Критиците на Путин – либерални имперци, комунисти под контрол и партия на войната
Защо опозицията на президента иска скорострелно връщане на империята
23 години след началото на първия мандат на Владимир Путин като президент на Руската федерация партията му “Единна Русия” доминира изцяло политическия живот в страната – както на национално, така и на местно ниво, до най-отдалечените сибирски степи. И ако с идването му на власт на 7 май 2000 г. се сложи своеобразен край на битката между старите съветски комунисти и либерални капиталисти, след него не се зароди ново идеологическо разделение между лявото и дясното нито сред руското общество, нито сред руския елит.
Защо обаче отстъплението на социализма и крахът от либералния завой в края на века накара властта в Русия да избере национализма като инструмент за утвърждаване във вътрешно- и външнополитически план?
След разпада на СССР триумфът на либерализма в Русия изглежда сигурен
Бързите икономически и политически реформи на тогавашния президент Борис Елцин обещават да я превърнат в либерална демокрация от западен тип с пазарна икономика.
Цената обаче се оказва изключително висока – хиперинфлация, обедняване, ръст на престъпността и рязък спад на качеството и продължителността на живота. За тази колективна травма за много руснаци вината е именно на либерализма и неговите проводници, които разглеждат Русия разделена на две части - робски маси и просветена интелигенция.
Този светоглед е описан най-добре от знамето на руския либерализъм и един от най-големите критици на Владимир Путин – покойния Борис Немцов, който пише в книгата си “Изповедта на бунтаря”: Руският народ, грубо пресметнато, се дели на две неравни групи. Едната част са потомци на крепостните, хора с робско самосъзнание. Те са много и си имат лидер – В. В. Путин. Другата (по-малката) част руснаци е родена от свободни, горди и независими хора. Те нямат лидер, но той и не им трябва.
Високомерното отношение създава пропастта между либералите и обикновените руснаци,
като в повечето случаи, вместо да търсят подкрепата на населението, което обикновено презират, либералите до голяма степен се ограничават до увеличаване на подкрепата сред собствения си електорат.
Самият Немцов е лидер на една от двете водещи либерални партии в Русия по това време – Съюза на десните сили. Другата е “Яблоко”, в чиито редици през 1999 г. се включва и известният руски опозиционер и бъдещ свиреп критик на Путин - Алексей Навални. Двете партии се сриват на парламентарните избори през 2003 г., когато традиционният либерален електорат – средната класа, дава подкрепата си за “Единна Русия” на Владимир Путин, на когото приписват политическата стабилност и икономическия ръст след неспокойните 90-те години. Според политическите наблюдатели именно
след поражението на вота през 2003 г. либералите започват флирт с национализма
С бума на руската икономика по време на първия мандат на Путин страната привлича безпрецедентен брой трудови мигранти от Централна Азия и Кавказ, търсещи работа в процъфтяващите сектори на строителството и услугите в Москва. Заради масовата имиграция и войната в Чечня избуяват националистически настроения, а изхвърлените от властта руски либерали като Навални виждат в тях инструмент да възстановят влиянието си.
Кулминацията на националистическото недоволство е провежданият в Москва неонацистки “Руски марш”, чийто слоган е “Русия на руснаците”. Именно заради участието си в него Навални е изключен от “Яблоко” през 2007 г., което обаче не слага край на националистическата му трансформация. В скеч в YouTube от този период опозиционерът играе специалист по борба с вредителите и
сравнява мигрантите с мухи и хлебарки
Във външната политика пък се оказва още по-радикален. Освен че подкрепя руската инвазия в Грузия през 2008 г., впоследствие в интервю за “Ехото на Москва” ще заяви, че полуостров Крим е бил завзет чрез “скандални нарушения на всички международни норми”, но “ще остане част от Русия и никога няма да стане част от Украйна в обозримо бъдеще”.
Дори антивоенната му позиция по отношение на войната в Украйна се основаваше на икономически, а не на морални съображения - не че не трябва, а Русия не може да си позволи да води войната.
След като държавата затяга контрола върху медиите и регистрацията на политическите партии, влиянието на либералите и достъпът им до средствата за масова информация значително намалява. Което ги принуждава да търсят подкрепа от улицата, а не по парламентарен път. Така най-голямата опозиция на “Единна Русия” се оказва руската комунистическа партия със своите 57 от общо 450 места в руската Дума.
Под 30-годишното ръководство на Генадий Зюганов обаче тя има вид на контролирана опозиция. Макар и да е единствената парламентарна партия, която от време на време критикува Путин, тя неведнъж се е обявявала за “борба с антинационалния елит”, както и за “народен фронт” с руския президент. Критиките единствено ѝ осигурява донякъде подкрепата на по-младите избиратели, но нейните рециклирани и закостенели сталинистки послания потвърждават твърдението на политолога Владимир Гелман, който я описва като “най-скучната” партия в Русия.
А заради лоялността към държавата и националистическа риторика
руската компартия отдавна се смята за “чудовището на Франкенщайн”
от левите активисти, което, от една страна, не се развива, а от друга - блокира по-новите леви тенденции. Освен това се дистанцира от уличната опозиция, в която вижда опасност от “цветна революция” (насилствена смяна на властта, подкрепена от запада - б.р.).
Въпреки това социалната тематика си проправи път сред опозицията отчасти заради разрастването на уличните и непарламентарните движения, които се борят срещу окрупняването на училищата, закриването на болници и ниските доходи.
Третата основна политическа група в Русия са ултранационалистите и неонацистките групи, които са ядрото на съвременната руска крайна десница. Макар и да стават гласовити още в началото на века, те се разцепват покрай Майдана в Украйна през 2014 г. Някои от тях подкрепиха Майдана и го дадоха като пример за “националноизграждащ” протест, докато други открито подкрепиха бунтовниците в Източна Украйна.
Именно по това време в Донбас са и първите официални операции на частната военна компания “Вагнер”. В нейния учредителен документ от 1 май 2014 г. за командир е посочен татуираният със свастики неонацист Дмитри Уткин. Именно неговият прякор е Вагнер, заимстван от любимия композитор на Адолф Хитлер.
През същата година се заформя и Руският доброволчески корпус - паравоенна групировка на руснаци, които почват да се сражават на страната на Украйна.
Техен основател и лидер е соченият като неонацист Денис Капустин. Според полската агенция “Вот Так” корпусът е съставен от руски десни емигранти, живеещи в Украйна. Идеологията си черпят от руския националист Виктор Ларионов, участник в антикомунистическото Бяло движение.
Докато е в изгнание през 30-те години на миналия век, той създава организацията “Бяла идея”, която през 1937 г. се присъединява към Руската фашистка партия.
Според руския доброволчески корпус властта в Русия трябва да се откаже от имперските си амбиции и да се съсредоточи върху благосъстоянието на
етническите руснаци в “по-малка, етническа руска държава”
Въпреки това корпусът става активен покрай руската инвазия в Украйна през 2022 г. Заедно със сформирания през март 2022 г. легион “Свободна Русия” извършват атаки и саботаж в руската Белгородска област.
За разлика от доброволците, легионът е сформиран от части на руската армия, доброволно преминали на страната на Украйна.
Началото на руската инвазия в Украйна през 2022 г. и проточването ѝ с времето създаде в Русия т.нар. партия на войната - взривоопасна смес от бивши и настоящи военни, интелектуалци, писатели, журналисти и бизнесмени,
обединени от убеждението, че войната срещу Украйна е екзистенциална за Русия
Тя се появява като последица от провала на първоначалния план за “специалната военна операция” в Украйна, който предвиждаше бърза победа.
Партията на войната е много открита в намеренията си: Русия печели войната, ако независима Украйна престане да съществува. Друг вариант според тях е Украйна да се превърне във формално суверенна държава под руски флаг, а в краен случай - Русия и Западът си поделят Украйна и Москва окупира всички централни и югоизточни региони.
Партията на войната провежда публични кампании срещу руското министерство на отбраната и критикува част от елита за разточителния начин на живот, докато страната е във война.
От тяхна гледна точка войната е исторически тест за това дали Москва е способна да възстанови империята в Евразия, където руската култура, език и светоглед изцяло доминират. А при неуспех Русия е изправена пред драматичен разпад на държавността, подобен на края на СССР през 1991 г. или на Руската империя през 1917 г.
Някои коментатори отбелязват, че
военната партия има повече свобода, отколкото останалите верни на режима
Тя служи най-вече за формирането на новия обществен консенсус, без който Русия не може да води изтощителна война.
По този начин се превръща в безценен инструмент на Москва за легитимирането на военните действия.
В случай обаче, че Русия не е в състояние на прекрати войната при изгодни за нея условия, вероятно Владимир Путин ще се опита да си присвои идеологията и реториката на партията на войната като средство за консолидиране на режим си. При този сценарий Путин ще продължи да обвинява за евентуалните неуспехи на бойното поле западната подкрепа за Украйна и ще продължи да се представя като единствения силен лидер, който защитава Русия и руснаците от Запада.
Макар че в целия Източен блок се наблюдава отстъплението на социализма, крахът на либерализма и възходът на национализма,
съществените разлики в процесите произтичат от това, че Русия е империя
Ако не е тотално аполитичен, масовият руснак има навика да разсъждава имперски и за него разпадът на държавата е много по-драматичен.
Затова той не се води от идеологически мотив, а от имперски - иска страната му да е велика, независимо дали е царска, социалистическа или капиталистическа. Неслучайно 9 май се чества от всички политически разцветки в Русия - не защото всички се радват за триумфа на социализма, а защото тяхната страна побеждава във Втората световна война. Така национализмът става следващият инструмент, чрез който властта в Русия се опитва да се утвърди на геополитическата карта. Но обикновено целта на национализма е благоденствието на нацията, независимо дали чрез икономически ръст, техническо развитие, или пък военни или научни постижения. Но какво става, когато говорим за многонационална държава като Русия?
Затова към момента властта на Владимир Путин изглежда неизбежна - балансирайки между православието, консерватизма и радикалите във военната партия, руският президент може да се окаже безалтернативен в близкото бъдеще, особено ако неговите противници искат скорострелно връщане на империята.