Легендата Дейвид Фрик от сп. "Ролинг Стоун": Великите никога не претупват нещата

31.10.2023 17:28 Лили Първанова
Дейвид Фрик бе в България за първи път Снимка: Личен архив

Дейвид Фрик е легендарен музикален журналист и водещ. Познава отблизо най-големите имена в рока - от Лу Рийд и Нийл Йънг пред Кийт Ричардс и Робърт Плант до членовете на "Металика". Известен е също като човека, взел последното интервю на Кърт Кобейн, преди вокалистът на "Нирвана" да отнеме живота си. Автор е на най-значимите ревюта на албумите на Пол Маккартни и "Ролинг Стоунс". Три десетилетия е бил редактор на сп. "Ролинг Стоун", впоследствие работи съвместно с MOJO, а в днешни дни е водещ на собствено предаване в сателитната платформа Sirius XM. Той е четирикратен носител на наградата "ASCAP-Deems Taylor" за високи постижения в музикалната журналистика и е номиниран за "Грами". Преди седмица Дейвид Фрик бе в България за първи път за първото издание на музикалната конференция SoAlive, в която участваха значими имена от световния шоубизнес.

- Дейвид, в Източна Европа по време на комунизма приемахме рока като бягство или бунт срещу системата. Изпитвали ли са хората в Ню Йорк подобни чувства въпреки различната политическа и социална ситуация?
- За всеки човек добрата музика е вид бягство - изход от тъмните ъгли на живота, от проблемите на порастването и напускането на дома, от откриването на нова идентичност, чувство за значимост и удовлетворение. Мисля, че това е общочовешко. В Източна Европа и други страни, където личното изразяване се е смятало за опасно и дори незаконно, залогът е бил доста по-голям. В Ню Йорк не ни се налагаше да се сблъскваме с подобен страх и борба. Но аз израснах във времена в САЩ, когато можеше да те пребият за това, че имаш дълга коса и различно мнение. И на мен ми се е случвало. Години по-късно се опитвах да търся музика от Източна Европа, за да науча повече за това как тя е вдъхновявала хората и им е помагала да намерят път напред. През 80-те години на миналия век се постарах да чуя и събера записите на чешката група Plastic People of the Universe. Когато те направиха първото си турне в Америка, взех интервю от тях и ги чух да разказват историите, които стоят зад тези записи. Научих много за това как рискуваш живота си в името на музиката, която харесваш и вярваш, че трябва да създаваш. Това ми напомни, че никога не трябва да приемам свободата си в журналистиката или музиката за даденост.
- Кои според вас са тримата най-велики фронтмени на всички времена? Откъде идва силата, с която завладяват стадионите?
- Труден въпрос. Защото със сигурност са повече от трима. Най-добрите от тях притежават качеството да се свържат с публиката по неповторим начин, без значение колко голяма е залата. Виждал съм Мик Джагър и Джеймс Хетфийлд във всякакви пространства - клубове, театри, стадиони, репетиционни зали - те винаги дават най-доброто от себе си, всеки път. Никога не претупват нещата. И също - Тина Търнър, която изнесе едно от най-добрите шоута, които съм виждал, превръщайки нюйоркската зала "Медисън Скуеър Гардън" едновременно в съботно парти и неделна църковна служба. Истинска душевност! При това го направи на високи токчета.
- Казват, че една група трябва да "храни звяра", което означава да свири на живо, да пътува постоянно, за да поддържа отношенията с публиката. Но какво струва на музикантите едно турне - физически и емоционално?
- За повечето музиканти свиренето на живо е просто начин да си изкарват прехраната. Тази практика води началото си от древните трубадури и поети. В настоящата епоха стриймингът плаща на авторите жълти стотинки за тежкия труд по създаването и записването на музиката. В този контекст турнетата и продажбата на албуми, тениски и друг мърчъндайз са най-жизненоважната и пряка връзка с публиката - независимо дали концертът е в клуб или на стадион. И макар че обичам и колекционирам записи, за мен музиката на живо е истинското преживяване - акт на сътворяване, който съществува само в конкретния момент. И ако не сме научили нищо друго от локдауна през 2020-21 година, то се надявам да сме разбрали, че възможността да слушаме и гледаме музика на живо е твърде ценна, за да бъде приемана за даденост. Преживях 16 месеца без музика на живо в Ню Йорк, от март 2020-а до юни 2021-а. Не искам да го правя никога повече.
- Вие познавате най-добрите групи отблизо. Обикновено феновете живеят с идеята, че фронтменът е най-готиният и най-интересният член на групата. Така ли е?
- Най-добрите групи, които някога съм срещал и за които съм писал, са били съвкупност от изключителни и енергични личности със собствени истории и собствен път към музиката. Вокалистите и фронтмените получават цялото внимание - често те са най-отпред, защото могат да поемат тази тежест и да използват светлината на прожекторите по най-добрия начин. Но някои от най-хубавите си истории и прозрения съм получил именно от музикантите на втори план, които внасят голяма част от идеите в дадена песен и допринасят за това тя да оживее чрез аранжимента и изпълнението. А ако сте на турне, пътуващият екип може да бъде чудесен източник на нефилтрирани мнения и истории. Това са хората, които са виждали всичко и общуването с тях може да е много забавно.
- Рок сцената загуби много от великите си изпълнители, включително някои от сиатълската вълна. Кои според вас са най-големите загуби за музикалния свят?
- Трудно е да се отговори на този въпрос, защото голяма част от моето писане през последните няколко десетилетия, включително и в сегашната ми работа в радиото е трибют към музиканти, които сме загубили. Всяка загуба боли, а с голяма част от тези артисти сме имали достатъчно интересни разговори и интервюта, за да ги опозная добре през годините. Моята работа е да се погрижа те да бъдат запомнени както с работата си, така и с живота, който са водили. Писането на материала за корицата на "Ролинг Стоун", посветена на Лу Рийд, след смъртта му през октомври 2013 г. беше една от най-трудните задачи, които някога съм имал. В продължение на почти 40 години съм провеждал интервюта с него и съм писал за музиката му, затова възприех като лична отговорност необходимостта да почета него и паметта му. И знаех, че той би искал да се справя добре.
- Коя е вашата най-важна цел като журналист, когато включите диктофона?
- Всеки разказ и всяко интервю трябва да бъдат откривателско пътешествие. Никога не съм тръгвал с определен сценарий. Избирам посока, възможни ъгли, които историята и разговорът могат да поемат. Правя колкото се може повече проучвания, преди да започна да пиша репортажите си. Но съм подготвен и за неочакваното, защото често именно там се крие истинската история. Интервютата за мен са по-скоро разговори - обмен на идеи, размисли и идеали, които водят до място, където и читателят, и аз никога преди не сме били. Идеята е да се разкаже историята, която все още не е разказана. Започнах да пиша, защото исках да знам повече за това как музиката се ражда, също и за хората, които я създават и изпълняват. Искам да предам тези нови познания обратно към читателите, за да подсиля бъдещите им преживявания, свързани с музиката и отношението им към изпълнителите.
- Как успяхте да откриете собствения си глас в журналистиката и да казвате това, което мислите, без да се страхувате, че някой може да ви се разсърди?
- Намерих своя начин да се изразявам, докато предизвиквах себе си всеки път, когато пишех статия, рецензия или провеждах интервю. Чета много други музикални журналистически материали и критики, чета също така много художествена и нехудожествена литература и приемам прочетените текстове като уроци, които ми помагат да се изразявам точно и ясно. Работя усилено за това да избягвам повторенията и клишетата. Стремя се да се придържам към онова, в което вярвам, а също и към собствените си възприятия и усещания за музиката, за да мога спокойно да кажа, че имам свой собствен глас. Ако разказвам една история правилно, значи тя е с моя глас.
Никога не съм се притеснявал, че някой ще ми се разсърди за това, което пиша. Аз просто върша своята работа. Съвсем нормално е някой да не хареса това, което съм написал - нарича се различно мнение. Но никой не може да ме обвини в това, че не съм казал истината такава, каквато съм я чул или преживял.
- С какво ще запомните участието си в So Alive Music Conference 2023? Какво ви впечатли най-много?
- Прекарах невероятно време на SoAlive Music Conference. Всички бяха толкова гостоприемни и толкова запалени по музиката. Проведох много страхотни разговори с хора - както от бранша, така и извън него. И чух много нова музика от България и Балканите, която смятам да пускам по радиото у дома. Хареса ми да опознавам София. Разхождах се много, видях колкото се може повече от града и открих страхотен музикален магазин - "Дюкян Меломан", откъдето си купих плочи за вкъщи - моите любими "сувенири". Мисля, че отново ще се върна в София.

Други от Възход и падение

На 25 ноември рожден ден имат

Емил Розов, журналист Иво Андреев, радиожурналист Кръстю Кръстев, бивш министър на

Боне Крайненеца е лъмбърсексуален холивудски актьор, който оре със зайци

Как изкуственият интелект нарисува героите от разказа на Елин Пелин Неочакван нов прочит получи разказът на Елин Пелин “На браздата”, след като героите от него бяха изрисувани с изкуствен интелект

P.I.F. с концерт в памет на Димо Стоянов

На 21 декември - датата, на която преди 4 г. си отиде фронтменът на групата Димо Стоянов, P.I.F. ще направят голям концерт в негова памет. Той ще е под името “Цялото Небе” и ще бъде в столичен клуб

Юлиан Вергов и Моню Монев на турне с "В очакване в Годо"

След като вече представиха постановката на Театър "Българска армия" в Брюксел, Виена, Мюнхен и Цюрих, Юлиан Вергов, Георги Къркеланов, Иван Радоев и Моню Монев продължават с турнето си в Европа

Руси Чанев представи в Лондон “Под игото” - адаптация без архаизми

За първи път адаптацията на романа “Под игото” за деца беше представена в чужбина, и то пред тези, за които е предназначена – ученици от българските неделни училища по света

>