Мръсните тайни на БГ историята: Тодор Живков спал до обед на 9. IX. 1944 г.
По собствените му думи Тодор Живков не мигнал две денонощия преди Девети септември, но изпълнил заповедта на командващите Народоосвободителната въстаническа армия - НОВА, да ръководи членовете на бойните групи от София и 30 души от Шопския партизански отряди да подсигурят преврата.
Истината е, че те трябвало да превземат сградата на Министерството на войната в случай на неуспех на заговорниците, които са съвсем други хора. Когато разбрал, че всичко е минало по план, отишъл в хотел “Славянска беседа” и спал непробудно от 3,00 до 11,00. Същото впрочем прави и главният организатор Дамян Велчев, който е изтощен от нервното напрежение. Едва след 13.00 ч. в София влиза твърде добре известната и дълги години героизирана бригада “Чавдар”.
Какво става в дните преди и на самия 9.9.1944 г.?
Втори и Трети украински фронт разбиват немските войски от 20 до 29 август в т.нар. Яшко-Кишинтевска операция и пътят им на запад е открит. На 26 август в квартирата на Мара и Антон Георгиеви в София се обсъжда ходът на войната и Антон Югов, член на ЦК на БРП, прави предложение за установяване на отечественофронтовска власт по места. Присъстват и Добри Терпешев, Цола Драгойчева, Димитър Ганев и Георги Чанков. Решението е разпратено до всички партийни организации заедно със съответната заповед на Главния щаб на НОВА.
През март 1943 г. Военната организация на БРП е разделила страната на 13 окръга, чиято основна цел е да създават бойни групи и партизански отряди. Начинанието никак не е успешно до лятото на 1944 г., когато броят на партизаните се увеличава многократно. Според някои данни към края на август в страната има над 9000 партизани и около 2600 членове на бойни групи.
На 1 септември регентите принц Кирил, Никола Михов и Богдан Филов сменят правителството на Иван Багрянов с това на Константин Муравиев. На следващия ден Политбюро на нелегалната комунистическа партия взема решение за преврат в София, като разработва “генерален план за решителния удар”.
Датата е определена на 7 срещу 8 септември,
когато трябва да се завземат Военното министерство, Централната телефонна палата, Централната поща, Военното комендантство, Дирекцията на полицията и основните жп гари около столицата.
Решено е партизанските отряди да се придвижат най-бързо към София. Това трябва да стане на фона на избухнали стачки. На 6 септември стачкуват трамвайните работници. Масови протести има и пред хотел “Славянска беседа” и площад “Света Неделя”. На 7 септември избухва стачката на пернишките миньори, в Плевен и Силистра, подобно на Бастилията, са разбити затворите, а в Пловдив, Пазарджик и Варна са освободени политическите затворници. В страната цари безвластие.
На 5 септември СССР обявява война на България. Същия ден Добри Терпешев, ръководител на НОВА, докладва, че армията не е напълно подготвена за преврата и той трябва да се отложи. На следващия ден е свикано ново заседание. На него освен четиримата от 26 август присъства и Благой Иванов като представител на Генералния щаб на Народноосвободителната въстаническа армия.
В него са още Боян Българанов, Петър Вранчев, Петър Илиев и Петър Тошев. Той поддържа и тесни връзки със запасните офицери, ръководени от Крум Лекарски и Стоян Трендафилов.
Решава се въстанието, както го определят те, да се отложи с един ден - на 8 срещу 9 септември, но в никой случай повече. Шопският и Трънският отряд се придвижват към София. Осигурено е участието и на противовъздушната отбрана, танковия и инженерните полкове и техните командири. През деня правителството на Муравиев излиза с решение армията да не употребява оръжие.
В решителната нощ, изчаквайки часа за преврата, петимата ръководители на БРП са се укрили в една квартира, а в друга -
Дамян Велчев и Кимон Георгиев, които имат водеща роля
и за които това ще е трета успешна насилствена смяна на властта.
Малко след два часа през нощта Антон Югов, Добри Терпешев, Георги Чанков, Дамян Велчев и Кимон Георгиев влизат при военния министър ген. Иван Маринов и му обясняват, че властта е в ръцете на Отечествия фронт и за да се избегнат излишни жертви, да нареди верните на правителството войски да не се съпротивляват. Генералът мънка, че за това трябва заповед на регентите, но е притиснат и издава нужната такава. След това са обявени и първите нови български генерали - Дамян Велчев и партизанските командири Славчо Трънски и Денчо Знеполски.
От изброените дотук липсва името на Тодор Живков. На 6 септември след избухване на стачката в София Георги Чанков споделя идеята си да се създаде Оперативното бюро, чиято първа задача да е охраната на стачките, а след това да поддържа контакти с НОВА за придвижване на партизанските отряди към София. Предлага начело да е Тодор Живков, а членове - Станко Тодоров, Владимир Бонев и партизанският командир Иван Бонев.
В годините след това участието на Тодор Живков в събитията около 9. IX. 1944 г. е силно преувеличавано, но ролята на личността в историята я определя самата личност, стигнала на най-високите партийни и държавни постове.
В издадения по повод на 70-годишнината му албум “Син на своя народ, син на своето време” Тодор Живков е представен като основен ръководител на преврата.
В “Енциклопедия България” от 1981 г. вече версията е разширена: “През нощта на 8 срещу 9 септември ръководените от него партизански чети и бойни групи, съвместно с преминалите на страната на Отечествения фронт поделения, успешно осъществяват главния удар на фашисткия режим, решил изхода на Деветосептемврийското народно въстание 1944 г.”. Както и да го погледнем, това едва ли е по силите само на един човек, пък бил той и Тодор Живков.
Едва в своите “Мемоари”, издадени през 1997 г. от издателство “Абагар”, той предава реалната картина на станалото: “Оперативният план предвиждаше то (има предвид министерството - б.а.) да бъде превзето отвътре. В случай на непредвидени обстоятелства или не дай си боже на неуспех нашата група трябваше да го щурмува със сила и да го превземе”.
След това отива в хотел “Славянска беседа”, която е завзета от Народноосвободителната въстаническа армия, и продължава: “Събудиха ме някъде към 11,00 часа преди обяд с вестта, че е образувано отечественофронтовско правителство начело с Кимон Георгиев, вече е прочетена програмата му...”.
От това става ясно, че не е участвал в никакъв “главен удар”, нито в завземане на пощите и телеграфа, радиото и военни поделения, още по-малко пък в подготовката, координацията и действията на бойните сили в София.
Покрити с мълчание са документите в Комисията по досиетата, от които става ясно, че
Тодор Живков е разследван като доносник на Гешев и активен участник в групата на Трайчо Костов
Те са част от материалите по процеса срещу Трайчо Костов и последвалите години на търсене на “врага с партиен билет”. Някои от имената са изрязани и на тяхно място има многоточия.
Първото сведение е написано от Никола Спасов Задгорски на 3 март 1950 г.:
“През м. април 1947 г. отидохме на обяд у Никола Начеви заедно с жена ми... Аз продължих да изказвам съмненията си пред Никола Начев, като му казах, че привържениците на Трайчо Костов в Политбюро на партията са много малко и като се има предвид огромния авторитет на Г. Димитровата линия на партията, едва ли може да се разчита на успешно налагане Тр. Костовата линия на партията, освен това партията не е само ръководството ѝ, не е само в София, а в цялата страна. При това Никола Начев ми отговори, че освен за тези, за които ми е казвал от Политбюрото още...(тук имената са изрязани)... са хора на Трайчо Костов, че такива има и в ЦК на партията като например...(отново изрязани имена)... в Софийския градски комитет...(пак изрязано име)... Тодор Живков и ...(отново изрязано)”.
На 2 февруари същата година показания е дал е Никола Павлов Колев - Комара, който свидетелства като участник в групата на Трайчо Костов: “Тия лица споделяха и одобряваха това, което им говорих за Костов, изразявайки подчертано своите симпатии към него, и бяха спечелени в една или друга степен за целите и задачите на фракцията. Такива лица бяха...(изрязани имена)..., когато работеше в апарата на ЦК, Тодор Живков, секретар на Градския комитет и член на ЦК, и ...(изрязано име)...”.
На 5 май 1950 г. Никола Павлов дава нови показания: “В периода на подготовката на XVI пленум на ЦК, който стана през юни 1948 г., аз насочих вниманието към нови хора: Петър Семерджиев...(изрязано име)..., Тодор Живков...(отново изрязано име)...”.
Ето и показанията на Арон М. Коен за Тодор Живков, които са недатирани: “През 1935 г. в дома на един другар една другарка - Мара Малеева - настояща съпруга на другаря Тодор Живков, идва и моли другаря да ѝ посочи човека от помощната организация, която да поеме грижата за укриването на един подгонен от полицията другар. Другарят остана с впечатление, че тя се застъпва за близък неин човек. Действително, другарят я изпраща при другаря Иван Миховски - тогава член-секретар на централния комитет на Мюса. Тя се представя пред него и се посочва път за подгоненото лице. Впоследствие другарят узнава, че тя е била арестувана от полицията, но благодарение на застъпничеството на нейния братовчед, адвоката Найден Малеев - бивш началник-отдел административна полиция в дирекцията на полицията и близък на Никола Гешев, бива освободена”.
И по-надолу: “Същият не би било зле да установи с цената на какво е била освободена от Гешев. Дали обстоятелството, както е дадено тогава обяснение, че благодарение на роднинската си връзка с Малеев са накарали Гешев да я освободи, или нещо друго? Самият Тодор Живков е нелегален, работел свободно и се движел свободно денем. Това не бива ли да се обследи...”.
На 18 август 1950 г. началникът на Седми отдел на ДС Николай Дворянов изработва Справка за Тодор Живков - член на ЦК и секретар на Градския комитет на БКП - София. В нея четем: “В процеса на следствието по заговорническата антипартийна организация на Тр. Костов се установи, че
Тодор Живков е член на заговорническата организация” По-надолу следва:
“1. Член на антипартийната и заговорническа организация на Трайчо Костов.
2. “Агитпровокатор.” Още в началото ѝ е отбелязано: “По непроверени данни има известно съмнение, че Тодор Живков е бил в контакт с бивши полицейски служители - началници.
Въз основа на изброените материали за Тодор Живков, член на ЦК на БКП и секретар на Гр. комитет на БКП - София, е видимо, че същият е бил подработван с оглед да бъде спечелен за целите и задачите на антипартийната и заговорниическа организация на Тр. Костов, и то от отговорни нейни членове, членове на ЦК.
За изясняване на участието му в тази организация и документиране от кого е вербуван, кога, на каква база, къде, за какво е използван и конкретно какви задачи са му възлагани следва да бъде взет на активна агентурна разработка.
София, 18 август 1950 г.”
Ясно е защо доста имена са изрязани и донесенията срещу Живков са запазени в Комисията по досиетата. Самият “пръв партиен и държавен ръководител” умело ги използваше при любимия си подход “преминаване на друга отговорна работа”, последвана от “заслужен отдих”. С течение на годините сред най-приближените му хора останаха тези от Оперативния щаб, а всички други бяха отстранени.
Нико Яхиел, политически съветник на Тодор Живков 30 години: Огромният му капитал бяха неограничените властнически амбиции
“Тодор Живков е по природа политик. Като партиен и държавен ръководител той притежаваше ценни качества (политически, организационни, управленски, психологически), необходими за тази роля. Природно интелигентен, с изключителна памет, което му даваше възможност да обогатява знанията си и да компенсира отчасти това, което не беше успял да усвои в училище. С голям житейски опит. Още преди да се изкачи на най-високия връх на партийната и държавната йерархия, той беше преминал през богата политическа школа. С годините Живков овладя до съвършенство “тайните” на борбата за власт. За човек с неограничени властнически амбиции и без силни морални задръжки всичко това представляваше огромен капитал, от който той - в условията на тоталитарния социализъм - съумя да се възползва в продължение на десетилетия.
Колкото и да го отричат и оплюват, колкото и грешки да е допуснал, Тодор Живков си е извоювал трайно място в нашата история. Казвам “трайно” не само заради продължителността на неговото “царуване” (33 години), а главно защото времето, през което отговаряше за съдбините на България, е особено. Това е период, когато историческият експеримент за изграждане и развитието на неантагонистическо общество в нашата страна достигна своята връхна точка, за да завърши с крах; период, през който нашата икономика и научно-технически напредък, нашите външноикономически връзки, националният доход, социалната политика имаха неоспорими завоевания; период, когато престижът на България като миролюбива сила, като културна съкровищница и изключително толерантна страна беше високо издигнат, за да ѝ бъде лепнато след това срамно петно по времето на тъй наречения възродителен процес. Този период обхваща само няколко десетилетия. Ала той е така наситен със събития и нестандартни решения, с такива ярки изяви на народен ентусиазъм и излъгани надежди, на масово себеотрицание и лично падение, на радващи успехи и болезнени провали, че не може да бъде измерен само с аршина на годините.