Конституционна похот в разгара на постите
Защо пак се избързва с реформа, която спокойно може да увенчае края на един пълен мандат?
Коледните пости са свято време, в което човек трябва да се въздържа от умствени и телесни страсти, нечисти мисли и думи, завист, злоба, алчност и похот във всичките им разновидности.
Но не благочестиво смирение виждаме в очите на българския законодател сега, а греховно нетърпение и конституционна похот. Той се захваща с основен ремонт на основния закон в краткия срок от 8 до 15 декември – тъкмо в дните, които Църквата ни отделя за духовно прочистване и пазаруване. Затова дори самите изменения да са богоугодни, неподходящото време е греховно, то рискува Божия гняв. Затова наш дълг като кибици е да предупредим партиите от сглобката какви неприятности може да им докара прибързването.
Загуба на смисъла
Да не забравяме – през пролетта сглобката изглеждаше толкова противоестествена, че ремонтът на конституцията бе нейното главно оправдание. Това я осмисли и оправда. Но щом ремонтът приключи, ще отпаднат и оправданието, и смисълът. Така поне ще възприемат нещата трите скарани електорални ядра, които заровиха томахавките заради по-високата обща цел. Утре те ще запитат своите партии: “Нали постигнахте целта? Кога ще се откажете от прегръдката?”
Другото оправдание за сглобката бе
да се избегне поредното русофилско служебно правителство на Румен Радев
Но нали внесеното изменение в чл. 99, ал. 5, премахва тази опасност – той вече няма да може да назначава какъвто си ще премиер, а чрез него и своите хибридни министри. Така и това основание за сглобката ще отпадне.
По същия начин нуждата от съществуването на мъжката богомолка отпада веднага щом тя или по-скоро той си изпълни предназначението. Но както мъжкият богомол, или може би богомил, късно разбира, че е станал излишен, така и политикът, увлечен в удоволствията от властта като едно по-висше изживяване, твърде късно си припомня, че е изоставил своя избирател на съвсем друга вълна. То е все едно да заведеш жена си на дискотека, а там да я парясаш заради първата срещната плеймейтка. Накрая или си тръгваш със своята дама и ядеш бой с метлата, или си плащаш цената.
Разочарование
За тези промени бяха създадени революционни очаквания. Но на избирателя те ще се видят дребни, незначителни и самоцелни. И това е така, защото още не се е родил българският законотворец, който да загърби своите конюнктурни интереси и да сътвори нов закон само и единствено на полза роду, както се изразяваше незабравимият Жорж.
Ако политикът беше способен на такава саможертва, нямаше да е политик. Когато политикът реформира правилата, той винаги придърпва още власт към себе си и своята партия. Той притегля и поглъща властовата материя като черните дупки във Вселената.
Но нали избирателят очаква тъкмо обратното – едно надпартийно и самоотвержено прекрояване на политическата система. Уви, това би било в разрез с естествените човешки и партийни инстинкти. Избирателят се заблуждава, тъй като той не чува този зов на природата, който държи в плен ума на политика. Той проектира върху него своите очаквания и винаги остава разочарован.
Какво ще види избирателят, след като мъглата се слегне? Ще види, че жаждата за още власт пак е била водеща. Да вземем например вечната драма на прокуратурата – всеки пореден парламент иска да уволни всеки пореден главен прокурор. И най-свирепа към прокурора е тъкмо партията, която го е сложила на поста. Така беше и с Татарчев, и с Филчев, а неотдавна и с Гешев. И защо става все така? Защото партията, която го е назначила, очаква от него пълно отдаване. Но за да балансира и да оцелее, той е принуден някак си да поддържа независимата фасада. Щом откаже някоя недопустима услуга, веднага се превръща в предател, който трябва да бъде уволнен.
И това е исторически важно в очите на партийния лидер. А в очите на избирателя – все тая, няма никаква разлика дали мандатът му ще е 7, 4 или само една година. 99,999999% от българите изобщо не очакват да седнат на неговия стол.
А колко пъти парламентарното мнозинство пожела да ореже властта на президента? Всеки път. Колкото и да е послушен един президент, той винаги ще дразни депутатите с това, че съществува. И обратното – неуважението на депутатите винаги ще дразни избрания пряко от народа президент. Това взаимно дразнене се нарича разделение на властите.
Затова избирателят винаги ще е разочарован, когато законодателят отнема чужда власт. Така и този път ще си каже: “Колко бях наивен! Как съм могъл да очаквам, че новата конституция ще отпуши демокрацията и тя ще рукне като пълноводна река? А какво получавам - жълта струя”.
Аварии и щети
Нищо чудно много от конституционните изменения да бъдат посечени от Конституционния съд – така поне смятат видните юристи извън сглобката. И ето ти пак тежка авария във функционирането на властта.
Това можеше да се избегне, ако вносителите бяха потърсили предварително мнението на Конституционния съд, но те се оказаха нетърпеливи. Или може би това е скритата лимонка на ГЕРБ - утре Бойко ще каже: “Нали ви предупреждавах да не избързваме, сега си сърбайте сами попарата!”
Но тази попара не може да се сърба само от ПП/ДБ. Щеше да е по-хладка, ако не предстояха евроизбори, които ще я сервират в най-горещото ѝ състояние. Тогава опозицията ще грабне новите конституционни алинеи и ще ги размаха като боздугани. Представете си например баталната сцена, в която Костадин Костадинов размахва новата ал. 1 от чл. 65, която допуска депутатът да има повече от едно гражданство: “Предатели! Изменници! Майцепродавци, дупедавци, мекерета и натовски дьонмета!”. И така нататък до пълно изчерпване на куртоазния логос.
Но не в лошите слова е истинската щета, а в лошите изборни резултати. Те рано-рано могат да съсипят всеки политически бизнес. Ако прибързаната реформа пак удари по своите автори, това ще ни припомни брадатия анекдот за младия лекар, който току-що е наследил семейния бизнес от пенсионирания си баща:
“Тате, трябва да черпиш! Само за месец излекувах неизлечимата болест на твоя стар пациент мистър Хигинс!”. На което бащата гневно отговаря: “Глупак! Аз с тази болест 20 години храня цялата фамилия, а ти с един-единствен прибързан удар уби дойната крава!”
Жалко наистина. Този ремонт можеше да осмисли целия мандат на сглобката, за да украси неговия финал чак през 2027 година. Неговото очакване можеше да надживее и българския лев, и Мариците, и Нефтохима, и дори Путин.
А сега каква ще е следващата ни надежда?