Трети март увенчава делото на голям натовец
Кой знае, ако не бе Александър II, може би нямаше да го има и НАТО
В предишната статия се опитах да предпазя родните евроатлантици от капана “24 май”. А сега се надявам да ги убедя, че генетиката на празника Трети март е по-натовска от тяхната собствена.
Какво е НАТО? НАТО е политически и отбранителен съюз, в който страните членки де факто са протекторат на САЩ. А какво е 3 март? Да оставим настрана незначителния за новите реформатори факт, че със Санстефанския договор България пак се появява на картата. И че без 3 март не би имало нито 6, нито 22 септември. От натовска гледна точка много по-важно е това, че Санстефанският договор е върхът в кариерата на руския император Александър ІІ, а той е най-верният приятел на Чичо Сам през XIX век.
През онзи век великите европейски сили не са много дружелюбни към САЩ, а по-често са враждебни. По-конкретно Великобритания воюва срещу САЩ по време на Американската революция, после пак през 1912 г., а по време на Американската гражданска война (1861-1866) аха-аха да се намеси на страната на Конфедерацията (Юга). Тогава Франция също симпатизира на южняците. Единствената велика европейска сила, която определено застава на страната на Съюза (Севера), е Русия.
Само 5-6 години преди това, по време на Кримската война (1853 – 1856), единствената световна сила, която подкрепя Русия, е САЩ. През целия XIX, а всъщност още от XVIII век интересите на САЩ и на Русия не си противоречат, а вървят паралелно и на моменти си подават ръка. Кой знае,
ако зависеше от САЩ, може би Санстефанският договор от 1878 г. щеше да оцелее
в оригиналния си вид. Как днешните български натовци щяха да го лустрират – нямам понятие, но сигурно щяха нещо да измислят.
Но да се върнем в 1863 г., когато Великобритания и Франция все още се колебаят. Великобритания уж е неутрална, но снабдява Юга с оръжие и дори изпълнява поръчка за 2 бойни кораба с метална обшивка - сериозна помощ по онова време. Тези кораби нанасят такива щети на Севера, че по-късно Великобритания плаща на САК обезщетение от 15 милиона долара, огромна сума по това време. САЩ купуват Аляска от Русия само за 7 милиона.
И точно тогава Александър ІІ изпраща атлантическия си флот в нюйоркското пристанище, а тихоокеанския – в Сан Франциско. Двата флота остават там от септември 1863 до юли-август 1964 г. Когато си тръгват, Великобритания вече се е отказала от намерението си да подкрепи Конфедерацията (Юга) с военна сила.
Дали присъствието на руския флот повлиява върху това решение? Ето какво пише в изданието на Флотския институт на САЩ през 1935 г. експертът Патрик Лоренц: “Различни са причините, поради които Англия реши да остане неутрална, но присъствието на руските крайцери в Атлантическия и в Тихия океан несъмнено изигра главна (major) роля...”.
В момента на руската намеса съдбата на гражданската война все още е на кантар. Една намеса на Великобритания (със или без Франция) би била фатална за Севера. Британският флот би блокирал и двете крайбрежия на САЩ, а и най-скромното сухопътно нахлуване откъм Канада не би срещнало сериозна съпротива.
В тази война се решава не само целостта на САЩ, но и икономическото им бъдеще. Една от причините за конфликта е, че Вашингтон започва да налага високи мита върху търговията с Европа, за да защити и стимулира промишлеността в северните щати. Но това не е изгодно за Юга, който със своите робски плантации на практика е суровинен придатък на европейската промишленост. Той изнася евтин памук, а внася от Европа дрехи, оръжие, инструменти и всякакви предмети на лукса. За него митата са тотална щета. Ако Конфедерацията бе успяла да се отцепи, американската промишлена революция нямаше да се състои в тази мащаби.
И днес нямаше да има никакво НАТО.
Ето защо руският флот е посрещнат с всенародно ликуване и в Ню Йорк, и в Сан Франциско
В Ню Йорк властите организират за руските моряци грандиозен парад, който преминава по Бродуей от 23-та до 14-а улица. Публиката включва над 30 000 граждани с цветя и знамена. В чест на руския флот се организират приеми, банкети и всякакви други купони.
Някои историци дори свързват тези събития с американския Ден на благодарността, на който днес президентът всяка година помилва една от двете си пуйки. До този момент Денят на благодарността се отбелязва в различните щати на най-различни дати. На трети октомври 1863 г., буквално седмица след пристигането на руския флот, президентът Линкълн издава декрет, с който го фиксира за последния четвъртък на ноември. Кратката му реч по този случай започва така: “Годината, която отива към своя край, бе изпълнена с благословията на плодородни полета и здравословни небеса. Към тези дарове … се добавиха и други, които са толкова необикновени по своята природа, че не могат да не проникнат и да не омекотят дори това сърце, което обикновено е безчувствено към винаги гледащото ни Провидение на Всемогъщия Бог”.
Русия не се споменава пряко в речта, но какви други “неочаквани дарове” може да са се добавили в онзи момент освен пристигането на руския флот?
Повече от половин век този ход на Александър ІІ се тълкува като “приятел в нужда се познава”. Едва непосредствено преди Първата световна война се появява друго обяснение - руският император го прави изцяло заради своите интереси, които са свързани с въстанието в Полша и враждебното отношение на Франция, Англия и Австрия. По тази тема се спори и до днес, но това не променя факта, че без неочаквания ход на Царя Освободител може би днес нямаше да съществува НАТО. И не знам дали това ще трогне днешните натовци, но само 3 години след Освобождението Александър ІІ е убит от комунистите.
Всъщност неговите атентатори са “народоволци”, но тъй като те практикуват революционен терор и настояват за преразпределение на собствеността, спокойно можем да ги наречем комунисти.
Делата на Александър ІІ би трябвало да се разглеждат в контекста на своето време, както и всяко историческо събитие. Всичко друго е невежество и глупост. Днешното световно геополитическо разделение не съвпада с предишното, така както тухлите не се редят точно една върху друга, а новата тухла стъпва върху долните две поравно. Така и в историята се наслагват от разнородни и разминаващи се идеологически пластове. Ако се опитаме със задна дата да ги изравним с горния пласт, става същото като с тухлената стена – рухва вярата на обществото в собствената си идентичност.
Странното е, че до 9 септември 1944 г. българското общество винаги възприема Трети март като национален празник, дори когато сме във война с Русия. През 1990 г. всички депутати във ВНС единодушно го възстановиха, като инициативата дойде от СДС. Едва в наши дни грантоедната общност се сети, че и 3 март трябва незабавно да бъде лустриран.
Това вероятно се дължи на инерцията. Тръгне ли да се реформира и лустрира, обществото, трудно удря спирачки. Идва ново поколение, а то иска да надмине старото. Още повече че сред най-новите сини преобладават я деца, я внуци на хора от бившия червен елит (вижте например кандидата за софийски кмет откъм ПП/ДБ. Те трябва да се стараят два пъти повече. За да са убедителни, те трябва да запалят в очите си онзи пламък, който е накарал дедите им да хванат Балкана. Ето как описва това душевно състояние Бай Ганьо Балкански в едно от култовите си писма:
“Кръвта ми леденее в жилите, мозъкът ми се сковава към черепа, сърцето ми престава да бие и аз с трепет на душата си взивавам към почитаемото Правителство и го моля да отговори ще има ли край неговото търпение спрямо разрушителната разюзданост на опозиционната преса?...”.
Но по темата за пресата – друг път.