Проф. Даниел Вачков: Век след 9 юни 1923 г. - още няма гражданско общество да контролира властта и да не залита в популизъм
И днес цари разделение, но не в такива размери. Тогава е имало убийства и атентати, сега - митинги, каза още директорът на Института за исторически изследвания към БАН
Още акценти от интервюто:
- Както след Освобождението, въпреки че вървим по демократичен път, все още обществото няма демократична култура
- Главният извод от деветоюнския преврат - елитът трябва да работи за държавата и хората, а не за себе си. Все още не го виждаме
- В каква общественополитическа среда се намира България в навечерието на преврата на 9 юни 1923 г., проф. Вачков?
- Това драматично събитие е резултат от натрупали се проблеми в обществото във времето след Първата световна война. Тежкото противопоставяне възниква още в края на войната и продължава да се изостря в следващите години. Както е добре известно, катастрофата при Добро поле води до мащабен бунт в българската армия, известен като Войнишкото въстание. И това е вече ясен знак за огромното обществено недоволство в резултат на войната и тежкото икономическо и социално положение, в което се оказва българското население.
Днес изследователите сме единодушни, че в този момент е било необходимо да се успокои обстановката и да се заздравят раните. Политическата обстановка след войната обаче не води към подобно развитие. Напротив - още повече се изострят противоречията. В тази връзка особено сериозна е отговорността на управляващите, защото е тяхна задачата да внасят успокоение. За съжаление, БЗНС, управляван от Александър Стамболийски, има много широки визии за промяна на България, които се опитва да проведе чрез доста груба политика спрямо опозицията. Във вътрешната политика провежда реформи, насочени главно в полза на българските селяни, които са мнозинството от народа по това време. Но те имат спорен и неуспешен икономически ефект. Кризата, особено финансовата се задълбочава. Най-важното е, че Стамболийски провежда тези реформи с един много остър тон и изнася допълнително напрежение, особено по линията село-производител и града-консуматор. Тази теза не му е съвсем издържана, но му носи голяма подкрепа в българското село.
Другият голям разлом при българските политици е външната политика, която води Стамболийски. От една страна, е силното му желание да се сближи със Сърбо-хърватско-словен-
ското кралство, което по-късно ще стане Югославия. От друга страна, Стамболийски прави недопустими изказвания по отношение на Македония, като например, че България няма претенции към нея. Това дразни голяма част от българското общество, особено ВМРО.
Така че по линия и на вътрешната, и на външната политика Стамболийски си открива много фронтове и врагове. И това подготвя и почвата за неговото сваляне.
Освен че има общо противопоставяне, през есента на 1922 г. Стамболийски и управляващите предприемат директна кампания за унищожаване на опозицията. След един доста режисиран референдум, организиран за съдене на виновниците за националните катастрофи, огромна част от лидерите са хвърлени в затвора, на практика опозиционният печат е тотално спрян. Изборите от пролетта на 1923 г. дават почти тоталитарни резултати в полза на БЗНС. Това дава основание на определени кръгове във Военния съюз да смятат, че това правителство няма начин да бъде свалено чрез избори.
- Но след като по-голямата част от населението са в селото, неговите мерки не печелят ли подкрепа?
- Има подкрепа, но дори сред самото село има недоволство. Както казах, реформите му не носят икономически ефекти, а и се провеждат при доста злоупотреби и корупция. Подкрепата му е недостатъчна. И фактът, че така брутално се разправя с опозицията, е показателен, че не му стигат едни избори, в които той да печели с около 45%. Да не забравяме, че той печели изборите през 1919 г. с много малко предимство.
Прави машинации, за да може да скалъпи едно крехко мнозинство. А след като се разправя с опозицията, започва да нанася удари и на комунистическата партия. При изборите през 1923 г. той има над 85% от депутатите в НС.
- Как протича самият преврат и как е посрещнат от населението?
- Въпреки твърдението на Стамболийски, че “ако някой тръгне срещу тази власт, ще лее страшна кръв” и е разположил близо до София значителна част от т.нар. Оранжева гвардия, превратът е извършен сравнително лесно. Гвардията е блокирана, разоръжена. След което се създава едно широко коалиционно правителство на всички партии с техните второстепенни лидери, тъй като на практика водачите им са в затвора, но партиите все още формално не са забранени. И влизат в правителството, оглавявано от проф. Александър Цанков, който е водач на скоро създадения Народен сговор. В него влизат демократи, прогресисти и дори широки социалисти, без комунисти и земеделци. Кабинетът обявява, че ще върне потъпканите от Стамболийски конституционни права. Но всъщност нещата не стоят така - превратът е посрещнат по изключително противоречив начин, което показва създалото се дълбоко разделение в обществото.
В София и големите градове има страхотни митинги в подкрепа на преврата. В София буквално носят на ръце един от водачите на преврата - генерал Велизар Лазаров. Същевременно по селата има огромно недоволство. Още на 9 юни започват и броженията и бунтовете - привърженици на земеделците и въоръжени отряди пробват да атакуват новата власт, но движението е доста неорганизирано и лесно потушено.
Правителството, което заявява, че ще връща законността и конституцията, започва с фалстарт, а именно убийството на Стамболийски. Това показва, че новата власт също няма да се придържа към правовите и конституционните форми. След като Стамболийски се опитва да оглави едно въстание в Пазарджишко, няколко дни се укрива, след което е заловен. И така се стига до престъпление - небрежно властта го предава на хората на ВМРО, които са му издали няколко смъртни присъди. И Стамболийски е убит по изключително жесток начин, без съд. Което показва, че това противопоставяне в българския политически живот ще продължи. Правителството на Цанков е изправено пред нови предизвикателства - през септември 1923 г. комунистите ще вдигнат един метеж, познат още като Септемврийското въстание. Той също е потушен сравнително лесно, но и на места със зловеща жестокост.
Тоест, въпреки че управлението на Цанков си поставя за цел връщането на конституционните принципи, то не може да проведе точно такава политика. Напротив - разправя се изключително свирепо със своите противници. Така страната не се умиротворява. Започват и комунистически терористични акции, сред които и атентатът в църквата “Света Неделя” през 1925 г. - най-зловещият атентат на XX в. На този червен терор се отвръща с т.нар. бял терор. Страната върви към една латентна гражданска война.
- Всъщност не почва ли тогава най-голямото разделение в обществото ни, което реално дава тласък и на превратите на 19 май 1934 г., а след това и 9 септември 1944 г.?
- Превратът от 1934 г. е пряко повлиян вече не толкова от остро противопоставяне в обществото, колкото от разочарованието, най-вече във военните среди, че демократичното правителство на Народния блок не може да се справи с тежките проблеми на Голямата депресия. Тъй като държавата е в криза, властта изглежда абсолютно неефективна и се развива т.нар. партизанщина - всяка от коалиционните партии си урежда своите привърженици във властта на синекурни служби. А самият преврат е абсолютно безкръвен, защото няма толкова противопоставяне в обществото. От своя страна превратът на 9 септември 1944 г. е изцяло повлиян от това, че руските войски навлизат в България.
Но превратът, в който има най-много заряд на противопоставяне и разделение в обществото, е този през 1923 г. - плод на жестоката омраза сред част от различните обществени прослойки.
Това противопоставяне обаче се появява още преди 9 юни, но то е по линия на обидната реторика и заплахите срещу опозицията. Има и действия срещу тях, но като цяло не са се отприщили до такава степен омразата и жестокостта, с които почват да се избиват. Изострянето започва след разправата на Стамболийски с опозицията през 1922 г.
- Може ли да говорим отново за латентна гражданска война 100 години по-късно? Виждаме и сега как поляризацията води до противоборства между град и село, образовани срещу необразовани, обикновени хора срещу елити...
- И днес виждаме, че българското общество продължава да бъде доста поляризирано и силно разделено по различни разломи и линии. Но все пак, ако го сравним с времето преди 100 г., това противопоставяне не стига до такива размери, както тогава - изчезване на хора, убийства, атентати, въоръжени атаки. В днешно време тук всичко е в сферата на по-яростни или неяростни митинги. Но дори и митингите ни не са разрушителни, каквито виждаме в Париж, Лондон и на други места. При нас това разделение не стига такива размери. Но е показателно - както след Освобождението, въпреки че вървим по демократичен път, все още обществото няма демократична култура. Или както обичаме да казваме - не е изградено гражданско общество, което да контролира властта, и от една страна, да е безкомпромисно към корупция и злоупотреби, а от друга - да не залита в краен и грозен популизъм.
- Какъв е основният извод 100 години по-късно?
- Независимо пред какви проблеми се изправя страната, обществото, но в най-голяма степен политиците, защото те са избрани от обществото да управляват, трябва да носят една много голяма отговорност и да имат много голямо съзнание за задачите, които трябва да изпълнят. За това, че са изпратени във властта, за да решават проблемите на хората и държавата, а не личните си проблеми. Ако се следват тези идеи, няма да се стига до толкова остри противопоставяния и сблъсъци, които биха били някаква аналогия на случилото се преди 100 г. Отговорността е на обществения елит - политици, интелектуалци и хората, които напътстват нацията. Те трябва да са на висотата на своята мисия. За съжаление, все още ми се струва, че не може да го видим.
CV
Роден е в София на 4 септември 1964 г.
През 1990 г. завършва “История” в СУ “Св. Климент Охридски”
През 1991-1992 г. специализира в Европейския университетски център в Нанси (Франция)
През 1998 г. защитава докторска дисертация в Института за исторически изследвания при БАН, а от 2009 г. е доцент
От 2017 г. е директор на института
Научните му изследвания са в областта на стопанската и социалната история на България през XX век