска. А от автомобилния спорт - да не изпитвам страх и колебание, когато трябва да вземам бързи и важни решения. И да, знам, че колкото и да е трудно, това е решението, точка, и трябва да продължиш напред. В министерството има много екстремни ситуации и е важно да запазиш самообладание, да не се разконцентрираш.
- Дайте примери.
- Най-скорошния пример са поръчките за новите влакове по НПВУ. Някои отвън гледат и вероятно казват, че това е провал. За мен, докато не си използвал всички възможни опции да решиш проблема, не е провал. Винаги един проблем има поне три решения, ако си опитал само едно и си се отказал, значи не си оползотворил целия потенциал. Да, това са рискове, но трябва да умееш да управляваш всеки риск, докато получиш резултат. За мен това не е сложно, така се опитвам да работя, да използвам всички опции докрай и да постигнем резултата, който е важен за хората.
- Бяхте в Италия, видяхте как се сглобява първият хеликоптер за България.
- Всъщност желанието ми е да го видя в България. Тогава ще съм наистина щастлив. Той вече е готов и планират полета му до България. Прелитането му не е като при самолетите, малко по-сложно е и са необходими добри метеорологични условия за безопасен полет. Ако прогнозата е добра, очакваме да е тук до края на януари.
- В устата на всеки е сглобката, ротацията на министър-председателите, на министри. Вие как се виждате в тази ротация?
- Аз не се фокусирам върху този въпрос. Моята цел е като в автомобилния спорт: когато вече съм стартирал, как да стигна до финала, и то с най-добър резултат. А какво ще се случи след това, за мен няма значение. Важното е да сме били полезни на хората, да сме свършили нещо за държавата.
- Какво означава добър резултат?
- На всеки му е ясно, че за 9 месеца чудеса не могат да се направят. Изпълнението на целите и задачите, които сме заложили в управленската ни програма, върви с много добро темпо. Като министерство сме с най-много заложени мерки, около 68, други министерства са с по 25. Добре е, че успяхме да стартираме спешната помощ по въздух. В БДЖ успяхме да направим концепция за развитие, имаме ясни планове оттук нататък, още от есента на миналата година работим по реализацията на един важен проект, който ще донесе огромни ползи за хората. В преговори сме с партньори в Европа и ако успеем да сключим два договора за доставка на влакове до март, ще е добро постижение.