Владо Пенев: Като дете исках да стана археолог, да открия Тутанкамон, но чак сега отивам в Египет
В неделя на Великден 1880 година, час преди обед, поп Кръстьо идва в църквата си да отслужи литургията за Второ Възкресение. Светите дарове от Пасхалната служба предната нощ са останали непотребени — никой от ловешкото паство не е дошъл в църквата на заподозрения в предателството на Васил Левски свещеник. Поп Кръстьо в разрез с канона, но от пастирска грижа и с надежда за помирение с ловчанлии е запазил комката в потира непотребена, за да може да причести някой мирянин през деня. Църквата обаче и днес остава празна. Явно никой не желае да се причестява от ръката на поп Кръстьо.
Така започва пиесата “Великденско вино” на Константин Илиев, определяна за една от най-добрите в българската драматургия изобщо, с която Народният театър отбеляза 150-ата годишнина от обесването на Васил Левски. С нелеката задача да влезе в образа на поп Кръстьо се заема Владимир Пенев – актьорът, показал достатъчно добре, че може да изиграе всяка роля. Тук изпълнението му е толкова силно, че съвсем заслужено с него Пенев спечели третия си “Икар”.
- През април ставам на възрастта, на която мога да се пенсионирам, и мисля да го направя веднага.
- Вероятно ще продължа да работя, но искам да намаля темпото
- Спечелихте трети “Икар” съвсем наскоро. Малко артисти у нас могат да се похвалят с такова постижение, какво означава то за вас, г-н Пенев?
- Наградите са важни. Чувството беше сякаш е първи “Икар”, няма значение кой номер подред е. Наградите винаги са вълнуващи, приятни, те са признание. Да, забелязвам, че станаха много, вече нямам къде да ги побирам. Не е ценна бройката, а уважението.
- Признание ли е, че наградата е именно за ролята ви във “Великденско вино” – пиеса, която вие приемате толкова присърце?
- От 40 години съм в театъра - откакто съм завършил и съм професионален артист, и не си спомням през това време да съм имал роля, която да е била лесна или да я направя между другото. Всичките ми роли са били важни, лични, трудни, изпитание. Някои изглеждат така, сякаш са били подходящи само за мен, но пък друга голяма част са били толкова далече от мен, че се е налагало да полагам огромни усилия да отида там, където са тези персонажи. Скоро даже се замислих, че някак така се е случило да привличам режисьорския поглед да изиграя най-големите отрицателни герои на световната драматургия. Като почнеш от Фьодор Карамазов, който е падението на човешкото, най-ниската точка, до която човешкото може да се докара, през Капитана в “Мъртвешки танц”, бащата на тримата братя в “Завръщане у дома” – това са толкова крайно негативни образи, които са, мисля си, далече от мен.
Усилие е да достигнеш до тях. Ето и сега с поп Кръстьо – това е предателят на националния герой, такава еманация на неспособността ни да бъдем заедно по какъвто и да е начин независимо от историческата епоха, независимо от контекста, ние винаги оставаме на “Всеки сам си преценя”. Отвратителна фраза, която така ни характеризира.
Преценя... Смайващо е просто!
Ролите ми винаги са били предизвикателство към мен самия и към собствения ми критерий за добро, лошо, добре свършена работа. Ако беше лесно, нямаше да ми бъде интересно и отдавна щях да съм се отказал.
- Защо при приемането на “Икар”-а благодарихте и на актьора Йосиф Шамли?
- Казах, че е лично.
- Приятели ли бяхте?
- Да. Това, което мога да кажа за хората, е, че вероятно всички ние – неговите приятели, изпитваме някакво чувство за вина, че не сме усетили, разбрали какво се случва с него. Беше изненадващо това, което той направи. Исках с тази благодарност да напомня, че това е единственият път, в който ни е дадено да сме на тази земя, и докато сме тук и можем да го направим, е по-добре да си казваме хубави неща. Да си казваме благодаря, обичам те. Да не пропускаме да кажем нещо, което ни е направило добро впечатление, не винаги да бързаме с лошото, което сме забелязали, защото така обгръщаме собствения си живот само с негативни неща.
- Така може ли да се живее?
- Да, виждам, че много хора обръщат внимание само на лошото и се хранят от това, възпроизвеждат лошотията. Вероятно доста по-трудно, по-“неуспешно” се живее, ако се опитваш да бъдеш позитивен и добър.
- И трите ви награди “Икар” са за отрицателни персонажи. С какво те са по-благодатни за актьорите?
- Със сигурност са много по-благодатни от положителните с това, че са непредвидими. Положителният герой е абсолютно правилен и последователен поне в обществената представа за морал, ценности – той постъпва в рамките на правилното. Отрицателните затова са интересни – първо, са неочаквани и второ, от време на време могат да проявят някакви крайно положителни черти. А това е много приятно за интерпретация.
- Често зрителите могат да им симпатизират. Това може ли да се случи и с поп Кръстьо – човека, предал националния ни герой?
- Виждам, че голяма част от хората в залата са развълнувани заради самата пиеса “Великденско вино”, която е гениална. Тя е съвършена като ритъм, като конструкция, няма празно място в нея, този текст не може да те подведе и вълнува сам по себе си. Аз се опитвам в него да добавя, да доизградя възможния вариант, това все пак е някакъв измислен поп Кръстьо, макар една част от текстовете да са автентични – на самия поп Кръстьо. Напълно е възможно да е имало такава ситуация като в пиесата - на някаква великденска служба никой да не е дошъл в църквата. Но тук е измислено и претворено от Константин Илиев по такъв начин, че да стане възможно този човек да стигне до някакво покаяние за нещо, което според него той не е извършил. И когато се покае за нещо, което не е извършил, той осъзнава, че това е някак си национална вина, че
това предателство не е само негова персонална
отговорност, а на всички ни. Тя е споделена,
колкото и да сочим с пръст един-единствен човек, а ние да сме чисти. Имам чувството, че хората, гледайки това представление, се натоварват с тази национална вина и стават съпричастни на поп Кръстьо. Не знам дали му съчувстват, но се вълнуват заради това.
- Колко време подготвяхте пиесата?
- Явор Гърдев, с когото не знам вече колко пиеси сме направили, тук беше много търпелив към мен. Аз не съм от тези, които се втурват да направят това, което искат от тях. Трябва да го осмисля, да го подредя вътре в себе си. Това, отложено във времето, създава впечатление, че нищо не правя и май изоставам. Особено в пиеси, в които има повече персонажи.
Та заради това понякога изглеждам в очите на режисьора и на партньорите ми като изоставащ. След което изведнъж, както казва Явор, към края на процеса започват да се пробуждат някакви неща и тези, които са били напред, се оказват изоставащите – почвам много бързо да набирам сили. Казвам му: Яворе, това не е вярно, не съм такъв! Но да, процесът е по-различен при мен. Тук бяхме сами, вътрешното движение на сюжета е от самия поп Кръстьо, затова Явор беше много търпелив, чакаше да узреят нещата. Така че, когато преди 3 г. започнахме работа, не можех да продължа и спрях. И сега пак нямаше да го направя.
- Защо?
- Пак ми беше трудно. Имах и фантастичен репетиционен период с Йерней Лоренци на пиесата “Орфей” – срещата с този човек и неговата култура, мащаб на мислене, беше изключителна. Толкова ми беше хубава работата с него, че не исках да се занимавам с нищо друго. Образът ми в “Орфей” е много труден, като това, което правя във “Великденско вино” – да овладееш хекзаметрични текстове, които са преведени в страшно архаичен език с изместване на глаголите в края. И с този текст, който е толкова неразбираем за четене, трябва да изградиш образ – контрапукт на сценичното действие. Изключително трудна работа, която не е лъжица за всяка уста. Горд съм, че се справих с това. Затова и след “Орфей” бях толкова уморен, исках да си почина, но се наложи да се направи представление заради годишнината от обесването на Левски. Нямаше време за друго, Явор ми каза: Трябва да го направим сега. И аз се съгласих.
- В публиката на “Великденско вино” сякаш са основно по-зрели хора. Какво гледа младото поколение, идва ли в театъра?
- Нямам идея. Това е камерно представление, по-бавно идва редова публика, която вероятно съдържа и млади хора. Не знам какво гледат те. Аз например си мислех, че колкото и хубава пиеса да е, с добра драматургия, сценография на Павел Койчев, няма как да е толкова привлекателна. Оказа се, че билетите се продават за отрицателно време и с месеци някои чакат. Това е много приятно, но не мога да кажа какво гледат младите. Трудно се ориентирам с тях, очевидно вече съм прекалено стар, за да усещам вкусовете им. Но ето, с изненада разбирам, че гледат много “Бащата”, и то не по един, а идват по няколко пъти да гледат историята с този възрастен мъж с алцхаймер.
- Колко годишен бяхте, когато влязохте да гледате пиеса в театъра за първи път?
- Нямам идея. Аз съм роден и живея в центъра на София съвсем близо до Народния театър, до Сатиричния, до “Сълза и смях”, до Театър 199, до ВИТИЗ.
Майка ми ме водеше често на концерти в зала “България”, ходехме на опера, на балет, винаги сме ходили на театър. И не на куклен, за деца, а на сериозен. Спомням си, че на ул. “Г. С. Раковски” имаше салон, в който правеха детски програми – с прожекции на филми. Там се влизаше със специални пропуски и майка ми все намираше за мен.
- Така ли се формира вкус към изкуството?
- Да, но не е гарантирано, че ще има такъв. Като ходех много на театър, не съм искал да ставам артист. Исках да бъда археолог, египтолог, да открия Тутанкамон.
- Ходили ли сте в Египет?
- Ще ходя сега за Великден. Това е първата дестинация, за която съм си представял, че трябва да отида и да видя, но винаги съм отлагал.
- Колко години чакате това пътуване?
- Много, макар никога да не съм тръгвал наистина за там. Просто сега се сетих, че е време да отида най-после.
Заминаваме с дъщеря ми Яна и с племенницата ми, която тогава има рожден ден
Ще бъде като подарък за празника ѝ. Дъщеря ми пък има рожден ден другия месец, ще бъде и за нейния празник, макар малко предварително. Ще сме там 10 дни. Направил съм вече план къде ще ходим. За съжаление, там не е така свободно, за да си направя програмата така, както бих искал. Ще минем през всички археологически забележителности, които могат да се разглеждат и са отворени за посещения. Няма да отидем до Червено море и прочутите им курорти за гмуркане, ще ги оставим за друг път.
- Показахте снимка с целувка с Джералдин Чаплин. Вие бяхте член на журито на “София филм фест”, тя представи новия си филм в него и получи наградата на София. За какво си говорихте с нея?
- Беше много приятна. Разбира се, това бе официална среща, обяд, не сме си говорили нищо специално. Поговорих и с мъжа ѝ Патрисио Кастиля (оператор от чилийски произход), който беше много симпатичен. Той разказва фантастични истории за Кастро, Габриел Гарсия Маркес, за това как двамата с Джералдин са се запознали. Тя самата бе доста по-сдържана, но оставиха много приятно впечатление и двамата. Между другото, когато ме представяха на закриването на фестивала, имаше нещо забавно. Очевидно съм впечатляващ с тази дълга бяла брада (смее се), защото когато казаха: “Владимир Пенев, актьор”, излизам на голямата сцена в зала 1 на НДК, чуват се ръкопляскания и изведнъж един женски глас извика: I Love you, Vlado (от англ. – Обичам те, Владо).
Обръщам се и виждам, че от първи ред
Джералдин Чаплин ме била обичала
- За какво си говорят хората на изкуството навън и за какво вие и вашите колеги?
- Няма разлика в диалога. Светът стана ужасно малък и големите неща, от които всички се вълнуваме, са едни и същи – войни, икономическа криза, инфлация. Ние не сме по-различни. Разбира се, когато говориш върху нещо конкретно, се концентрираш на него, мъчиш се да се изолираш от заобикалящата действителност, за да си извървиш пътя на чисто. Но мисля, че говорим за едно и също.
- Преди седмица се възмутихте от хората пред Народния театър, какви са те, обвързани ли са с някаква политическа кауза?
- Не, не. Някаква спонтанна проява на хора, които май действат наказателно. Не мисля, че те толкова много изпитват удоволствие от това, което правят. Просто нарочно слагат ужасно силни тонколони, чийто звук да прониква в театъра просто за да пречат.
- Откога продължават тези хора̀?
- Имам чувството, че от безобразно дълго време. Нямам нищо против народните хора, напротив, обожавам ги. Чудесно е да пазиш тази традиция, просто не е тук мястото, а там, където не пречиш на никого и създаваш радост. Затова и призовавам – да се опитаме да бъдем добри. Имам чувството, че те го правят напук, защото неколкократно са ги молили да не танцуват пред Народния театър. Ако не беше нарочно, досега да бяха намерили решение.
Аз седя в гримьорната ми да се концентрирам за “Бащата”, а отвън – копаница. Някак си е несъвместимо. Усилието ми става безсмислено. Освен това хората вътре в салона не получават това, за което са дали парите си. Фоновият шум не е част от изживяването, за което са дошли.
- Шега ли е, че ще се пенсионирате?
- Не, аз съм на 64 години и половина, на колкото мога да се пенсионирам, така че ще започна стъпките за това. През април ставам на възрастта, на която мога да се пенсионирам, и мисля да го направя веднага.
- Какво ще правите след това?
- Вероятно ще продължа да работя, но искам да намаля темпото. Продължавам да имам ужасно много представления, което ми тежи. Чувствам се чудесно за възрастта си, нямам оплаквания. Просто имам пресищане – за да бъде нещо ефективно и добро, аз трябва да имам интерес и любопитство към него.
- Тъкмо щях да ви питам за нови проекти.
- Засега няма нищо. Светлана Янчева ме кара да направя кратко видео за някакъв кастинг, аз се мъча да я убедя, че не искам, а тя се мъчи да ме убеди, че трябва. В края на краищата ще клекна и ще го направя.
- Защо не участвате в някой формат или тв сериал? Давате си пауза от екрана ли?
- Така се е случило. Обикновено тези неща ние не ги избираме, канят ни.
- С Великден, с Великите пости ставате ли по-смирен?
- В младостта си много постех, което задължително води до пречистване, смиряване. С годините се опитвам винаги да съм смирен. Това ми напомня за едно много хубаво стихотворение на Стефан Цанев, което чух по телевизора. Това е един от малкото пъти, в които слушам поет да казва собствените си стихове и да го прави толкова хубаво.
... отдалечавам се, от всичко земно се отдалечавам
и като Сократ на шумния пазар започвам да разбирам
от колко много неща съм нямал нужда, освен
тояжката, на която се подпирам, и накуцвайки,
се отдалечавам, отдалечавам се, отдалечавам се...