Проф. Биолчев: Решението се посреща на нож, промяната се ненавижда
- Днес шансът е в това да умееш да гледаш напред и да не се държиш за миналото като маймуна за банан
- Два пъти са ме канили за президент и три пъти за министър. Но аз съм бил ректор - той е пръв сред равни
- Дълго работих по сценария на “Чума”, страховете там са като при COVID, филмът се гледа тихо и никой не напуска залата
Сценарият на филма “Чума” е готов малко преди да ни връхлети COVID, но неговият автор проф. Боян Биолчев не смята, че има нужда от редакция - всичко е точно, каквото трябва да бъде. Така или иначе, той ще промени достатъчно по време на снимките, но само за да залепне всяка дума на мястото си. Академикът и дългогодишен ректор на Софийския университет тръгва от разказа на Йовков “През чумавото” и зарежда историята с онази част от нужното познание и образи, които трупа и носи у себе си през времето, като така създава този свой “Франкенщайн”, който дава на киното за живот на големия екран. Филмът “Чума” с режисьор Иван Владимиров и продуцент “Мирамар филм” тръгва по екраните в цялата страна на 19 януари. Междувременно разговаряме с проф. Биолчев за това как се прави портрет на истината чрез изкуството и какъв пример трябва да дават хората във властта.
- Проф. Биолчев, защо се налага художникът Владо Шишков да ви убеждава цяла година да напишете сценария на “Чума”? И как успя в крайна сметка?
- Това той трябва да сподели. Ние сме приятели от доста време и когато приятели ме убеждават за нещо, аз не слушам веднага. Чакам да повторят, тъй като първия път ми е лековато, а ако е нещо сериозно - трябва да го чуя пак. Той самият ми обясни идеята, а пък аз съм влюбен в творчеството на Йордан Йовков. Този сценарий обаче се оказа много трудна задача, защото героите в разказа са практически двама. Други нямат място, тъй като се разиграва схемата кой е готов да се прости с живота. И накрая се оказва, че само силната любов и посвещение може да направи това. “През чумавото” на Йовков е толкова наситен и ярък, под налягане - една микросистема, мога да кажа, докато за киното трябва да има герои. И аз трябваше да добавя още различни личности - хора чешити, такива с чувство за хумор; такива, които плачат излишно, и такива, които не чакат от съдбата нищо хубаво. Малко са оптимистите по това време. Такова е то поначало.
Много дълго го работих. Може би две години. По принцип каквото и да пиша, като видя, че някъде започва да ми се гъне изречението, а другото не идва веднага - зарязвам писането, обаждам се на приятели и започваме да си говорим глупости на чаша. Разреждам се от натрупаната умора.
- Какво се случва с първите варианти, писани още преди години?
- Те бяха съвършено други. Текстове, които не са мои. Имало е сценарий, който не е минал художествен съвет. И след това аз имах пълната свобода. Владо ми счупи телефона да ме пита кога ще стане. И когато му го дадох, ми се обади и такова обяснение в духовна любов не бях получавал никога. Така се уверих, че ако нещо е станало, значи нещо съм направил все пак.
- Как изградихте персонажите, които липсват в първоизточника? Имат ли реални прототипи?
- Нямат реални прототипи. Всичко е в паметта ми. Имам цяла банка в съзнанието си от образи и герои от всякакъв характер. Даже е имало случаи да видя човек в трамвая и да се окаже, че той влиза директно в банката. Чуя изречение, видя изражение и това остава. Тези неща са в мен. Те се сгъстяват в съзнанието ми и излизат в цялостна форма - един Франкенщайн, но в положителен смисъл.
Никога няма да сглобя изцяло отрицателен герой, защото такива хора няма. Винаги и най-лошият на моменти може да прояви добрина. Измислям, няма друг път.
- Защо трансформирахте името на хаджи Драган в чорбаджи Юрдан? Искахте ли да се разграничите от почерка на Йовков?
- От предишните опити за сценарий бяха такива имената с изключение на момичето. Иначе Юрдан - това си е Йовков. Правени са филми по него. Йовков е пренебрегнат по характерния български модел на отношение към изключителните, какъвто е той. Бил е невероятно скромен, даже срамежлив. Не са го разбирали. Явно е бил по-мек по характер.
Категорично не мога да кажа, че съм излязъл от неговата концепция за случката, нито съм въвел някакво ново виждане за киното, че евентуално да стане по-гледаемо. Единствената ми вътрешна задача е била да не се отделям от нищо, което е било. За мен в белетристиката всяко отклонение от правдоподобността торпилира усилието на писателя.
- Как чумата се отразява върху битието на българите по онова време според вас?
- Трудно е да се каже. Много народ по чумавото е напуснал родните си места, тогава е и една от големите миграции в Украйна. Какво да кажа аз, като има “Чума” на Камю - той го е направил. Тук трябваше да се подчертае българската реакция в нетипична, на моменти страховита ситуация. Някой коментира, че няма образа на чумата, но това не е научнофантастичен филм, чумата няма образ. Тя има чудовищно присъствие в душата на човек под формата на неориентиран страх. Едни са болни, падат и умират, други са до тях, а не се разболяват. Това веднага раздвижва вярата в Бога, който знаем, че вижда добре и добрите, но и лошите. Хората стават и суеверни.
- Приехте ли като някакъв знак обстоятелството, че вие сте готов със сценария в навечерието на пандемията от COVID?
- Всички повтаряха, че наистина е съвпаднало и трябва да го направим по-бързо. Но аз съм доволен, че не го пуснахме точно в този момент, защото хората бяха други. Хората бяха затворници в къщите си, още не бяха оформили страха си към пандемията, веднага се появиха смелчаци и започна сблъсъкът на един тип суеверие с нещо друго - нежни опити да се държиш като умен човек.
- Какви сходства и какви различия установихте в поведението на хората от времето на чумата и сега под заплахата от COVID?
- Винаги е много различно и същевременно в сърцевината си е това, което е било. Страх за живота, склонност към непредвидими реакции, понякога глупави, понякога отчаяни, понякога героични.
- Смятахте ли, че заради COVID се налагат някакви поправки в сценария? Или всичко си беше на мястото?
- Аз винаги правя поправки по принцип. Имам седем филма и още за първите ми сценарии присъствах по време на реализацията им. Не толерирам писателска мания във всеки, включително и в мен. По време на снимките се наблюдават много неща. Едно е произнесената от актьора реч, друго е написаната - изгладена, фризирана в условията на белетристиката. И съм присъствал на снимки. Като видя, че диалогът не се лепи в устата на актьора, на място променям авторския текст. Иначе няма да стане. Филмът губи зрителя. Поне аз така го чувствам.
- Това не изисква ли да сте всеки ден на снимачната площадка?
- Аз съм бил. На първия ми филм “Дяволското оръжие” бях през цялото време и даже се научих да яздя кон в почивките. Сприятелявам се с хората, особено в случаи, когато екипът е от единомишленици. За един филм, ако не подбереш хора, за които да си кажеш: “Тези вечерта ще седнат на масата и ще има смях и дрънкане на чаши”, нещата придобиват псевдоуспешен дъх. Уверен съм, че това е така и при много талантливи режисьори. Хора сме.
- Вие имахте ли думата и при избора на актьорите за “Чума”?
- Питаха ме. И друго съм се научил - да не се бъркаш много в режисьорските решения. Това не е, защото съм женен за режисьорка (Мариана Евстатиева-Биолчева - бел.ред.). Обикновено преценявам и предлагам нещо на място. И не се сърдя, ако режисьорът не го приеме.
- Оказва ли се, че най-актуалните теми в изкуството са вечните такива?
- Най-силно в белетристиката личи, ако се отклониш дори съвсем малко от приемливото като истина, губиш читателите от високия потенциал, а ако е филм - да бъде гледан в различна степен от всички зрителски пластове. Но що е истина?! Това е единственото ми съображение, когато пиша. Художествената измислица може да постигне най-ясно усещане за правдоподобност в прозата. Ако се опиташ да копираш пряко взетото от живота, се получава репортаж. Художествена фикция всъщност е шансът да направиш портрет на доловимата истина. Според таланта, разбира се.
- Няколко дни преди изборите какво бихте посъветвали политическите лидери, на които хората ще гласуват доверие?
- Лидерите не мога да посъветвам, защото не ги виждам, с много малки изключения. По принцип съм дълбоко убеден, като професор на Алма матер, че е правилно те да ме питат. В началото след 1989 година съм давал съвети и се оказа, че те знаят цялата истина, а пък аз знам само повърхността, която виждам, тъй като съществува дублиращ пласт, а той почти винаги е невидим. Давам не съвети, а предупреждения за нещо, което знам, че води до грешка. И ако ценя човека, винаги ще му го кажа.
- Изкушавали ли са ви за политически постове?
- Пет пъти са ме канили. Два пъти за президент и три пъти за министър. По различен начин. Не съм отказвал веднага. Трябва да съм луд да изпусна досега с този котел от необуздани страсти, от амбиции, които зачеркват човешкия поглед, или пък от тази замисленост, която предвещава възможност за нещо хубаво. Трябва да видиш това, но винаги отговорът ми е бил: “Благодаря, но не!” За какво ми е?! Аз съм бил ректор осем години на СУ, но ректорът не е чиновник. Той е пръв сред равни. Всеки, който се прави на началник в университета - губи. Навън е различно. А в политиката се търси само истината на мига.
- Какъв пример трябва да дават хората във властта?
- Какъв пример ли? Лош пример не трябва да дават. А това се прави непрекъснато. Бърза благодарност се постига трудно, а от безспорно добрите дела се усеща, след като си отидеш. Много често си казал нещо, което перспективата изисква, но засяга конкретни интереси и ти ставаш несимпатичен. Ако не го изпълниш, губиш бъдещето, ако го изпълниш, губиш част от финия контакт в интелектуалната среда. Имах такива ситуации. Имаше случаи, в които доста ми се сърдеха, но пък след години започнаха да ми се обаждат и да ми благодарят. Това ми е най-голямата награда.
Правилното решение винаги е посрещано на нож, промяната стереотипният човек я ненавижда. Така сме устроени, спазвайки правилата на заученото. В съвремието целият шанс е в това да умееш да гледаш напред, нагоре и да не се държиш за миналото като маймуна за банан.
- Какъв е най-големият страх на българина?
- С времето спрях да категоризирам хората по държави и ги разделих на активни и точни хора, на късогледи, а на опашката изначално проклети. Моята баба казваше: “Няма лоши народи, има лоши хора”. Във всички народности го има, но параметрите са различни. Огромно значение има възрастта на обществената култура, устойчивостта на културния пласт и своеобразието на националното поведение.
- Как се почувствахте, когато завършихте сценария и сложихте последната точка на “Чума”?
- Сложих запетая, защото не бях сигурен, че това е краят. Аз не пиша. Понякога може с години да нося цели абзаци в себе си. И във всеки един момент нещо може да ми даде знак, че му е време да се появи. Фактически диктувам на себе си. И съм безпощаден към текстовете. Понякога съм направо касапин, в младостта имах склонност към самооблъщение, но с годините успях да го трансформирам в инстинкт на съмнение, с недоверието към бързописа.
- В заключение получил ли се е филмът така, както си го представяхте?
- На три прожекции присъствах и не напусна никой. И беше тихо в залата.