Хуморът от 90-те, който безвъзвратно загубихме
- Това са последните години на непринуден и безкористен смях
- За пръв и последен път цензурата не преследва политическата пародия
Най-голямата странност на днешното време е осъзнатият поход към апокалипсиса. Съвременният човек е едновременно участник и страничен наблюдател на собствената си гибел. Осъзнава, че виртуалната комуникация целенасочено убива живия контакт, претоварва съзнанието с излишна информация, скапва взаимоотношенията, въвежда абсурдни ограничения, критерии, размива моралните категории. Наясно е, че интернет брутално отнема от книгата хилядолетното звание “прозорец към света”, захвърляйки я на търговския пазар да се конкурира с битовата химия и разтегателните дивани.
Загледаният в окото на бездната човек е в абстинентен унес, готви се всеки момент да полети надолу, вместо просто да отстъпи крачка назад.
За последен път
инстинктът му за самосъхранение е работил
през 90-те години на ХХ век, преди технологиите да преобърнат целия му свят. Оттогава неусетно, но безвъзвратно Земята е станала плоска.
Свикнали сме да разглеждаме 90-те години на фона на социализма, за да изпъкнат контрастите и парадоксите на прехода от тоталитаризъм към пазарна икономика.
Но финалната права на хилядолетието е още по-колоритна, та чак епична, ако я сравним с днешната загниваща реалност. Защото се оказва, че разкрепостяването, от една страна, ни е отворило вратата към свободния свят, но от друга, ни е набутало още по-дълбоко в сценария на Оруел – вече дори не мислим самостоятелно.
Хуморът е една от най-тежките ни загуби. Бронята, под която българският народ оцелява от Освобождението си през XIX век до оглупяването си през XXI век. 90-те са последните години на непринуден и безкористен смях, развихрено въображение, разнолика и очарователна самодейност.
В интервю за “24 часа” през 2015-а Любен Дилов-син разказва как е измислена и реализирана студентската програма “Ку-ку” в зората на демокрацията:
“Първоначалният вариант за име беше “Студентски парламент”. Мисля, че и първото издание излезе озаглавено точно така. Тогава т.нар. бащи основатели на “Ку-ку” се вземаха много на сериозно, правеха революции, тресяха държавата по собственото си усещане. За тяхна чест трябва да кажем, че още след първото предаване някои от тях - Емо Кошлуков например, казаха: “Момчета, ние
отиваме да правим революция,
това не е за нас. Вие тук се забавлявайте”.
Днес е невъзможно да се очертаят граници между политиката и шоубизнеса, нищо не е сериозно, всичко е шега, неопровержимата истина утре се подменя, всеки сам си “преценя”.
По пропагандата и посланията към нацията може да се съди за тенденциите във всяко общество. Действащият финансов министър и вицепремиер Асен Василев предлага гражданите да станат платени доносници на НАП, т.нар. идея “донос-бонус”. А през 90-те БНТ пуска предаването “Ку-ку”, замислено като идеология на шарения, различния човек, когото “у нас свестните считат за луд”.
И помен няма вече от хумористични предавания, телевизията е злободневна. Искреният смях на 90-те, веселите случайности във всекидневието, срещите, запознанствата, клюките, куриозните случки, солта и пиперът, които изпълват дните с радост и забава, са безследно изчезнали.
Стресът от сутрешния блок вдига кръвното налягане на трудещите се, напълно достатъчен е да ги държи в напрежение цяло денонощие, за хумор лимит нямат. С отварянето на очите си българите гледат репортажи от кървави местопрестъпления и катастрофи, дрезгави експерти ги убеждават, че бъдещето им е орисано на мъки и страдания. Затова вечер две-три ракии не стигат за отпускане на нервите, минава се на райски газ и кристали.
Ако сега гледате един от най-гениалните и забавни репортажи на Бойко Василев от началото на 90-те, ще откриете с болка, че нито една голяма медия не би посмяла да го реализира в днешно време. Василев и тогава работеше за “Панорама”, но излъчи видеото в “Ку-ку” - платформата за нестандартни и свежи идеи. През 2016-а популярният водещ припомня случката в “24 часа”:
“Безспорно
най-силният ми момент това е историята с Нубия,
на която бях автор и задкадров “диригент”. Хрумна ми покрай една от сериите на “На всеки километър”, където Нубия беше арабска държава: там ЦРУ трябваше да организира преврат в деня на “Папагалска човка”. Ролята на “нубийци” помолих да играят двама африканци от моя курс – Джедонге от Чад и Дарлингтън от Зимбабве; Евтим Милошев ги направляваше, скрит в храстите около парламента. Те трябваше да питат произволно избрани български депутати за отношенията между България и измислената държава Нубия. Справиха се чудесно и тримата. От двама депутати се хванаха двама: 100%. За нас бе много важно да има по един отляво и отдясно. Десният се прочу много, кръстиха го Нубиеца. А Дарлингтън се върна у дома с касетата под мишница, след като дълго се беше хвалил, че е от “Нубия”.
За сравнение, можем да се върнем само две години назад, когато действащият министър-председател прави първото си изказване от Брюксел и обърква броя на българските мостове над Дунав. Колосалният гаф се разминава само с една майна, както се казва. Дори виц не тръгва. На този фон възможностите на медиите преди 32 години са неограничени.
На 22 декември 1991 г. се случва епохално събитие – първият знак, че ни чакат ужасни времена, ако поверим съдбата си на средствата за масова информация.
Стресът, който преживява българската нация в онази мразовита неделна вечер, дълго държи влага. Тогава е излъчено Козлодуйското предаване – мрачна, силно въздействаща манипулация, която за няколко минути успява да внуши в ефира на единствената телевизия, че в атомната електроцентрала е станал фатален инцидент. Директна асоциация с ядреното събитие в Чернобил пет години по-рано.
Освен артистите и сценаристите от “Ку-ку” за повече достоверност в симулацията участват най-авторитетните водещи и репортери от “По света и у нас”. България е завладяна от паника и масова истерия, хора лепят тиксо по дограмите, за да се предпазят от радиоактивния газ, окупират се в мазета, никога валидолът не е бил консумиран по-масово и синхронно. Заслепени от страх, голяма част от зрителите отказват да повярват в първия момент, когато чуват съобщението, че аварията е наужким.
Независимо от безценната поука, която получава постсоциалистическото общество, устремено към демокрацията, продуцентите на шоуто плащат скъпо за шегата. Над главите им се изсипва мощният гняв на самата държавна власт. Председателят на парламента Стефан Савов лично се опитва да влезе в БНТ, настоява за незабавното арестуване на всички замесени. Следват
години съдебни дела, обществени дискусии, свидетелски показания
и градивни критики.
Сега нещата просто се случват: пандемии, ваксини, криза с газа, изчезнали милиарди от хазната… С една снимка на нощно шкафче и един вдигнат юмрук се изкарват протести срещу законната власт, а три години по-късно населението мига невярващо, когато му припомнят, че в първия ден от измислената му революция България официално е била приета в чакалнята на еврото. Но гражданското общество баш тая новина я е пропуснало заради площадната екзалтация. За гняв днес и дума не може да става, а за хумор – още по-малко.
Не помня дали беше през 1993, или 1994 г., когато “Ку-ку” проведе най-мащабния в историята на съвременния шоубизнес конкурс за репортери и редактори. Тази е една от историите, в които трагичната ни реалност се оглежда като болно прасе в кристално огледало.
Предаването е в своя апогей, недостижим рейтингов лидер. Все едно е най-новото риалити днес. Освен излъчванията по БНТ излиза едноименен вестник, списван от сценарния екип, пазарът е залят с музикалните албуми на кукувците, организират се национални турнета с концерти и скечове. Нещо като пътуващо вариете, заразяващо с положителна енергия, сарказъм, остроумие и артистичност. Толкова притегателно, че дори политиците, най-пародираните образи в шоуто, се чувстват поласкани от вниманието. Както казваше Жорж Ганчев - важното е да си в медиите, поводът няма значение.
Разрастването закономерно довежда продуцентите и авторите на “Ку-ку” до решението да потърсят нови таланти. Очакват голям интерес, но няма как да предположат, че ще се отприщи цунами - не стотици, хиляди искат да са част от магията, готови са безплатно да работят за рядкото удоволствие да се докоснат до нея.
Мястото на събитието е аулата на журналистическия факултет на СУ, която се оказва твърде тясна. Влиза се по един. Сяда на стол, поставен върху катедрата. Право срещу него върху друг стол има камера, насочена към кандидата. Той се представя, отговаря на въпросите на журито и си излиза.
Опашки от самородни творчески личности във възрастовия диапазон от 18 до безкрайност се вият по коридорите и излизат пред сградата. Хора от близо и далеч, стискащи папки със свои стихове, романи, композиции. Момичета и момчета, лелки и чичковци, обещаващи учени, модели, ангелски гласове, неоткрити артисти… Невиждано пъстър свят. Вместо да се проведе в един ден, “Ку-ку” конкурсът се проточва три. Дълги, мъчителни дни.
Влиза младо хубаво момиче. Милен Цветков води интервюто. Бързо се вижда, че няма заложби за сценарист и редактор, но покойният ни колега, който тогава е водещ на новините по БНТ, е кавалер. Обръща се към журито:
“Имате ли други въпроси към кандидатката?”.
Седнал по-отзад, силно обезводнен, отегчен и уморен, Дилов решава кръстословица.
“Аз имам един въпрос - обажда се главният сценарист на шоуто. –
Меден съд за течности с пет букви?”
Абсурд е подобно шеметно събитие да се развихри днес, въпреки че в състава на журито преди 29 години е авангардът на съвременните медии - най-силните продуценти, режисьори, драматурзи, даже един сегашен и един бивш депутат. Просто през 2023-а няма кауза, която да си струва времето и енергията на колосите.
По спомен изреждам само неколцина: Дилов, Цветков, Петър Курумбашев, Камен Воденичаров, Слави Трифонов, Васил Василев-Зуека, Християн Ночев, Тошко Йорданов, Николай Русакиев, Иван Ангелов, Ивайло Вълчев…
През 90-те за пръв и последен път улицата се проектира в медиите, а цензурата не преследва политическата пародия. Властта ползва хумора и сатирата като отдушник на трупащото се неудовлетворение от хаоса, владеещ младата демократична република. Нима светът не е оцелял, защото се е смял?
В интерес на историческата истина е редно да се отбележи, че през 1994 г. “Ку-ку” е свалено от ефира заради пародиране на двете най-мощни олигархични групировки – “Мултигруп” и “Трон”. После се завръща като “Каналето”, но злото е сторено, насаден е страх, свободата грубо е ударена през пръстите. И удареното не спира да боли.