Ваня Григорова: “Христо Ботев” за мен е родно място, но през 90-те нормалният квартал се превърна в гето, а аз видях срива на човека
Започнаха да прииждат нови от страната, постройки от шперплат изникнаха край реката, където като деца ловяхме пеперуди, а хората загубиха работата си и започнаха да ровят по кофите, казва общинската съветничка от левицата
- Г-жо Григорова, какво е за вас кв. “Христо Ботев”?
- Родно място.
Преди 1989 г. това беше един съвсем нормален работнически квартал. Била съм на 11 г., когато започнаха промените, но имам ясни спомени и отпреди това. Имаше автобуси на “Кремиковци”, които идваха да вземат и връщат работници от квартала. Дядо ми работеше там. Тоест всички хора работеха някъде. Трудно беше през деня да се видят хора по улиците, просто защото живееха съвсем нормален живот. С всички стандартни за онези години ленински съботници, с табелите “Образцов дом” по оградите на главните улици. Един абсолютно нормален квартал.
В момента, в който започна преходът, устремно кварталът започна да се превръща в гето. На първо място започнаха да прииждат хора от страната, които да вдигат бараки на празното пространство и където намерят място. Бараки даже е много силно казано - някакви постройки от шперплат изникнаха покрай реката, където играехме като деца. Едно време ние се къпехме в тази река, която сега е ужасно мръсна. По брега вместо поляната, по която тичахме като малки, където имаше цветя и ловяхме пчели, пеперуди, сега е сметище.
Видях, как в рамките на 4-5 г. хората загубиха работата си. В началото ги беше срам, след това го преодоляха и започнаха да ровят по кофите. Появиха се проститутки. И това стана изключително бързо. Предполагам, че това е една от причините да не харесвам този преход. Аз видях срива на човека - в рамките на няколко години пред очите ми и в родния ми квартал.
- А имате ли си любимо място в този квартал, към което да изпитвате сантименти и днес?
- Имам сантимент към квартала въобще. А мястото, към което имам най-голяма носталгия, това е читалището. На втория етаж имаше книги, не знам дали и днес ги има. Но
това беше единствената библиотека, която ми беше достъпна, и прекарвах часове
там, можех да вземам книги. А на долния етаж има зала със сцена, на която с мои съученици ходехме на кръжок по художествено слово. Учителят, който ни водеше кръжока, идваше от “Люлин”. Там се учехме да рецитираме, подготвяха се постановки. Зад последната спирка на автобуса имаше пенсионерски клуб, където ходехме да рецитираме пред възрастните хора стихотворения, които сме учили в кръжока по художествено слово.
Квартал “Христо Ботев” имаше много жив социален живот. Имаше и игрище - в момента там са складове, обиколени с тел, за да се пазят от крадци. Имаше и детски площадки, а в момента няма нито една. Ето това са белезите на гетото. Вече го няма социалния живот, няма го културния живот. Има само един стремеж към просто оцеляване и дали ще можеш да се опазиш и тази нощ от крадците.
Хората около квартала може би се опасяват от хората в квартала, но
не осъзнават какво е да живееш в квартала и до теб да живеят тези, които крадат
и по този начин успяват да оцеляват.
- Вие кога излязохте от квартала?
- Когато реших, че е време да се отделя от родителите си.
- А там ли сте учили и съществува ли още училището ви и кое е то?
- О, да. Дори на 15 септември бях на откриването на учебната година, чух първия звънец отново.
Учила съм в 94-о училище. В онези години беше СПТУ, сега вече е само средно училище. Беше си съвсем нормално квартално училище. Ходехме по състезания, имахме допълнителни ангажименти под формата на кръжоци, независимо дали в училището, или в пенсионерския клуб в съседство, или в читалището. В онези години децата биваха ангажирани с нещо, а не бяха оставени на улицата да се чудят какво да правят, докато се приберат родителите.