Служебните управления заложиха опасно минно поле - "Македония"
Вие си мислите, че сте създали европейско и атлантическо правителство, което ще обърне категорично българската политика в посока защитата на българския национален интерес като част от западния съюз. Не пропускайте факта, че поредицата "служебни" управления, както и управлението на ГЕРБ с "патриоти" преди това заложиха много опасно "минно поле" пред българското европейско - демократично битие. Това минно поле се нарича "Македония". Вече век и половина темата "Македония" е източник на хаос, насилие и ретроградна политика в България. През 20 век по улиците на София се избиваха хора. Един български министър председател бе заклан при свалянето си от власт - и заради "Македония". Сръбският военен аташе Дража Михайлович се спряга като "куриер" на белградския спонсор за преврата от 19 май 1934 г. в София. Комунистическият диктатор Георги Димитров изби и затвори хиляди хора - и "преименува" стотици хиляди в "македонци" по заповед от Москва и в "партньорство" с Титовия режим в Белград.
България направи огромна крачка към преодоляване на историческата си обреченост по темата "Македония" с признаването на независимостта на републиката около Вардар първа в света. Да благодарим на Филип Димитров и Жельо Желев за това! Да благодарим на Иван Костов и Любчо Георгиевски за декларацията от 1999 г., която постави двустранните отношения на основата на дългосрочно партньорство и преодоляване на "желязната завеса", наследена от епохата на българските и югославските комунисти. Този процес можеше да продължи с подписването на двустранния договор за приятелство и сътрудничество, който бе подкрепен от нашите европейски и атлантически партньори след падането на режима на Груевски в Скопие. За съжаление, договорът по неизвестни за мен причини бе написан в крайно повърхностен формат - без ясни и добре формулирани ангажименти от двете страни. Едниственият ангажимент бе конкретизиран спрямо работата на историческата комисия, но нейният публичен формат направи възможна пряката политическа намеса в работата й.
През октомври 2019 г. българският парламент прие "рамкова позиция" по двустранните отношения, която бе формулирана в стил на съперничество и ултиматум. Атмосферата на благоприятен двустранен диалог бе заменена с възродена атмосфера на взаимни обвинения и враждебност, оглавена от добре познати среди в София и Скопие, които десетилетия наред се прехранват от конфликта между двете страни. Ветото бе само елемент от тази възродена враждебност. От страна, водеща като приятел в общественото мнение на РС Македония, България се превърна във фактор на най-силна заплаха в очите на хората оттатък Гюешево. Основен - традиционен бенефициент от това се оказа отново ... Сърбия. Освен възродената визия на обикновените македонци за Сърбия като "най-добър приятел", Белград изкупи цялата мрежа на кабелните ТВ оператори в Македония чрез своя телеком и в подписания договор придоби правото на диктува не само бизнес условията на работа на операторите, но и телевизионното съдържание. В Македония отново се възцари изцяло - тя никога не е изчезвала - сръбската културна и гражданско-политическа хегемония върху съзнанието на македонското обществено мнение.
След окомври 2019 г. българската държава мъчително се опитваше да се бори със собствената си неспособност да формулира на ясен юридически и дипломатически език своите претенции за признаване на българското историческо наследство в Македония от страна на Скопие. С учудено вдигнати вежди представители на партньорите на България се опитваха да установят какви са всъщност претенциите на София. Освен да се оплакваме от "твърдоглавието" на скопяни, ние можехме само да формулираме с патос своите претенции, че Гоце е българин, че цар Самуил е българин, че Възраждането на македонска територия е българско. На практика, никой извън Скопие не оспорваше и не оспорва пряко тези исторически факти, но партньорите на София искаха все пак да разберат какви биха могли да бъдат политическите, институционалните и международните последствия от легитимирането на тези наши претенции.
Група неформални съветници на Румен Радев изобретиха "изход" от задънената улица, в която София сама се вкара, губейки разликата между пропаганда и легитимна институционална претенция - в случая, международна. Съветниците формулираха - най-после - една разбираема българска претенция, която така и си остана единствена на полето на конкретните формулировки - Скопие да включи в конституцията си българска общност, подобно на вече включените сърби, албанци, роми и други... С тази претенция ние и до днес структурираме двустранните отношения между София и Скопие, но забравяме нещо важно - което вече е късно да си припомняме. С декларацията от 1999 г. двете страни на практика се отказаха от взаимни малцинствени претенции. Просто защото за България е дългосрочно изгодно общественото съзнание на ЦЯЛА Македония постепенно да приема фактите на нашата близост и общност, изхвърлени от публичния дебат край Вардар с господството на Белград през почти целия 20 век. Не зная дали тази цел ще може да бъде постигната в перспектива след легализирането на отделна българска общност в македонската конституция. Зная само, че легализирането на тази българска общност ще породи огледални срещуположни претенции на Скопие към София - нещо, което декларацията от 1999 г. бе на практика отменила като възможност и риск.
Предполагам, че включването на българите в македонската конституция все пак ще се състои, въпреки яростната съпротива на "ВМРО"- ДПМНЕ - сърдечен партньор и силно предпочитан "опонент" на "патриотичните" среди в София. Въпросът е накъде вървим оттук нататък? Смразяването на българо-македонските отношения е не само благоприятен резултат за дългосрочните сръбски - и не само сръбски интереси на Балканите. Ние на практика поднесохме Скопие "на тепсия" на Белград - след като европейските и атлантическите ни партньори ни дадоха добрия шанс през 2017 г. да утвърдим своите интереси и своето присъствие в Македония като баланс срещу хегемонията на други балкански държави там. Но странната българска позиция на неустановени - и неартикулирани основни интереси и претенции на София спрямо Скопие има и по-широки последствия. Тази позиция отваря вратата за възродени балкански съперничества, които и без това се разгарят - между Сърбия и Косово, между Република Сръбска и статуквото на Босна и Херцеговина, между просръбски и автентично черногорски позиции за контрол върху Черна Гора. Напрежението между София и Скопие отлично се вписва в стратегията на Кремъл за структурна дестабилизация на източните европейски периферии - особено на Балканите. Тази дестабилизация е основен ресурс за стратегическо проникване на Москва на територията на обединена Европа. Тя дава шанса на Русия хронично да дестабилизира и изостря - по своя схема на интервенция - политическата регионална ситуация на Балканите. Тази политика, разбира се, не е нова. Тя е поне на 300 години.
Тук вече не мога да се въздържа и да не задам въпроса - тези факти и последствията от тях известни ли са на хората и институциите, които управляват България. Известни ли са на Бойко Борисов и на Красимир Каракачанов, с чиито парламентарни групи бе приета "рамковата позиция" през октомври 2019 г.? Чии интереси защитиха те с тази позиция? Известни ли са фактите и последствията от тях на Румен Радев и неговите съветници, които "служебно" управляваха отношенията с РС Македония в годините след 2020-2021-ва..., и които лансираха "решението" за институционализирана в македонската конституция неголяма българска общност? Общност в една страна, която допреди 80 години бе населена главно от българи... И където българското наследство е очевидно, но покрито от резултатите на сръбския и югославски контрол - особено след 1945 г. Не беше ли стратегически по-изгодно за България да договори - включително в договора със Скопие - инструменти за дългосрочно българско културно, медийно, образователно и стопанско присъствие и сътрудничество с РС Македония - вместо да започва разпра, в която отново Москва и Белград се оказват арбитри? Кого слушаха да им нашепва в ухото "решение" на македонската дилема българските политици и "патриоти" през последните 4-5 години - българския национален интерес ли слушаха, или отново емисарите от близо и далеч, които Кимон Георгиев, Георги Димитров § С-ие слушаха в миналото?
Днес Европа води битка за своето оцеляване като демократична общност на бъдещето. Агресията срещу Украйна е заплаха за Европа - такава, каквато я познаваме от последните десетилетия, такава, каквато я избрахме като наш по-голям дом след рухването на болшевишката източна сатрапия. Но нито Европа, нито демокрацията са гарантирани "банкови влогове", на "рентата" от които можем безоблачно да разчитаме. Ние трябва да защитаваме себе си, съседите си и партньорите си от опитите да бъдем изхвърлени отново в евразийската кал. Как го правим - като обслужваме стратегията на Москва за възраждане на Балканите в ролята на "буре с барут"? Като обслужваме интересите на авторитарните прокремълски политически фактори в Белград, Скопие и дори Будапеща, подкопаващи дългосрочно българския национален интерес? Като се смразяваме дългосрочно с наследниците на македонските българи, които днес носят идентичност на македонци, но дълбоко в душите си знаят, че имат превратна и трагична историческа съдба?
Има обаче и още нещо. "Македонският въпрос" през последните 4-5 години бе отново институционализиран като инструмент за потискане на демократичните политически норми и отношения в България. Определени ретроградни - по същество прокремълски политически и обществени сили държат в ръцете си "сопата" на общественото мнение по темата "Македония". Когато им е необходимо да се разправят със своите политически опоненти - те винаги могат да извадят тази "сопа" и да я насочат към "предателите", да мобилизират стихийния, безадресен и неразумен гняв на съществена част от българското обществено мнение към тези "предатели". Така лесно могат да бъдат забравени други - и то важни грехове на прокремълските "националисти" в българския обществен живот. Така е било през десетилетията между 1878-1944 г. Така става и сега...
Българските политици, интелектуалци и обществени лидери трябва да знаят фактите, описани по-горе и неминуемите последствия от тези факти. Да знаят, за да правят своя политически и граждански избор в полза на националните интереси на България - а не да обслужват за пари, власт или от простотия, интересите на външни сили, които няма да се уморят докато не видят пълното поражение на България като демократична и перспективна национална общност. Ние не можем да отменим резултатите от 150 години история на разминаващи се пътища между България и Македония. Ние можем само да работим за сближаване на тези пътища в общата европейска перспектива на двете страни. За това е необходима само почтеност, отговорност към националния интерес на България и поне малко интелигентност... Боже, защо винаги сме в дефицит на тези тъй необходими ресурси на държавно управление!
(От фейсбук)