Имани: Учих във военно училище и се вбесявах, че готвенето бе важно колкото смятането
Имани се завръща отново в България, за да участва във фестивала Франкофоли, който ще бъде на 16 и 17 юни на Гребната база в Пловдив. Нейното участие е в първата вечер от събитието.
- Идвали сте няколко пъти в България, какви са впечатленията ви от нашата страна, от българската музика и от публиката ни?
- България е една от любимите ми държави, в които съм изнасяла концерти, защото публиката тук е толкова истинска, щедра и това не са само впечатленията ми от сцената. По улиците хората са наистина много мили с мен. По време на концертите ми публиката знае наизуст песните ми, личи си, че има любов, което не е често срещано в други страни. България е много особена държава, за която не всички знаят, а трябва. Българите имат големи сърца.
- Какво ще чуе от вас публиката по време на фестивала Франкофоли в Пловдив, който ще бъде на 16 и 17 юни?
- Вече съм в края на моето турне с виолончело. С него представям новия си албум, наречен “Вуду Чело”, създаден с осем виолончела, с които изпълняваме адаптации на песни на изпълнители като Мадона, Елтън Джон, Ед Шийрън. Последния път, когато бях в България, го представих на сцената - всички тези хора само с виолончела и хореография правят шоуто наистина необикновено.
- Името ви означава вяра, в какво вярвате?
- Вярвам в Бог, израснала съм мюсюлманка, но вярвам, че религията като догма е повече начин да се контролират хората, отколкото чист спиритуализъм. Затова вярвам в човечеството, вярвам, че светът около нас е по-честен, отколкото си мислим, както и че хората сами по себе си са по-честни, отколкото си мислим. Вярвам в себе си, в любовта.
- Защо сте учили във военно училище?
- Бях във военно училище, защото баща ми беше в армията. Той пътуваше много и искаше да бъде сигурен, че получаваме добро образование, докато го няма. Затова ме записа в изцяло женско военно училище, построено след Първата световна война във Франция, за да даде подслон на момичета, загубили родителите си през войната. Имахме различни предмети като готвене, където ни учеха как да правим пай, или пък шиене, учеха ни как да мием пода, всичко това беше толкова важно, колкото математиката или френски. Обучаваха ни да сме перфектните домакини. Но имайки предвид феминистичната ми натура, ме вбесяваше това, че трябва да знам еднакво добре как се пече ябълков пай и да мога да смятам. Но сега като възрастна жена разбирам, че са ни учели на свобода, на независимост, защото знаейки как да готвя, да смятам, преподаваха ни също и механика, в която съм много добра, накратко казано - нямам нужда от никого. В днешно време е изключително важно за една жена
да бъде независима
Когато бях малка и патриархалният начин на живот учеше момичетата да бъдат домакини, военното училище ни учеше на независимост.
- Как се появи любовта към музиката?
- Предполагам, че любовта към музиката винаги е била в мен. Един ден просто нещо се промени и осъзнах, че аз съм музиката, както и музиката е мен. Бях на седем или осем, когато реших, че искам да бъда певица, но ми отне много време да намеря смелостта и възможността да започна кариерата си. Бях млада и родителите ми не харесваха идеята да се занимавам с музика. Провеждали сме много разговори, но чак когато навърших двадесет години, разбрах, че това е моето призвание и че никой не може да свърши работата вместо мен.
- Имате две деца, кой ви помага в отглеждането им?
- Майка ми ми помага много, имам и детегледачка, освен това съм все още омъжена за съпруга си, тоест децата имат баща си на разположение. Иска се цяло село да отгледа деца. Винаги съм уважавала самотните майки, защото не само нямат време за себе си, но и защота мисля, че децата имат полза от повече хора около тях. Моите деца обожават баба си и дядо си, научили са толкова много от детегледачката си, от баща си, от мен, от сестрите и братята ми. Имам голям кръг от хора, които ми помагат да отгледам децата си, което наистина ги балансира и ги прави щастливи.
- Имате ли някакви любими хобита, които да правите заедно?
- Много обичаме да градинарстваме заедно. Синът ми е на седем и обожава работата в градината. Малката ми дъщеря е на четири, тоест засега прави само бъркотии, но много ни харесва да помагаме на природата заедно.
- На какво искате да ги научите?
- Надявам се да ги науча да обичат себе си, но по начин, който не вреди на хората около тях. Да обичат себе си безусловно, за да могат да обичат и други. Мисля, че това е ключът, ако всички обичахме себе си истински, не мисля, че някой би имал енергията или желанието да ходи на война или да нападне съседа си. Ако имаме разбиране едни към други, няма да се съдим. Смятам, че всичко започва от нас самите. В момента, в който започнеш да обичаш себе си, няма да имаш желанието да мразиш някой друг.
- Преди да родите дъщеричката си, сте страдали от преумора и сте искали да прекъснете кариерата си. Какво ви накара да се върнете отново на сцената?
- Когато родих, си взех малка почивка.
Бях напуснала музикалния бизнес,
казах, че съм изморена, объркана, чувствах се победена. Но в момента, в който родих и погледнах лицето на дъщеря ми, в нея видях себе си и осъзнах, че не мога просто да оставя мечтата си. Върнах се, защото исках децата ми да се гордеят с мен. Не че нямах с какво да се гордея, но не исках да съм от хората, които говорят за музиката с горчивина в сърцето. Исках да намеря начин да бъда музикант, без да съм изцяло превзета от бизнеса. Затова напуснах музикалния бизнес и започнах да гледам на музиката като креативност, като средство, с което постигам щастие. Ако се проваля в тази част от живота ми, се провалям във всяка друга. Проблемът не беше в музиката, а в начина, по който я правех, не се вслушвах в тялото си, не се вслушвах в истинските си желания. За това всъщност реших да напиша и продуцирам “Вуду Чело”, исках да работя по моя начин, да слушам тялото си повече, за да бъда по-добър пример за децата си.
- Сега, като се връщате назад, кога ви е било най-трудно?
- Мисля, че най-трудните ми моменти бяха, когато бях бременна с първото си дете - сина ми. Бях на турне в седмия месец, песента ми Don’t Be so Shy беше навсякъде, тоест аз трябваше да съм навсякъде. А бременността ми беше много тежка, страхувах се да не изгубя бебето, исках да си дам почивка, но нямах възможност, беше изключително травмиращ момент в живота ми.
- А кои са най-хубавите ви моменти?
- Имам много такива моменти, трудно е да избера, но ако трябва, бих казала, че е точно този момент, в който се свързвам с публиката. Не говоря за снимки с фенове или раздаване на автографи, говоря за момента, когато съм на сцената и чувствам как аз и публиката сме едно.
- Можете ли да посочите само една песен, която според вас е преобърнала кариерата ви и сте тръгнали нагоре?
- Категорично, това е песента ми You Will Never Know.
- В момента какво си поставяте като цел в професионален план?
- Тъкмо започнах да пиша следващия си албум, искам да продуцирам повече, бих се радвала
да участвам в създаването на филми,
независимо дали е работа по сценарий, или актьорско майсторство, просто искам да съм по-креативна. Интересувам се също от фотография. Смятам, че фотографията е отделен език, малко като музиката, не е задължително да си образован в сферата, не е нужно да бъдеш богат, за да разбираш изкуството, то е права линия към сърцата на хората, към които бих искала да имам достъп. Не съм сигурна по какъв път искам да поема все още, но знам, че имам много възможности.
- Имате ли накакъв опит в сферата на киното?
- Ходила съм на актьорско майсторство, когато бях в Ню Йорк преди много години, но бих се радвала да опитам пак.
- А какви са целите ви в личен план?
- В личен план бих искала да намеря душевен мир и да го запазя завинаги.
- В България малко се говори за ендометриоза, за страданията и последствията от нея и се гледа като чудо на жени с това заболяване, заченали по естествен начин. При вас се е случило именно това. Какво ще кажете на жените, които имат ендометриоза?
- Искам да им кажа, че болката, която изпитват, не ги определя. Направете така, че да ви чуят, не слушайте другите, а тялото си. Ако някой ви казва какво ви е, не знае за какво говори. Да, болката е в главите ви, оттам тръгва, но това не значи, че не е истинска. Когато човек страда, тялото изпраща сигнал на мозъка, който казва, че е време да се вземат мерки. Ако се мъчите по време на цикъл, това не е нормално, трябва да се проверите. Ако няма кой да ви помогне, намерете жени в същото положение, съберете се и се опитайте да направите промяна в държавата си. Преди десет-дванадесет години, когато за първи път повдигнах въпроса във Франция, никой нямаше представа за какво говоря, хората не знаеха дори как да произнасят името на заболяването. А сега имаме медицински центрове в цяла Франция, специализиращи в ендометриозата. Това е тема, за която всяко 20-годишно момиче във Франция знае и говори. Направихме промяна и да, отне време, но си заслужава. Момичета, научени сте, че крампите, болките са нормални, не са! Слушайте телата си, намерете добрите лекари, които ще ви сложат правилната диагноза да се грижите за себе си. Има надежда!