Защо Марко Семов, който разказа душата на българина, бе 3 пъти уволняван от Тодор Живков
- Как книгата му “За Япония като за Япония” притесни властта
- Инициативен комитет предлага да има негов паметник в София
Марко Семов е забележително триединство от журналист, писател и учен народопсихолог. Но е и още: общественик, родолюбец, сценарист, професор по журналистика в Софийския университет. Интелектуалец в класическия смисъл на думата, който съществува чрез написаното и казаното. Имах късмета да познавам Марко лично и мога да добавя: и голям мъжкар и на маса, и на екрана.
Марко Семов беше изключително ярка личност. Затова и на негово име СБЖ и СБП учредиха Национална награда за ярко присъствие в духовния живот на нацията, която преди 2 г. получи БАН, а преди дни - патриарх Неофит. И голям инициативен комитет с най-видни люде внесе в Столичния общински съвет предложение за негов паметник.
Роден е на 11 юли 1939 г. в село Видима, което от 1976 г. е квартал на новия град Априлци. Негов приятел казва, че не е срещал човек, толкова влюбен в родното място, в селото, където е живял, в реката, където лятно време се е къпал. Цял живот остана разпънат между “най-красивото място на България” и “пощурелия град”.
За 8 стотни не го приемат
за студент по журналистика
Завършва специалността “Икономика на вътрешната търговия” в Икономическия институт в София през 1961 г. с пълно отличие, поради което е назначен за секретар на министъра на вътрешната търговия Пеко Таков.
Ама перото вече боде през ризата - и още на следващата година става литературен сътрудник и редактор във в. “Работническо дело”. През 1972 г. стърчащата му мисъл е оценена и е назначен за главен редактор в Българската телевизия (БТ). Става водещ на публицистичните предавания “Диалози”, “Координати” и “Предконгресни срещи” - първите живи, и то критични, публицистични телевизионни предавания в България. Привлича при себе си бъдещи тв легенди: Кеворк Кеворкян, Иван Гарелов, Тома Томов - именно те го наричат “основоположник на телевизионната публицистика в България” и уточняват: “много трудно се работеше с него, но и на много ни научи!”.
Журналистиката обаче е тясна за напористия балканджия и през 1974 г. някак неочаквано името на Марко Семов се появява като сценарист на два епизода от изключително популярния тогава телевизионен сериал “Синята лампа”.
Но и това не му стига - успоредно атакува и “крепостта наука”. Пак през 1974 г. защитава в БАН дисертация на тема “Типология на отрицателните явления при социализма”, в която отрича догмата за “грешките на растежа” и анализира отрицателните явления като проблеми на системата.
Властта не обича да чете и слуша за слабостите на светлия социализъм, но това някак е преглътнато. Когато обаче през 1977 г. в живо предаване по телевизията Марко Семов казва: “Приехме ненормалното в живота си за нормално”, Тодор Живков веднага го уволнява!
Останал 8 месеца без работа, младежът от Троянско се връща към перото - започва да описва традициите и нравите на родния си край, сетне и националния характер.
И през 1984 г. става доктор на науките с дисертация за българския национален характер в творчеството на Захари Стоянов, Антон Страшимиров и Иван Хаджийски.
Междувременно става доцент и сетне професор в университета, където създава дисциплината “Народопсихология”, което заедно с многото му следващи трудове за българския национален характер го прави и неин академичен основоположник.
Студентите му във Факултета по журналистика негодуват, че пише много двойки, но не пропускат негова лекция. За онова време Веселина Седларска пише: “Има хора, заради които искам времето да се върне назад, за да мога отново да чуя какво говорят и да ги разбера по-добре. Марко Семов ни беше преподавател за кратко, чувствахме, че е различен от други преподаватели, че много от нещата ги казваше с интонация, с паузи, с въпросите си към нас. Не са много хората с дълбочината и широтата на неговия ум, но тогава ние се интересувахме най-вече от това как можем да избягаме от аудиторията. Сега ми се иска да се върна на една от онези няколко лекции, да разбера как пося у мен семенцето на любопитството към народопсихологията, за което не знам дали да му благодаря, или да ме е яд на него”.
През 1980 г. и моя милост се яви на изпит при него - последния ми във Факултета по журналистика. Тегля билета и решавам, че ми се пада много лесен въпрос. Ентусиазиран, започвам да го развивам и в тоя си ентусиазъм правя две-три грешки.
“Чакай, колега, чакай - прекъсва ме Марко Семов, - след толкова грешки слушателят вече е превъртял радиото на друга станция.”
“Аз съм в профил “Печат”, а грешките там се поправят, преди вестникът да стигне до читателите”, казвам оперено.
“Добре тогава - прекъсва ме той. - Вземи един лист и докато изпитвам следващия, напиши есе на тема “Накъде в неделя?”, което да бъде прочетено по радиото.
Не помня какво съм написал, но помня, че завършвах с изречението: “ ... и накрая пак всички сядаме пред телевизора, за да гледаме “Всяка неделя.” Сигурно написаното е било читаво, защото взискателният проф. Семов ми писа шестица (нека ми е простена нескромността).
Като специален кореспондент Марко Семов посещава Индия, Япония, Монголия, Турция, Гърция, Великобритания. През април 1984 г. се появява първият му пътепис “За Япония като за Япония”, който се превръща в истински бестселър, статистици го определяха като “най-търсената книга от десетилетия”.
Защото, описвайки Япония, Марко Семов пишеше за България и за първи път някой публично казваше, че капитализмът се саморегулира спрямо манталитета, че в капиталистическа Япония хората обичат работата си повече, отколкото у нас - и не крадат ни от фабриката, ни от съседа. Че Япония е не само една висока цивилизация, но и отворена към света държава, която безкомпромисно брани и националното. И много други истини, които, написани с блестящ хумор и всъщност самоирония, тогава звучаха истински опасно.
Марко нарича “Японията”
“най-моята книга”
Но партийните величия хич не я усещат своя - за тях това е политически пътепис, реклама на капитализма и с ярко прозираща критика към реалностите на социалистическа България. Книгата е иззета от книжарниците, а той за втори път е уволнен от Тодор Живков.
Хората обаче копират книгата на първите ксерокси. От читалището на слепите му изпращат брайлово копие с надпис “Отворихте ни очите!”.
“След арестуването й тя става нещо като нелегална, крие се по мазета, по канцеларии, в кориците на други книги разказва по-късно Семов и добавя: Видях екземпляр, преписан на ръка! Грижливо, търпеливо, със старание, което ме разклати. За него особено ми домиля.
Поисках да го взема и да му дам оригинал на човека, той да ми даде своята тънка калиграфия. Отказа. Вече живеел с нея.”
Марко Семов споделяше, че книгата му е донесла най-силни усещания - и добри, и лоши. В продължение на месеци телефонът у дома звъни по всяко време. Анонимници го заплашват, че ще плати скъпо и прескъпо за тази книга. Колеги и приятели му признават как били притискани да напишат отрицателни рецензии за нея. Официални дейци наляво и надясно говорят и срещу книгата, и срещу нейния автор.
Властта обаче съобразява, че може да стане лавина, и връща Марко Семов на работа, при това отново в телевизията.
Пак за кратко! През март 1989 г. 19-годишният му син Атанас, днес юрист, член-кореспондент на БАН, университетски професор и конституционен съдия, е арестуван в казармата за “антипартийна дейност” и подведен под отговорност по разпоредби от Наказателния кодекс, които предвиждат смъртна присъда.
Семов-младши забърква огромен антиживковски скандал. Решил, че е дошло време да се прави не преустройство, а революция - и то баш в армията. И разпространява позиви с пародии по Ботев с текстове като “Жив е той, жив е, там във “Бояна”, но иде вече време той да загине”.Такова чудо след 1945 г. в редовете на “народната армия” не се е случвало!
И няма как синът да е обявен за народен враг и арестуван, а бащата да остане на държавна работа. Живков го уволнява за трети път.
Марко Семов продължава като преподавател във Факултета по журналистика, но и остава извън бурните процеси на “трасформацията” около 10 ноември:
“Момчето ми е в ръцете им,
нямам право на бабаитлък”
Остава му правото на изключителна работоспособност. Автор е на близо 70 книги - пътеписи, есета, разкази, романи, публицистика, на общо 7 тома за българската народопсихология, сред които “Душевност и оцеляване”, “Българинът - познат и непознат”, “Баба знае две и двеста” и програмните “Добродетелите на българина” и “Глобализация и национална съдба”.
И историята ухажва: пише сценарий за филм за Новоселското априлско въстание “Продай нивата - купи пушка” и романизираната история на София “С минало като в роман”. И стотици статии в печата по проблемите на общественото развитие и националната психология на българите. Интервютата му в телевизията и радиото винаги палят реакции.
През 1990 г. публикува книгата “Тъкмо да - и не” - нов силно саркастичен портрет, този път на напъна да станем демократи “за една нощ”. Публицистичният огън продължава да пари: “Когато сами си сваляме гащичките” (2000) е книга с есета, интервюта и статии - критичен исторически документ за първите 10 уж демократични години и анализ как да бъде запазена идентичността на българския народ.
Огромна популярност добиват новите му пътеписи “Наричат ме Грейт Бритън”, “Земя на богове и хора”, “И за Америка като за Америка” и последният: “Китай, какво си всъщност ти?”.
Сами кажете дали следният цитат от книгата му “Българинът и властта”, писана през 1995 г., звучи актуално:
“Голяма работа е българинът, когато пипне властта. Застане ли под партийния байрак, друг като него няма. Ту фили, ту фоби, а под националното ни знаме кажи-речи празно откъм българи. Но въпросът е: колко от политиците ни са мъже? Защото политик, който непрекъснато се оглежда на коя велика сила по-напред да се поклони, е всичко друго, но не и мъж.
Нашите
политици мислят
“на парче”, решават
“на парче”
и повечето от тях не виждат по-далече от цифрите на спестовната си книжка. (И как бързо се вживяват в мисията си на хора, родени за трибуна и мерцедес.) В цял свят държавите си управляват хора, които са доказали, че могат да управляват поне себе си. С малки изключения у нас и това е обратното - с политика се залавят хора, които по друг начин не могат да се оправят. Затова най-често ни управляват хорица, а не хора...”.
Мисля, че венец на неговото творчество е поредицата “Българска народопсихология”, в която търси и намира отговорите на въпроси като: “Какви сме били и какви сме днес?”, “Какви са комплексите и парадоксите на българския характер?”, “Пак ли ще оставим да се руши и унищожава духовното ни богатство?” и много други.
Проф. Марко Семов си отиде от този свят на 17 януари 2007 г. Едва на 67 години. И в края на живота си казва: “Последната ми заблуда беше, когато повярвах, че България наистина ще стане демократична държава и че ще заживеем един достоен човешки живот...”.
Маркови прозрения
Строим големи къщи, а умираме в мазето.
Когато силните ни подадат ръка, ние подаваме дупе.
Какво добро съм ти направил, та ме мразиш?
“Дано” е словесен израз на нашето велико българско търпение, което един път е мъдрост, друг път - овчедушие.
Нашето търпение се превърна в национална философия.
Нашият бабаитлък пред властта, както и нашето покорство пред нея са показни.
Кой и кога ни излъга, че сме равни пред Бога, царя и съдбата си?
Ние по-рядко гледаме върховете си, повече в ниското.
Народ, който не познава историята си, е обречен да я повтаря.
Колкото по-ниско се кланяме на човека, когато е на власт, толкова с по-голяма страст препикаваме гроба му, когато падне от власт.
Наплашеният човек не може да бъде демократ.
Трима немци са армия, трима французи са нация, трима българи правят четири партии…