Кратко слово за един народен Цар
На 28 август 2023 година се навършват 80 години от смъртта на Цар Борис III. В паметта на българите той заема особено място, особена е и ролята му в живота на царство България. Съдбата на Цар Борис III следва драматизма на българската история през войните и се слива с изпитанията на епохата. Неговата политика и държавническо мислене, общоизвестната му достъпност и доказаната му загриженост за съдбата на България, създават траен еталон за посветеност и отговорност.
За периода на управление на Борис III са изписани хиляди страници, събирани са документи, снимани са филми и са водени горещи спорове. С изключение на нелогично крайните оценки на отделни лица, ролята на Борис III в живота на България за четвърт век се приема като повече от положителна. Неговото дело не може да бъде засенчено нито от пропагандистки перверзии тип „монархо (!?) – фашизъм, нито от преакцентиране на епизоди с мрачни последици. Такива епизоди има и те до един са резултат от тежки обстоятелства вътре в страната, чието авторство трябва да се търси в определени политически среди, както е нужно и да се оценяват в светлината на игрите между великите сили. Борис III е имал и има и нервни критици, и импулсивни привърженици. Но огромното мнозинство негови съвременници са го обявили за „народен цар“ и тяхната представа остава непоклатима до края на дните му и дълго след това.
Трезвомислещите днешни българи са наясно, че не медийни трикове или обичайна дворцова апология са създали ореол около тогавашния български монарх, а самата негова личност и обективните му действия. Неизмерима е заслугата на Цар Борис III за опазването на България встрани от големия огън на Втората световна война, от съпътстващата войната апокалиптична разруха. Борис III спестява на България драмата на хиляди гробове, които неминуемо са очаквали на Изток синовете й. Той не допуска това в мислите си и затова действията му често са рисковани, но следват един чист хуманен и патриотичен мотив.
В условията на сложна геостратегическа конюнктура това не е просто и безопасно. Почти всички водачи на държави-сателити на Третия райх затъват в авантюри, чиято цена се плаща с кръвта на народите им. Почти всеки от тях следва някаква себична илюзия. Българският Цар веднъж казва: „Ако загубя трона, ще отида в Америка и ще стана техник“.
Не случайно Цар Борис III се вписва в редиците на най-авторитетните държавни мъже на ХХ век и тук не всичко се дължи на династичния календар. Нужни са ум, такт, изстрадан опит и дискретна, но солидна воля. В неговата биография тези качества се проявяват конкретно в среда, в която съдбата и събитията почти не му поднасят бонуси.
След 1918 година младият цар управлява поляризирано общество и депремирана войска. Той преживява опит за левичарски преврат, избягва по чудо капаните на фанатични атентатори, позволява си да не „сътрудничи“ с правителството на Цанков и не напуска България цели осем години като своеобразен гарант, че тя няма да се самовзриви. През 1926 година започва усилени контакти със Запада в името на българската кауза. През 1941 година Борис III е човекът с най-малко илюзии. Той знае , че ако се противопостави на райха България ще бъде опустошена. Бави подписването на тристранния пакт, удържайки на пресата от страна на собствения му министър-председател и старателно подготвя условията за възстановяване на част от похитеното българско наследство.
Най-баналното определение на политиката като изкуство на възможното е и най-подходящо за стила на Борис III до самата му смърт. Възможността да си получим отново Южна Добруджа, Македония и Егейска Тракия, да спасим еврейските ни сънародници в старите предели и да не изпратим нито един българин на източния фронт е оползотворена възможност. Замисълът България да се измъкне от Пакта и да се пребори за по-добра следвоенна съдба остава непостигнат. Между възможното и невъзможното мисълта на Борис III търси брод, а стъпките му в реал-политиката – съхранение на единството и баланса между сили, ангажирани в собствените им котерийни планове и доктрини.
На 28 август 1943 година това гигантско усилие приключва. Цар Борис III умира на 49 години и истината за тази ранна смърт се търси в много посоки. Някои следи водят на Запад, други – на Изток. Имат стойност и изводите, че сърцето на българския Цар просто не издържа на огромния душевен товар. Типично за отговорен и чувствителен човек.
На 28 август 1943 година българите загубват не само своя Цар, а и пазителя на надеждите им, загубват последния носител на съкровения обединителен идеал. Смъртта на Борис III е и предвестник за задаваща се още по-голяма и болезнена загуба. Българите ще загубят своята посока, България през следващия половин век ще се лута по път, който все пак ще изостави, но повече няма да бъде царството на Борис III.
През 2001 година наследникът на Борис III се завърна в България след 50 годишно изгнание. Не заговори за трон, нито за конституционни експерименти. Прие да управлява като министър-председател. Прие по-трудното, но по- важното в онзи момент. Опита се наклони българските везни в полза на полезното, облягайки се на възможното. Опита се да калибрира българските политически везни според европейската метрология. Неизненадващо заложи на ум, такт, изстрадан опит и дискретна воля.
Безсмислен би бил спорът дали тази аналогия е подходяща. По-важно е да се запитаме как посрещнахме усилието на Симеон II да подтикне България към нов и добър за нея статут, да призове инициативните и предприемчивите, да покани способните при себе си, без да тества политическата им оцветеност. Знаем какво стана. В самото начало – взрив от ентусиазъм. По-късно – припрян скептицизъм. Още по-късно – агресия, неистово разпалвана от парвенютата на прехода и доктринерите на близкото минало.
На 70-годишнината от смъртта на своя баща, Симеон II мисли така: „ След седем десетилетия вярна служба на отечеството внезапно почувствах на плещите си тежестта на времето като силна умора. И разбрах, че тази годишнина е всъщност и моят собствен епилог.“
На 28 август 2023 година, десет години след тези мисли на Симеон II мнозина ще бъдем в Рилския манастир пред гроба на Борис III. Заедно с хилядите, които обичат България и уважават истинния прочит на нейната история!
А епилозите са нещо толкова естествено, когато е имало начало, сюжет, кулминации, драматични поврати.
Епилозите са и красиви, когато главните герои са живели за народа си.
Станимир Илчев – председател на НДСВ