Проф. Божидар Манов, кинокритик: Нямаме свое лоби в Холивуд
В голямата си част киноакадемиците не познават европейското кино, неговите теми и проблеми
- Гледахте ли “Уроците на Блага”, г-н Манов?
- Да, 2 пъти - на световната премиера в Карлови Вари (юли 2023), когато спечели два кристални глобуса - за актрисата Ели Скорчева и за най-добър филм в лицето на режисьора и продуцент Стефан Командарев. И после на националния фестивал във Варна (септември 2023), където заслужи “Златна роза”.
На фестивала в Солун (ноември 2023) прожекцията му съвпадна с конкурсен филм, който трябваше да гледам като член на жури ФИПРЕССИ, и поради това не бях в залата.
- Много се шуми около този филм. Каква е оценката ви за него?
- Много добра! Позволявам си малка поправка: “шуми” звучи като незаслужено внимание. А за този филм - част от успешната работа на Стефан Командарев и съсценариста му Симеон Венциславов през последните години, трябва да се говори сериозно, с разбиране на творческия процес и с оправдано уважение. Професионалната оценка на филма е по-съществена от обилната журналистическа информация.
- Има ли шанс да спечели “Оскар” за чуждестранен филм? Появи се надежда за това, след като две американски списания за кино писаха за него?
- Въпрос с повишена трудност! Обективно погледнато - да! От създаването на aмериканската Академия за киноизкуство и наука (Academy of Motion Picture Arts and Sciences, въпреки че в киното наука няма, а само технологии), т.е. още от 1927 г. подобни прогнози са много рискови и често опровергавани.
Например в тази категория само преди 2 години големите списания Deadline, Variеty, The Hollywood Reporter поставяха френския филм “Титан” сред обезателните 5 номинации, защото вече бе получил (незаслужена) “Златна палма” в Кан! А той пропадна още при първото пресяване за т.нар. кратък списък от 15 заглавия! При това имаше мощна PR кампания.
В този смисъл “Уроците на Блага” има своите шансове, но много важни са не само собствените качества на филма (в случая те са убедителни), но и други фактори с “добавена стойност”: активни публикации за филма след евентуално тв или стрийминг разпространение в САЩ, предварителни прожекции на Западния бряг и лични срещи с влиятелни членовете на Академията (те са около 10 хиляди, а само малка част от тях ще гледат филма, но мълвата и клюките също вършат работа). Безспорен плюс за Командарев са досегашните му 2 участия в същата категория със “Съдилището” (2014) и особено “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” (2008), когато дори попадна в краткия списък от 10 филма! Пък и името му не е банално и се запомня. Стискам палци!
- Защо досега все не можем да спечелим заветната статуетка?
- Поради всички току-що споменати фактори и обстоятелства, които са много важни. Бюджетите на нашите филми нямат средства за пълноценна PR кампания, нямаме свое лоби в Холивуд и в медийния сегмент на филмовата индустрия. Разчитаме на “художествени мускули”, които са много важни, но недостатъчни.
- Освен опита, натрупан от Стефан Командарев при предишните му кандидатствания, “Уроците на Блага” тръгва към Холивуд и със 17 награди от престижни кинофестивали. Това ще впечатли ли академиците, които решават кой да бъде номиниран и отличен? Как те градят оценките си?
- Трудно е да бъдат впечатлени сериозно. В голямата си част (с изключения, разбира се) те не познават добре европейското кино, неговите теми и проблеми, затова забелязват предимно професионалните кинематографични качества. Но имат безпогрешен усет за добър екранен разказ и достоверни житейски събития.
В тази посока са шансовете на “Уроците на Блага”. А иначе 17 фестивални награди за тях е количество, което не гарантира обезателно качество. Точно такъв е примерът със “Златната палма” на филма “Титан”.
- През последните години български филми спечелиха много награди от престижни кинофестивали по цял свят. Заговори се за възход на българското кино и дори за негов “Златен век”. На какво се дължи този бум от чеждестранни награди?
- Това наблюдение е само отчасти вярно. Уви, все още нямаме награди от най-авторитетните и влиятелни фестивали в Кан, Берлин, Венеция, Сънданс, Сан Себастиян, а само по някоя отделна селекция. Всяко фестивално отличие е радващо, разбира се, и подклажда самочувствие, но все пак да бъдем реалисти.
Окуражаващо, но и пресилено е да говорим за възход на българското кино, а камо ли за негов “Златен век”. Достатъчно е да поддържаме стабилна приемственост, която да върне българските зрители към нашите филми. Или най-после да има една всеобщо достъпна стрийминг платформа за български филми, която ще е желан екран и за голямата българска диаспора по света.
Не зная дали има такъв проект в прословутия план за възстановяване и устойчивост, а би трябвало! Но докато се подготвяше планът, промените в Министерството на културата бяха всекидневие.
- В същото време обаче новите филми не могат особено да се похвалят със зрителски “бум” у нас. Защо? Или може би не съм точен в твърдението си?
- За съжаление, това твърдение е вярно, а обяснението е отчасти в отговора на предишния въпрос. Но тук стои и общият за европейското кино проблем за неравната конкуренция с американската филмова конфекция.
- Какво е мнението ви за новата вълна филмови режисьори и въобще за младите кинотворци?
- За късмет, има немалко талантливи млади кинематографисти от всички професии, повечето от които познавам още от студентските им изяви. Но уви, малцина достигат навреме до безспорен дебютен успех. А това е много сериозен етап и изключително важна стъпка в развитието на всеки автор, особено в малка филмова индустрия. Знаете ли колко добри проекти стоят “на трупчета”, блокирани поради съдебно обжалване на конкурсните сесии от други, некласирани проекти. Това е административно право, което обаче превръща нормалния кинематографичен процес в изтощителни съдебни саги. А заради тях готови екипи стоят в бездействие и се губят бюджетни средства.
- Как оценявате участието на държавата във филмопроизводството? Обикновено оплакването на кинаджиите е, че се отпускат малко пари за правенето на филми.
- Националната филмова индустрия не е само филмопроизводство. То е безсмислено и безполезно, ако няма добре работеща система за разпространение и показ. Парите винаги са малко, не знам някой да е изревал: “Аман, стига, не искам повече пари!”
Но както и да се шегуваме, само 0,4% от републиканския бюджет за целия културен сектор обезсмисля разговора! Дори скромният 1 % се оказва недостижим розов блян! Ала не са само парите. Има и други важни, полезни идеи, които не се случват все още.
- Вие сте участвали в много кинофестивали. Как обикновените зрители в салона приемат българските филми?
- Фестивалните зрители навсякъде по света обикновено са киномани, които жертват пари, свободно време, семейни задължения, други удоволствия заради своето хоби да гледат непознато кино. Все още има такива предани зрители! Понякога им завиждам, но по-често се укорявам, че съм преситен от кино и тяхната радост при среща с нов филм за мен се е превърнала в професионално задължение.
Но затова пък, когато видя наистина добър филм, без сенки от ненавистния ми жанр “баналите” или без белези “втора употреба”, се радвам, гледам с отворени очи и благодарно сърце! Но не всеки ден е Великден и това се случва, уви, рядко. Затова хората с моята професия сме като златотърсачи, които цял ден клечат в реката и промиват кубици пясък само за няколко златни люспи, и то при късмет. Ала “надеждата умира последна”, както казваше Пабло Неруда.