Ако Живков беше жив: Какво ще решаваш ти бе, като нямаш мнозинство?
Предполагам, че много колеги и политически коментатори ще се съгласят с твърдението, че политическата обстановка у нас е напълно непредсказуема и всяка прогноза е повече игра на зарове, отколкото реално очакване.
Вече не смея да кажа дори дали в Народното събрание зала „Изток“ и зала „Запад“ не са сменили местата си, камо ли ще го бъде ли кабинетът или не. В този смисъл основните политически субекти буквално задраскаха всички политически правила и традиции, всички демократични принципи и поведение.
Да припомня култовата реплика на Тодор Живков от 1987 година: „Може да решава тоя, който има пари бе, щом немаш пари, какво ще решиш ти бе? Ти нямаш право да решаваш“.
Ако оставим настрана късните прозрения на Тато за пазарната икономика, още от началото на прехода се сдобихме и с някои базови принципи на демокрацията – многопартийна система и решаващия глас на мнозинството, върху които е изграден целият съвременен свят – от бизнеса до политиката.
Решаващ, но при една зряла демокрация винаги се отчита и интересът на малцинствата, или в политически смисъл – на опозицията.
Поне в последните месец и нещо и особено в последните седмици и дни, тези основни постулати са на път да бъдат преобърнати с главата надолу. Всъщност дори плахата и гнуслива прегръдка между ГЕРБ/СДС и ПП/ДБ не са толкова отчайващо грешни, защото на практика не произтичат от дълбоки идеологически различия. Проблемът е чисто балкански – те са плод на нетърпимост и омраза, които вече са естетически категории. Тъкмо затова политиците се освестиха и започнаха да твърдят, че тяхната работа не е да се обичат, а да работят заедно.
Точно тук се яви проблемът, който подпали емоциите на обществото през последните дни и огънят продължава да гори.
Колкото е вярно твърдението на Живков, че решава тоя, който има пари, толкова е вярно и, че решава тоя, който има мнозинство. Или ако го перифразираме с днешна дата на парламентарния терен, би звучало така: „Може да решава тоя, който има мнозинство бе, щом немаш мнозинство, какво ще решиш ти, бе?“
Не зная кой точно успя да втълпи на ПП/ДБ и особено на лидерите на по-голямата част от коалицията, че Господ ги е избрал да връщат демокрацията и парламентаризма у нас, но ги съветвам да си искат парите обратно. Самата конструкция на това сътрудничество беше изградена неустойчиво – на принципа на недоверието и взаимното подозрение. Тя е онова, за което в момента се експериментира дали два остри камъка могат да смелят и шепа брашно. Ами не могат. Защото вместо да вървят напред, преодолели първия шок в обществото от тази изненадваща колаборация, двете основни сили продължиха да наострят камъните.
Така се стигна до непостижимото в европейската, а вероятно и в световната парламентарна демокрация, политическо новаторство – управляващата част и мандатоносител от това мнозинство да плаши подкрепящите си партньорите с оставка на…собственото си правителство, защото не им играели по свирката и си правели собствени плаващи мнозинства.
Изкушените в политиката и от двете страни знаят как се стигна дотук. Затова да обобщим: тези, които нямат мнозинство, но искат да вземат решения и да ръководят държавата, искат от тези, които могат да си осигуряват мнозинство да стоят мирно и да козируват. Дори Живков би се замислил силно по въпроса.
Както вече писах – всяка прогноза е предпоследна и най-вероятно грешна. Със сигурност през уикенда ще тече надлъгване и игра на нерви. Лично аз помня, как завършиха заканите на тогавашния Реформаторски блок за извиване на ръце.
Още оттогава дори върлите критици на Борисов говореха, че при всичките му недостатъци има ръководни качества, инстинкт за оцеляване и е превъзходен тактик. Помня негова реплика, че тези, които се опитват да играят неговата игра ще загубят. Всъщност политическите аджамии се набутаха точно тук – в тактическото надиграване с лидера на ГЕРБ.
Основната им стратегическа грешка по субективните ми наблюдения произтече от нещо, за което обществото упорито говори – жаждата за власт на всяка цена. Точно на това навеждат и мненията в публичното говорене – дайте ни правителството и ни контролирайте чрез парламента. И се започва тактическата игра: Борисов казва „тежка е отговорността, не можете да я носите сами“, ПП/ДБ отговарят: „Кой, ние ли не можем“? Борисов казва: „Искаме коалиционно споразумение“, ПП/ДБ отказват. Борисов казва: „носим отговорността само за външната политика“, ПП–ДБ мълчат. Борисов казва: „Да не се месим на съдебната власт“, ПП/ДБ отговарят: „Искаме оставката на Сарафов“. Сега – поредната врътка – няма споразумение, а ултиматум в 7 точки. Ако не – оставка на кабинета. Борисов казва: „няма да свалям правителството, ще мислим“. И докара нещата дотам, че реформаторските сили сами да искат да си свалят кабинета.
Но при тази висока степен на недоверие и едва крепящи се сглобки няма никаква гаранция за устойчивост на коалицията и всяко конкретно несъгласие може да я провали. Ще дам само един пример: ако в един бъдещ борд се обсъждат кандидатурите за шеф на БНБ и ГЕРБ предложат досегашния гуверньор Димитър Радев, а ПП настояват за Андрей Гюров, пресечна точка трудно ще се намери. И така може да стане с всяко име във всеки регулатор.
Засега, както вече споменах, политическите прогнози са толкова вероятни, колкото и да улучиш с пистолет летящ прилеп в тъмна стая. Но е очевидно следното: или правителството ще падне и ще започне драмата по съставяне на ново, или ще продължи при ясни правила, одобрени от ГЕРБ.
А ако се тръгне към съставянето на нов кабинет, за провала на предишния контрата в обществените настроения ще остане в този, който е свалил кабинета Денков, а не в този, който му е държал стълбата.