Ивайло Христов: Бих простил на дядо Вълю, предателя на Бенковски
- Но в душата ми ще остане горчилка, казва актьорът, който влиза в цървулите му в “Записки по едно предателство”
- С Дюлгеров бая сол сме изяли заедно. Той ми е учител в киното
- Направихме “Секс, наркотици, рокендрол” просто за да се забавляваме и така вече 31 години
- Късметлия съм. Животът беше щедър към мен на безценни срещи
Можем ли да простим на предателя, на роба, на виновника за гибелта на героя? Всеки зрител на “Записки по едно предателство” може да реши сам за себе си. Филмът на Георги Дюлгеров тръгна с редовни прожекции по кината заедно с отбелязването на 80-годишнината на големия режисьор, който с безпогрешния си усет решава, че няма по-подходящ актьор от неговия приятел Ивайло Христов за ролята на дядо Вълю, който “погубва” Георги Бенковски.
- Проф. Христов, когато проф. Георги Дюлгеров ви предложи да изиграете антагониста дядо Вълю в неговия филм “Записки по едно предателство”, изпитахте ли изобщо колебание?
- Не. Ние с него толкова много съвместна работа имаме зад гърба си, че няма как да се поколебая за негов проект.
- Дюлгеров сподели, че още при първата среща с вас за сценария двамата сте измислили финалната сцена. Доволен ли сте от резултата? Така ли си го представяхте?
- Мисля, че се получи. Ситуацията е много добре изградена. Много е трудно да си давам оценка сам на себе си. Дето се вика - така му се пада на дядо Вълю.
- Правите шест дубъла, докато тичате половин километър след електрически автобус. Забравяте ли се често физически, докато сте в роля?
- Щом си се захванал с тази работа, трябва да си във форма. Винаги се случва някакво физическо натоварване на снимки. В началото Жоро и шофьорът решиха да ми помогнат и караха много бавно, а аз им викам: “Абе дайте малко по-бързичко, защото така само се правя, че тичам.” С голямо внимание и загриженост от целия екип заснехме тази сцена. Но така, както го беше измислил Жоро - Захарий Стоянов и спътниците му да си тръгнат с конете, а дядо Вълю да тича след тях и да вика за прошка - моментът на покаянието, беше много добро решение. И като гледах филма, си затвърдих мнението - много, много добро решение.
- Как се почувствахте в обувките на предателя? Как се подготвихте за ролята?
- По-скоро бяха цървули. Подготвих се дотолкова, доколкото си припомних “Записки по българските въстания” на Захарий Стоянов. С Жоро имахме дълги разговори и преди да започнем снимките, и по време на тях. Това е много важно. Да има контакт между режисьора и актьора за цялата ситуация - в какъв план е, докъде се вижда.
- Вие можете ли да простите на дядо Вълю?
- На мнение съм, че на малцина им е дадено да прощават. В историята има малко хора, които някак си са простили. А аз... Да... бих му простил, но винаги в душата ми ще остане някаква горчилка. Тоест прошката, дори дадена, няма да е искрена. Като човек, разбира се, че се разграничих от него, но като актьор в тази роля се опитах максимално да го защитя. В крайна сметка той е трагически герой. Заедно с отрицанието на постъпката му у мен има и немалка доза съчувствие към него. Просто човекът в душата си е роб. Няма как да стане изведнъж герой.
- Имаше ли нещо трудно и предизвикателно за вас по време на снимките?
- Да подкарам едно стадо с овце. Те си вървяха след овчаря, но след като той ми даде малко хляб и тръгнаха след мен. (Смее се.)
- Разсъждавахте ли върху огромния риск да се филмират национални герои? Мислите ли, че “Записки по едно предателство” е доказателство, че има правилен начин да се върнат към живот на големия екран безсмъртните в паметта?
- Абсолютно. Филмът на Дюлгеров “Мера според мера” също е доказателство за това. Смятам, че “Записки по едно предателство” показва как би трябвало да гледаме от позицията на днешния ден към нашата история. В това е смисълът. Иначе да правим някакви въстановки - я точни, я не... Просто няма смисъл, ако филмът не предизвиква някакъв размисъл и разговор с днешното поколение за хората, които тогава са живели и са извършили този подвиг - Априлското въстание.
- Как оценявате образа на Бенковски, получи ли се?
- Когато ми каза Жоро, че ще прави “Записките”, му викам: “Как “Записките”, бе?! Това е епоха! Къде ще ги намериш тези къщи, пък пожарище...?!”. Веднага започнах да мисля от тази гледна точка, но хрумката му всъщност е прекрасна. Виждаш едни наивни момчета, които си слагат главата в торбата и тръгват. И запалват сума ти народ. Тоя наивизъм, който лъха във филма в началото, когато е подготовката на Априлското въстание, много ми харесва. Гледаш ги тези напети, красиви момчета, готови на всичко, на саможертва, и си викаш: “Как така бе, хора?!” Идеалисти, чисти. Много ми хареса този ход. И разбира се, музиката на Мира Искърова някак си го подсказва. Стана ми много приятно, когато видях всичко това. Най-адекватният ключ е този.
- За вас с какво е била ценна винаги работата с Дюлгеров, с когото сте и приятели отдавна?
- Ние двамата бая сол сме изяли заедно. Той ми е учител в киното. Не мога да преброя в момента филмите, които сме правили заедно. Дори сме съсценаристи на “АкаТаМус” (1988), което беше за мен абсолютна школа. Докато работихме върху сценария, аз буквално извървях целия път при създаването на един филм. От първата дума през снимачния период до монтажа - дето се вика, изкарах една филмова академия тогава.
- Какво му пожелавате за неговата 80-годишнина, която отпразнува и с този свой филм?
- Да е здрав, за да може да прави и други.
- Откъде черпите енергия да се изявявате на толкова много фронтове в професията - непрекъснато сте пред камерата и на сцената, играете, режисирате, имате ваши постановки и такива с ваше участие в почти всички столични театри, преподавате... спите ли и кога?
- Това е хубав въпрос - дали спя. Днес например съм станал в 4 часа, за да мога да свърша работа, защото след малко тръгвам на турне. В колата ще дремна. И така... Натоварен ми е графикът, вярно е. Като дойде време, ще си почиваме.
- Когато преди 31 години за първи път излизате на сцената в “Секс, наркотици, рокендрол” очаквали ли сте, че това ще продължи десетилетия?
- Не, въобще не ми е минавало такова нещо през главата. Като се наредят едно след друго повече представления, се уморявам и ми омръзва, но когато не го играя по-дълго време, после, като се кача на сцената, ми се играе - интересно ми е, сладко ми е. Материалът вече е овладян толкова много, че представление с представление не си прилича. Винаги има нещо различно и ново. През тези последни трийсет години толкова неща ни се случиха в България и всяко едно по-генерално събитие някак си намира отражение в текста на Богосян. Виновникът е Богосян, че го е написал.
- Това ли именно според вас обяснява постижението на спектакъла за “Гинес”?
- Да, именно на първо място е текстът. Наистина е прекрасен. Може би и това, че като че ли на шега го направихме. Ние много малко репетирахме. Сигурно една седмица само. Беше просто за да се забавляваме и ето вече 31 години се забавляваме.
- А каква е вашата тайна да можете като че ли с лекота от режисьор, които държи юздите, да захвърляте контрола и да сте актьор във филма на някой друг, оставяйки се да бъдете навигиран?
- Въпрос на опит. Четиресет и кусур години вече играя на сцената и в киното. С времето някак започнах да чувствам нуждата да режисирам, защото тогава отговорността е по-голяма, имаш поглед върху цялото. Това е естествен процес. В един момент не ти достига това, което правиш, и тръгваш да правиш нещо ново, без да се отказваш и от другото. Смятам, че човек не трябва да седи на едно място. Ако не се развиваш, вегетираш и вече ставаш нечувствителен към всичко.
- Оставяте ли егото настрана в работата си?
- Не, не го оставям. То си е в мен, няма как.
- Какво да очаква публиката от следващия ви филм като режисьор след “Страх”?
- Живот и здраве, тази зима заснехме един филм и сега сме в постпродукция. Като го направим, ще го пуснем. Предполагам, че наесен. Още е рано да кажа. Преди премиерата ще говорим. Не обичам предварително. От суеверие.
- Няколко пъти ваши филми са били българското ни предложение за “Оскар”. Мислите ли, че тазгодишният ни претендент - “Уроците на Блага” на Командарев, има големи шансове?
- За съжаление, досега още не съм го гледал, не можах да отида и на “Златна роза”. Аз играя в него. Със сигурност се е получил, няма как да не е и при толкова награди, които вече взе. Стискам палци на Стефан за тази номинация, но като знам колко е труден пътят...
Дано да намери отнякъде пари, а те са доста! Защото е важно как се промотира един филм, че всичките 10 хиляди членове на Академията да имат възможността да го видят, за да гласуват. Като гледах последно едно изследване на един журналист от BBC - какви са парите за статия в специализирано издание за първа страница, какви са за наем на киносалони, за коктейлите след прожекциите - абе страшно е...
- На какво искате да научите вашите студенти?
- За мен най-важното е да станат смислени хора, а оттам нататък е Божа работа. Освен всичко човек в тази професия трябва да има и късмет. Това съм им го казал още на първата ни среща в първи курс. Професията в този смисъл е доста тежка. Дори да си много подготвен и талантлив, ако нямаш късмет - някой да те види, да те забележи, да те покани да изиграеш нещо и като го изиграеш, пак да те видят, за да растеш, загубен си.
Но е важно да бъдеш смислен човек, защото това си личи от сцената и пред камерата.
- Вие можете ли да кажете, че сте късметлия в този смисъл?
- Да. Определено съм късметлия. В моя живот имам прекрасни срещи с хора, от които съм се учил - актьори и режисьори. Безценни срещи с поети, писатели, художници, голяма част от тях вече не са между живите. Със сигурност мога да кажа, че животът беше щедър към мен в това отношение.
- С какво е заето вниманието ви в момента?
- Постпродукция, турне, репетиции на една пиеса в Театър 199 и една със студентите, като същевременно пиша и един сценарий. Не ме питайте за него, няма да кажа повече. (Смее се.)