Морга под пъпа на София (Снимки)
Преди 24 г. софиянци мислеха, че мавзолеят е разрушен, но и днес по-голямата част от мрачния свят на мумията съществува
На днешния ден преди 24 години мавзолеят на Георги Димитров окончателно бе сравнен със земята след почти едноседмични опити да бъде съборен. Мнозина днес смятат, че комунистическата гробница е била окончателно и безвъзвратно премахната, само защото не я виждат да стърчи там, където бе в продължение на цели 50 години. Но истината е друга. През август 1999 г. с взривове и булдозери публично бе разрушена само ритуалната зала, която бе над земята. Това е около 1/3 от мавзолея. В действителност по-голямата част от него съществува и до днес на близо 1500 кв. м на два етажа под повърхността.
Около тези подземия с годините се е оформила чудновата градска легенда, която включва истории за наличието на свръхсекретен бункер, в който комунистическият елит на България трябвало да оцелее при ядрен апокалипсис, за тайните тунели на властта, които свързват в едно всички важни сгради наоколо - бившия Партиен дом, Министерството на отбраната, трезорите на БНБ, Двореца... Блудкав коктейл от полуистини и конспиративни фантасмагории.
Действителността, разбира се, е много по-смущаваща
Под пъпа на София всъщност има морга. Да, наистина много специална, защото е конструирана само за един-единствен труп, снабдена с огромна хладилна инсталация и куп сервизни помещения, включително и командна зала, но въпреки всичко... морга.
Достъпът до това пространство днес става през една шахта в градинката. Желязна стълба отвежда до бетонови стъпала и коридор, който прави Г-образен завой. Долу трябва да се слезе с осветление, подходящи обувки и каска. Ужасно влажно и задушно е. Таваните са подпухнали и на места са събрали тежки капки кондензация. Влагата е в изобилие, защото отгоре са градинските площи, които през лятото се поливат обилно, а вероятно и заради подземната река, която минава някъде дълбоко отдолу.
Пък и ако се върнем назад в историята на това място, ще видим, че то е заченато в много вода. Образно казано. В броя от 1949 г. на общинското списание “Сердика” четем:
4 юли. След обед няколко стотици герои на мирния труд вече започнаха изкопите за основите на Мавзолея. Но това, което до полунощ изработиха трудоваците, през нощта бе наводнено от проливен дъжд. До пояс във вода, трудоваците гребеха с кофи, продължавайки работата тоя път за разчистване изкопите от вода. Работата продължи през цялата нощ. На 5 юли сутринта тухлите лежеха наредени като войници: чакаха реда си, за да бъдат вградени на това свято място, което ще охранява тялото на великия покойник от зъба на времето и атмосферните влияния.
Мавзолеят е построен ударно за 138 часа, като, преди да приеме тялото на “най-скъпия покойник”, оттук вадят бездиханните трупове на двама от работниците, загубили живота си при инцидент със срутване на строежа.
Днес, придвиждайки се из мрачните катакомби на някогашния мавзолей, човек трябва много да внимава къде стъпва, защото е мокро, кално, има доста потрошени стъкла, ръждясали железа, гниещи дървени части и безброй остатъци от някогашното оборудване. На места от таваните застрашително висят всякакви отломки. Има и други зали, недостъпни по тази причина. След купчината руини завой наляво. Следва коридор, облицован с квадратни бели фаянсови плочки от пода до тавана. Оттук започва моргата. Врата вдясно. Гримьорната за трупа.
Кушетката, на която е лежало изкорменото и балсамирано тяло на Георги Димитров, си е още там, макар и полуизгнила
Удивително е, но огледалото на стената в това помещение се е запазило непокътнато. Без и най-малка пукнатина дори. Какви ли спомени пази? Главният “актьор” на гримьорната никога не се е оглеждал в него, но останалите тихи труженици на това скръбно място сигурно са виждали неведнъж изнурените си лица в него след дългите дежурства в подземията.
В дъното на коридора следва нова камара отломки, които са запушили помещенията вдясно и направо. Единственият възможен път е наляво. Надолу по коридор, все така облепен с бял фаянс, се стига до две врати. Малка обикновена наляво и двукрилен метален портал направо.
Зад малката врата има полузатрупано помещение. Но зад тежкия портал се открива основната зала на моргата. В центъра на която все още стои металното повдигащо устройство, с което трупът на Димитров е качван горе в ритуалната зала и смъкван долу в моргата за козметично обгрижване два пъти в седмицата и ребалсамация през година и половина.
Тъй като горе в херметически затворения саркофаг откритите части на тялото - лицето и ръцете - изсъхвали, се налагало всеки вторник сутрин и петък следобед да го свалят долу в подземната морга, за да ги овлажняват със специален разтвор.
При по-сериозната процедура за ребалсамация вече не било толкова просто. Пак смъквали тялото долу, но го премествали на операционната маса и го събличали. Нататък се действало според утвърдения през 1954 г. протокол на съветската балсаматорска школа. (Който има слаби нерви, да не чете нататък - б.а.)
Трупът трябвало наново да бъде разпорен, за да извадят тампоните,
с които били натъпкани гръдната и коремната кухина, след което го накисвали във вана с около 300 литра балсамационен разтвор - спирт, глицерин и “коктейл” от Съветския съюз. За да потъне тялото в течността, му поставяли торбички със стъклени топчета. Така мумията на Димитров преседявала около 40 дни. После вадели трупа от разтвора и го слагали на т.нар. простор. Връху ваната връзвали напряко два чаршафа и оставяли отгоре трупа да се отцежда. Двама души го хващали - един за краката, другият - за раменете, и го местели от простора отново на операционната. Подсушавали тялото, като в коремната и гръдната кухина слагали нови тампони с балсамационен разтвор. Обличали върху тялото комбинезон от латекс, за да не се изпаряват консервационните химикали. После му навличали дълги гащи, фланелка, чорапи - всичко стерилно и от чист памук. Отгоре - имитация на костюм. Тези части от облеклото били според кройката на личния шивач, който Георги Димитров ползвал приживе. Фабриката за вълнени платове в Сливен произвеждала специален материал за това тъй бутиково облекло.
Веднъж на година и половина, когато се правела ребалсамацията, се провеждала и профилактика на светлината горе в ритуалната зала. Докато в подземието, облицовано с бели фаянсови плочки, грижовните балсаматори и патоанатоми свещенодействали по трупа на “великия покойник”, на повърхността в саркофага поставяли пластмасов торс и по него регулирали светодиодите в залата на мавзолея.
Точно този изкуствен торс на Георги Димитров ще предизвика специален интерес и
от него ще се пръкнат едновременно градска легенда и историческо разкритие
През 1990 г. група служители от Музея за история на София, начело с тогавашната директорка Елинка Божанова, е изпратена в мавзолея, за да прибере на съхранение някои артефакти, останали от комунистическия лидер. Посреща ги само пазачът, който носи загадъчното прозвище Трапера. По това време вече мумията е изнесена и кремирана, а пепелта, останала след 6-часовото горене на консервирания труп, е заровена в гроба на баба Парашкева (майката на Георги Димитров - б.а.) в Централните софийски гробища. Целият комплекс в центъра на София е призрачно празен.
Музейните работници за пръв път слизат в подземията, за които дотогава повечето простосмъртни въобще не предполагат. Тези тунели изглеждат толкова зловещо, че г-жа Божанова бързо се отказва да продължи. Но в сумрака тя вижда нещо, което я стряска. Торсът на Георги Димитров и неговата ръка, която изглежда с телесен цвят, а се оказва гипсова отливка.
Няма мумия, 50 години сме се кланяли на парче дърво и гипсова отливка, върху които са били опънати оскъдни остатъци от кожа, заявява съвсем убедено директорката.
Градската легенда, че никога не е имало истинска мумия, а всичко е било една голяма бутафория, една измама на комунистите, става много популярна в началото на 90-те години на миналия век.
По това време обаче има един човек, за когото всички тези фриволни плямпаници изглеждат абсурдно и обидно, защото обезсмислят не само неговия професионален път, но и целия живот и дело на баща му.
Доц. Петър Гълъбов е човекът, който се е грижил повече от 15 години за мумията на Димитров, а преди това неговият баща проф. Георги Гълъбов е посветил на това дело цели 30 години. На практика бащата - известен анатом - е наследил през 1954 г. занаята от съветския екип балсаматори, след което през 1982 г. го е завещал на сина си. И така
близо половин век семейство Гълъбови - баща и син, са работели само и единствено това - грижа за мумията
на Георги Димитров. Уникална, свръхспецифична, много трудоемка, не особено приятна и изключително отговорна работа, която на всичкото отгоре се оказва и неблагодарна.
През 1999 г. журналистката от “24 часа” Алексения Димитрова намира доц. Гълъбов в малкия му кабинет в Института по експериментална морфология, патология и антропология на БАН, за да го пита имало ли е всъщност мумия.
Чувайки въпроса, доц. Гълъбов има сили само за една иронична усмивка. После с много сериозен глас казва: “Мога да се закълна, че имаше тяло с мускули, кости и кожа. Само вътрешностите бяха извадени”.
Той обяснява защо е имало и изкуствен торс - не за да опъват някакви остатъци от кожа върху него, а за да регулират светлината в залата горе, докато тялото е долу в моргата за ребалсамация. Но след катое развенчал градската легенда, доц. Гълъбов ще каже нещо, което ще роди нова, много по-сериозна мистерия.
Като всеки истински отдаден на работата си професионалист, доц. Гълъбов развива дълбока връзка с обекта на своите постоянни грижи. И
през тези дълги години, прекарани в моргата под мавзолея, едно съмнение не му дава мира
Какво се е случило през месеците, които Георги Димитров прекарва в санаториума “Барвиха” край Москва? И защо е трябвало толкова спешно да замине за Съветския съюз само за да се върне скоропостижно оттам в ковчег?
През април 1949 г. на летището в Божурище каца самолет от СССР, в който е Лаврентий Берия - началникът на съветските тайни служби и техния страховит репресивен апарат. Той съобщава на българския комунистически лидер, че спешно трябва да се яви в Москва, защото другарят Сталин го вика. Димитров иска време, за да си вземе някои лични вещи. Берия с престорена любезност категорично заявява: “За вас, другарю Димитров, в Москва има всичко”.
50 години по-късно доц. Гълъбов се осмелява да изговори съмненията си на глас. Зад всичко това може да се крие брутално убийство. Но той самият няма нито сили, нито възможност да го докаже. Истината би могла да излезе наяве при задълбочено изследване на мозъка. Ако се намери някой, който да го направи, добавя той пред Алексения Димитрова.
- Мозък ли? Нали тялото на Димитров бе погребано през 1990 г.? Да не би някой да е запазил нещо?
- Да, отрязах един кичур коса и взех мозъка, който се пазеше в една каса в лабораторията под мавзолея.
- А къде са те сега?
Доцентът става иззад бюрото в кабинета си, прекосява стаята, отваря един стар шкаф и пред смаяния поглед на журналистката вади една голяма стъкленица и друга по-малка: “Ето ги!”.
Оказва се, че доцентът е “наследил” стъкленицата от баща си. След като от УБО (Управлението по безопасност и охрана - службата за сигурност на комунистическия елит - б.а.) прибрали целия инвентар от мавзолея при погребването на Димитров през юли 1990 г., никой не потърсил стъкленицата с мозъка и доц. Гълъбов я прибрал. Но не само това.
Малко преди да изнесат тялото за кремация, отрязал и кичур коса
Сложил рижавите къдрици в малка колба и ги прибрал в шкафа с мозъка.
През 1999 г. вестник “24 часа” финансира тройна експертиза на косата на Георги Димитров, а през 2000 г. и на части от мозъка. Всички проби бяха с един и същ шокиращ резултат - свръхколичества живак, за които експертите тогава бяха категорични, че са проникнали в тялото преди смъртта, макар и да не може да се установи как точно, но със сигурност биха могли да причинят отравяне. Подробностите от протоколите на отделните експертизи тогава бяха публикувани в “24 часа” и в специализирано медицинско издание, а също станаха и тема на научна конференция.
В материал, отпечатан в сп. TREND през 2017 г., тези данни бяха отново припомнени, като авторката на разследването добави и друг интересен детайл, открит в документите по-късно. От един от плановете за ребалсамация на мумията на Димитров става ясно, че мозъкът е бил огледан и описан в присъствието на съветски специалисти още на 10 февруари 1959 г. Липсва и малко парче от него, което е възможно да е било взето за изследване. Но няма следи дали това се е случило тогава, или още по-рано - при първата аутопсия.
През 1949 г. година, когато трупът на българския комунистически лидер пристига от Съветския съюз, го занесли в стария царски дворец “Врана".
И там, в някогашната спалня на цар Фердинанд, мозъкът на Димитров бил изваден
от колектив съветски медици, начело с проф. Борис Илич Збарски (асистент на проф. Воробьов, който през пролетта на 1924 г. балсамирал трупа на Ленин - б.а.). Сложили мозъка върху памук в стъкленица с разтвор. При експертизата на запазеното в шкафа на доц. Гълъбов се оказва, че разтворът и стъкленицата са същите отпреди 50 г.
Касата, в която тази смразяваща кръвта останка се е пазила десетилетия, е все така налична в подземната морга на мавзолея. Лежи си катурната и корозирала в залата с подемника.
С изключение на касата и машинариите почти никакви други интересни находки не могат да се наблюдават в подземията. На една от стените в това безбожно и антихристиянско място някой през 1992 г. е залепил православен календар. Тиксото не е помръднало въпреки ужасната влага.
На излизане, вляво от изхода за шахтата, има затворен коридор, който през годините вероятно е родил легендата за тунел към трезорите на БНБ. Всъщност той води до трафопост, който по комунистическо време освен мавзолея е обгрижвал сградата на банката, Министерството на отбраната и бившето американско посолство на ул. “Съборна”, където днес е Министерството на туризма. Това е сляпо помещение и няма изход към подземията на БНБ. Единствената връзка от мавзолея към друга сграда в района, е тунелът към бившия Партиен дом. По него някога са минавали членовете на Политбюро на комунистическата партия, за да се появят на трибуната на мавзолея за манифестациите на 1 май и 9 септември. Днес той е затворен.
Идеите на общината да направи на мястото на тази недоразрушена морга нещо като културно пространство ще се окажат в силно противоречие с цената, която в действителност трябва да бъде платена, за да се случи това.
Засега това скръбно място остава най-добрата метафора за посткомунистическото българско общество. Уж сме се отървали от миналото, но в действителност на по-долното ниво то продължава да ни смущава с призрачните си гласове.