Какво написаха западните медии на този ден през 1981 г. за смъртта на Людмила Живкова
На 21 юли 1981 г. в София умира 39-годишната Людмила Живкова - български политик, член на Политбюро на ЦК на БКП, председател на Комитета за изкуство и култура, депутат в 7-ото и 8-ото Народно събрание, председател на Съвета на председателите на творческите съюзи и на Националния комплекс "Художествено творчество, културна дейност и средства за масова информация".
В Поверително приложение на БТА четем:
Чужди информационни средства по повод кончината на Людмила Живкова:
София, 22 юли 1981 г. /БТА/ Вестта за преждевременната и внезапна смърт на члена на Политбюро и председател на Комитета за култура Людмила Живкова предизвика широки отзиви на западни агенции - световни и национални. С Людмила Живкова, пише кореспондентът на АФП от Виена Ян Краузе, за чиято смърт след кратко боледуване беше съобщено вчера, изчезва една от най-необикновените личности на политическата сцена в източните страни. Амбициозна, енергична, вдъхновена, тази млада жена, винаги облечена в бяло, вярваше толкова в хармонията в света, колкото и в революцията, в културата на "планетата“ и във вредата от империализма - така в най-общи линии рисува портрета ѝ Краузе. Кореспондентът на АФП посочва по-нататък, че Людмила Живкова е имала планове да превърне своята малка страна в истински борец за световна култура, като организира в България честването на годишнината на Ленин след честването на Леонардо да Винчи. Пак в тази връзка Краузе подчертава, че инициативата да се отбележи с голяма тържественост 1300-годишнината на българската държава до голяма степен е нейна.
По подобен начин портретува личността ѝ АП. След като отбелязва широкото ѝ и разностранно образование - висше историческо в Софийския университет, аспирантура в Оксфорд и докторат по история, агенцията изброява ръководните постове, които Людмила Живкова е заемала: член на Института по балканистика към БАН, първи заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина, председател на Комитета за изкуство и култура; избирането ѝ последователно за член на ЦК и на Политбюро, където "през май тази година и беше възложено да отговаря за образованието в страната“.
Амбициозна и волева жена, известна с големите с организаторски способности, в България тя се радваше на голямо уважение заради това, че издигна ролята на изкуството и културата и заради връзките ѝ с културните дейци в страната. Тя е автор на редица статии за културния живот. В Англия госпожа Живкова е изнасяла лекции по българска история в Оксфорд и в Лондон - за приноса на българите в европейската цивилизация, посочва АПА. Нейната личност, подчертава от своя страна ЮПИ, беше много сложна. "Природата е създала всички възможности за човека да общува със заобикалящата го среда - цитира агенцията думите от едно интервю, дадено миналата година. Проблемът е да се осигури този човек да се развива всестранно и да се използва неговият потенциал. Всеки отделен човек има творчески възможности.“
Тя пътуваше много като неофициален български посланик в ролята си на човек, представляващ българската култура. Людмила Живкова говореше често в Обединените нации и беше главният български пратеник на конференцията на ЮНЕСКО в Белград през миналата година - завършва краткия си биографичен очерк ЮПИ.
На личността на Людмила Живкова посвещава очерк и Ройтер: "Госпожа Живкова е завършила история в Софийския университет и е прекарала една година в Оксфорд, подготвяйки докторска дисертация за британската политика на Балканите преди Втората световна война.
През 1971 година тя беше избрана в Комитета за изкуство и култура, а през 1975 година стана негов председател. През 1979 година влезе в 12-членното Политбюро на Комунистическата партия. Тя отхвърли предположенията, че може да стане приемник на баща си, като заяви пред Ройтер миналата година: "Този въпрос не ме засяга… Само времето може да му даде отговор.“
По-нататък агенцията отбелязва: "Госпожа Живкова отдаде голяма част от огромната си енергия в стремеж към изграждането на "новия социалистически човек“. Тя откри достъпа на избрани образци от западната култура в България и създаде местни съвети за култура във всеки град и във всяко село, за да приближи културата до народа. Тя стоеше също зад строителството на гигантския културен център в София.
Особено широко място в информационните си емисии отделя на ярката личност и на трагичната й кончина и агенция ДПА, която посочва, че в своята дейност като културен деец тя е вложила "много интелигентност и енергия“.
"Големи надежди за културно разведряване бяха свързани с нейното име", изтъква дописникът на ДПА . Нейното разбиране за социалистическа културна политика се изразяваше в желанието да се направят достъпни за колкото може повече хора големите културни и хуманни постижения на човечеството.“
При Людмила Живкова - се казва в друг материал на ДПА - имаше учудващо разгръщане на изкуството в стилово отношение и истински културен обмен. “Българското съвременно изкуство, както и това от миналото, бяха представени в чужбина, и то не само носещите валутни постъпления певци, но също така художници, писатели, композитори.
Към основите на нейната културно-политическа дейност може да се причисли и широкото народно образование /в училищата музикалните дисциплини заемат значително място/ и едно все по-нарастващо чувство за културното своеобразие на българите. Извън политическата си дейност Людмила Живкова написа много исторически трудове, между които е и излязлата на немски език книга "Казанлъшката гробница“- за един паметник, намиращ се под охраната на ЮНЕСКО.
Тази юбилейна година - отбеляза в заключение ДПА - 1300-годишнината от създаването на българската държава, се чества и в чужбина по енергичната българска инициатива. Само във Федералната република има създадени три юбилейни комитета. Сега остава само да се изчака дали обнадеждаващото начало, което осезателно оживи българския културен живот, ще може да бъде продължено със същата енергия и след ранната смърт на Людмила Живкова.
В "Поверителен бюлетин" с гриф С-3 пише:
Английски журналист за ролята на Л. Живкова
Радио Би Би Си, 14 октомври 1981 г./18:30 часа/ Кореспондентът за Източна Европа на британския неделен вестник "Обзървър“ Марк Франклънд се завърна преди няколко дни от България и дойде в нашата редакция, за да сподели впечатленията си. На въпроса дали е забелязал някакви промени в България след смъртта на Людмила Живкова той отговори: "В момента няма промени. Възхвалите за нея продължават. Писатели и други творци на изкуството, с които имах възможност да разговарям, настояват, че Комитетът за култура ще продължава да следва нейната политика. Но аз мисля, че смъртта ѝ ще има отражение."
-Мислите ли, че новата тенденция на повече контакти със Запада ще пострада?
-Не, това би било трудно, защото ще бъде непопулярна мярка. Аз имах предвид по-скоро по-абстрактните идеи на източния мистицизъм, които сигурно лесно ще могат да бъдат изоставени. Людмила Живкова ще бъде запомнена с това, че тя направи западната култура по-достъпна за българите и също за успешните ѝ усилия да запознае външния свят с културата на България.
- Това не е малко постижение.
- Не е, това е значително постижение.
- Докато бяхте в България някой повдигна ли въпроса за промени в ръководството?
- Веднага след смъртта на Людмила Живкова, мисля, че е ставало въпрос за възможно оттегляне на Тодор Живков, предвид на трагедията, която го сполетя. Още повече, че той претърпя друга трагедия, когато съпругата му почина в началото на 70-те години. Но сега изглежда, че той е решен да продължи със своята работа и да остане на поста си.
***
Статия във в. "Фигаро" за Людмила Живкова
Париж, 26 октомври 1981 г. /Кор. на БТА В. Митев/ Под заглавие "Завръщане от България“ в. "Фигаро“ помества в днешния си брой следната статия на големия френски философ и литератор проф. Жан Гитон от Френската академия:
"Президентът на Народна република България ме беше поканил да посетя неговата страна по молба на дъщеря му Людмила Живкова, министър на културата. Тази привилегирована жена, която направи толкова много, за да отвори България за западния хуманизъм, почина на 21 юли на 39 години. Тя се беше запознала с мен чрез статиите ми във вестник "Фигаро“. Тя вярваше, че е прозряла хармония между "свободната вяра“ и един просветен марксизъм, така че отидох при нея с почитание. Искам да изразя тук онова, което ѝ дължа: надеждата за духовна връзка между Изтока и Запада, която да бъде фактор за укрепване на мира.
На пръв поглед България, която е била толкова дълго окупирана от турците и два пъти е освобождавана от руснаците - 1878 г. и после през 1945 г., създава впечатление за нация, изпълнена с надежда чрез труда си, сериозността, сдържаността, колективния си живот – нещо като всеобщо благоденствие. Всичко това е изградено на базата на официалния атеизъм, върху една философия, ориентирана към човека, към вярата в един безкраен прогрес и без отвъдно.
Но, разговаряйки с "върховете“, смесвайки се с народа, слушайки в църквите, долових една скрита душевност, древна и нова. Именно в тази област, струва ми се, дейността на г-жа Людмила Живкова е забележително необратима. Както всяка култура - от времето на пирамидите до катедралите - се изразява в архитектурата, така и Людмила Живкова издълба в белия български камък символите на новото, способни да просвещават мълчаливо масите. Един от тях представлява огромна сграда, най-големият Дворец на културата, който съществува в Европа /построен впрочем от французин/. Не знам дали е достатъчно един храм да бъде изграден, за да се засели в него някой бог и дали това бляскаво великолепие, посветено на словото и пламъка, ще даде началото на истинска народна култура. Винаги обаче е добре да се предвижда, т. е. да се вярва. По-вълнуващ е паметникът на мира, посветен на всички деца по света. Представете си едно хълмче срещу София, нещо като висока кула, от която звънят камбани, наоколо в полукръг - ниши с толкова камбани, колкото са нациите в света, и всяка камбана е изработена и подарена от съответната нация. Вижте децата, които, седнали върху раменете на бащите си, се приближават до камбаните и те зазвъняват дълго, всяка на своя глас. Замисълът на г-жа Живкова /сроден на замисъла на мистичната Марта Робен/ е, че един ден мирът би трябвало да се роди от чистата молитва на всички деца по света.
В тази земя на траките, която е била земя и на Орфей, това, което ме порази, без да ме изненада, е поетичният порив в неговите три форми: лирична, епична и драматична. Не може да се забрави фактът, че през 863 г. двама монаси, братята Кирил и Методий, са дали на тази страна онова, което никоя друга страна не е получила като дар за развитието на своята литература – азбуката. Тази азбука, кирилицата, която произхожда от гръцката и я допълва, става азбука на Русия. Монасите пожелали славяните да четат Евангелието и то да остане дълбоко в паметта им. Забелязах, че сегашните политически ръководители, които са положителни личности, без илюзии, често освен това са и възхитителни поети, сякаш двете дейности - творческата и държавническата - произлизат от един източник.“