Мартин Макариев: Съпругата ми Луиза Григорова бе сред последните 4 жени на кастинга за “Джеймс Бонд”
- Обикалях из затворите и разговарях с истински престъпници за “В сърцето на машината”, казва режисьорът
- Ако никой не гледа филмите ни, ако публиката им е 1300 човека, колкото и да са брилянтни, значи не са били оценени
- Ако се занимавах с друго в този живот, щеше да е със спорт или може би с журналистика
- Два ваши филма с тежки психологически сюжети излязоха през една година на големия екран, г-н Макариев. Чий снимачен процес - на “В сърцето на машината” или “Игра на доверие” на Яна Маринова, за който разказахте доста трудни ситуации от живота ѝ, ви натовари повече емоционално и чисто технически?
- По време на двата филма ми беше различно тежко. “В сърцето на машината” ме изтощи много емоционално може би защото прекарах твърде дълго време с филма.
А другата продукция ме натовари много, защото всеки ден на снимачната площадка виждах Яна през какво преминава. Има много тежки и истински неща, които мога да разкажа, но няма, защото това трябва да го направи тя. Дори сега ми се насълзяват очите. Преживявах го с нея. Така че и двата филма ме изтощиха безкрайно дълго и мощно.
Знам как Яна се прибираше вкъщи след това. И мъжът ѝ, който е суперготин, ми звънна един ден и ми каза: “Може ли да се видим? Но не казвай на жена ми”. Сега жена му ще разбере. Видяхме се и той ми каза:
“Пич, помогни ми, да направим нещо и Яна да се усмихне
Ти си ѝ приятел”. Това беше един от разговорите с него. Така че много е трудно всичко. Но това не значи, че не трябва да го правим или да се отказваме. Обичам трудностите и проблемите в моята професия, защото това прави продукта стойностен. Много често зрителите не виждат това нещо, но няма и защо да го правят. За нас това е супер, защото ни изгражда като хора. Всеки ден кръгозорът ни се отваря все повече и виждаме колко много не знаем. А колкото повече не знаем, толкова повече научаваме. За мен лично това е готин процес, за хората около мен - също.
- Колко труден беше снимачният процес на “В сърцето на машината”?
- Емоционалната връзка, която имаш с филма, който правиш, мога да сравня с това да се влюбиш много силно в някого. В този случай това беше филм, който е много тежко емоционален и за самите герои.
Направих редица интервюта със затворници. Ходих до варненския затвор и до Централния, и не само. Около година и половина преди снимките гледах сигурно 100 часа документални филми за затворите. Почнах да чета за всякакви съдби - едните са убийци, другите изнасилвачи. А в полицията гледахме реални досиета на хора от 40-те, 50-те години на миналия век.
Като живееш 2-3 години в света на убийства, изнасилвания, затворници, се опитваш по някое време да ги оправдаеш. Например образът на Иглата (изигран от Христо Петков - б.а.). Всички герои във филма са истински хора. Сменили сме имената на повечето, на някои сме заимствали. Но конкретно историята на Иглата е абсолютно истинска. Това е човек, който през 60-те години отива на бул. “Раковски” в някаква къща, изнасилва бабата - жена на 70-80 г., наяжда се и се напива. След това заспива до нея и по някое време се събужда, понеже се стряска от вратата. Влиза внучката, изнасилва и нея и я убива. После решава, че ще убие и бабата.
Когато минеш през психиката на подобни хора, искаш да разкажеш за тях, и то в някакъв положителен аспект. Това са затворници убийци, за които се надявам накрая зрителят да е видял, че зад тях стоят хора и че обстоятелствата на живота им са ги направили такива. И дали можеш да им простиш. Това беше част от основната тема на филма.
Когато свършиха снимките и започнах да монтирам филма, не ми се говореше с хора, не ми се говореше с жена ми и с приятелите ми, спрях си телефона. Не ми се гледаше и четеше нищо, не обръщах внимание на големия ми син. Беше такова депресивно състояние, което не знам дали на други хора се е случвало.
- В крайна сметка видяхте ли как се е получил крайният продукт, изгледахте ли филма?
- Изгледах го веднъж, за да видя дали има някакви грешки в него, и оттогава повече не съм. Дори нямам копие в нас. Нямам собствени копия, постери на нищо, което съм снимал. Единственото, което имам, и то е от “В сърцето на машината”, е реквизит - палката Стефка, която е на Векилски, героя на Юлиан Вергов. Тя е оригинална и е в нас. Иначе нищо не гледам. Нито сериалите, нито филмите. И никога не искам да ги гледам повече.
- Защо?
- Защото знам, че не са достатъчно добри, не са перфектни. Също като щраус, който си заравя главата и си мисли, че е в безопасност.
- Очаквахте ли, че “В сърцето на машината” ще стане българското предложение за “Оскар”?
- Истината е, че изобщо не исках да се занимавам с това, защото в края на деня съм убеден, че е абсолютно безсмислено. Не вярвам в наградите, не вярвам в оскарите вече. Навремето бях огромен фен. Дори в нас все още имам колекция, която жена ми Луиза ме кара да изхвърля, но аз не съм. Импровизирам, но имам сигурно около 800 филма, подредени по години, по колекции, по спечелилите “Оскар”. Някои от тях са неразпечатани, стоят си в целофана, купувани преди 20 години.
И наистина, първо, ми беше все тая, второ, не исках да влизам в спорове и трето - това е нещо, което ме тормози напоследък като филм мейкър (създател на филми - б.а.). Не искам да се наричам творец, защото в днешно време не вярвам да влизам в тази категория. За мен Караваджо е творец. Натоварва ме идеята, че дори няма и за какво да рискувам. Като бях млад, си
заложих апартамента, за да си отворя фирмата, и ми го взеха
И с това съм горд и до днес, че се опитвам да направя нещо с двете си ръце. Имам чувството, че днес вече няма какво да заложим, защото няма за какво. И това е една от причините, поради които не исках да се боря за оскарите.
На премиерата в Англия, за щастие, имаше 30-ина човека от академията, които дойдоха да гледат филма заради оскарите. И всички гласуваха за този филм, до един. На афтърпартито, на което ни поканиха, имаше всякакви режисьори, продуценти и пр. Тони Палмър, който се занимава с документално кино и е направил филмите за “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс”, беше там. Той е приятел с тези хора и ги е снимал през годините. Каза ми: “Човек, в едно друго време, на едно друго място, ако филмът ти не беше български, съм сигурен, че щеше да спечелиш “Оскар” и не само”. Накрая разговорът завърши с “Моето момче, просто за България на никого не му пука”. И осъзнаваш, че е така. За да се пребориш с нещо такова, ти трябва огромна система, огромен гръб, който не знам дали в България го имаме. Направих проучване, че кампанията на всеки чуждоезичен филм е струвала между 300 хил. и 700 хил. долара в последните 30 години, за да бъде номиниран, не да спечели. Спечелилите със сигурност са над 700 хил. долара. Това е първата пречка, която виждаш, че е много трудно преодолима. Дадохме някакви наши пари, които бяхме събрали, бяха много малко. Изхарчили сме не повече от 50-60 хил. долара. Аз, Саното, Александър Пенев, каквото имахме. Между другото, от НФЦ казаха, че ще ни ги върнат. Поне си е някакъв жест.
Но в края на деня казвам, че това няма смисъл. Важното е българската култура да не загине. А за да я има, трябва да има поп култура, а за да има и нея - трябва да правим неща, които силно вярвам, че трябва да се гледат. Ако никой не ги гледа, ако публиката им е 1300 човека, колкото и да са брилянтни, значи не са били оценени.
Не съм броил колко награди спечели нашият филм, сигурно са 40. И в Истанбул спечелихме 15 награди, и в Англия по фестивали, в Япония и т.н. Обаче е крайно безсмислено. Единственото смислено е, че спечелихме сега “Златна роза”, защото в НФЦ ще ни дадат още 5 точки допълнително, за да направя следващ филм. А това поне за мен не е меродавно.
- Ще ви върна назад в годините. Откъде се появи желанието да станете режисьор, има ли в семейството ви други, които са в тази сфера?
- Майка ми е художник, завършила е академията и боядисваше, правеше рекламите на стадион “Васил Левски”. Много пъти съм бил в нейното ателие. Ние напуснахме България през 1989-а, малко преди да падне стената. А баща ми е учил философия и беше приятел с много от актьорите. Спомням си смътно, най-вече от разказите на родителите ми, че у нас
много често идваше Тодор Колев
Двамата с баща ми си бяха приятели. Дори се е снимал като специален статист в “Цар и генерал” през 1966 г. с него. У нас винаги е имало артистични хора. Баща ми участваше в литературен клуб, така че идваха и много литературни хора. Четяха се много книги на глас. Баща ми ми четеше и анализирахме заедно. Една от любимите ми истории беше “Граф Монте Кристо”, която минахме ред по ред в продължение на година сигурно.
И някак си никога не съм искал да бъда нищо друго. Като гледах “Империята отвръща на удара” в читалището в “Младост” - може би е било през 1987-а, това ме съсипа директно. Започнах да го гледам всеки ден. Присъствах на всяка възможна прожекция. Беше някаква луда магия. И така животът ми премина предимно в това. Бях в гимназия, която се занимава с театрално изкуство и музика, след това и в университета, и в професионалния живот. Имам чувството, че само с това се занимавам от 12-13-годишен.
Другата ми страст винаги е била спорт за кеф. Тренирах футбол и баскетбол едновременно. Винаги съм бил голям фен на футбола. Не съм си мислил да се занимавам професионално с това, просто се забавлявах. Играл съм в няколко клуба. Синът ми се занимава професионално с футбол. Той е на 13 г. и ходи по 8 пъти на тренировка в седмицата, посещава лагери и т.н. Аз винаги съм бил само фен, забавлявам се със спорта. И до ден днешен това ми е единственото бягство, като не се занимавам с кино. Ако се занимавах с друго в този живот, щеше да е със спорт или може би с журналистика.
- Двамата със съпругата ви Луиза Макариев се запознавате на снимачната площадка. Как се случи това?
- В България се върнах в края на 2007 г., за да отварям фирми, да правя филми и т.н.
Миро от “Каризма” искаше
да снимаме клип
за песента му “Август е септември”. Когато се обади, ми каза: “Има едно момиче, което много искам да вземем и да я изчакаме. Казва се Луиза Григорова”. Била в Япония. Попитах го няма ли тук други хора, които да снимаме, но той ми каза, че тя е много красива и много държи на нея.
Всъщност Миро я вкара на снимачната площадка. Там се запознахме. Снима няколко часа, направи каквото трябваше и си тръгна. След това сме се засичали и на други места. Особено докато снимах “Под прикритие”. Една и съща фирма правеше този сериал и “Стъклен дом”, където тя участваше. След това, когато ме извикаха да снимам “Дървото на живота”, тя вече беше там. Имаше дебат за втория сезон как да се развие ролята ѝ. Казах на продуцента, че е по-добре тя да е по-малка, защото не съм сигурен, че тя може да изиграе това, което ми е в главата. Отвърнаха ми, че е много талантлива, и все пак да направим пробите. Така и стана.
На една сцена, в която тя влиза в кухнята - вече не е прислужница, а жена на Христо Шопов, най-добрата ѝ приятелка, която продължава да е прислужница, пере някакви дрехи. Луиза влиза, поглежда я, това се случва по време на Балканската война, и ѝ казва: “Как може да переш със скъпия сапун, с който се къпем всички?! Трябва да се правят икономии, трябва да переш със сапуна за слугите”. Това ѝ е сцената. Тя влезе и я направи брутално. До този момент въобще
не вярвах в нейните способности и не исках да я снимам
Но видях нивото на един човек, който тогава беше трети курс, ако не се лъжа. Докато пишех ролята ѝ, започнахме да се виждаме все по-често. Видях разбирането ѝ на Шекспировата драматургия - нивото на един млад човек, тя е 10 години по-малка от мен. Говорихме за подхода на Станиславски, за Чехов, за актьора и развитието му. Тази страст, която имаше, ме накара да започна да се влюбвам в нея.
Вярвам, че съм щастлив, и това беше причината да искам да съм с нея. И бих снимал с нея до края на живота ми. Вярвам, че е един от най-талантливите актьори в Европа. Тя не иска да говори за това, но съпругата ми беше сред последните 4 жени за “Джеймс Бонд”. На кастинга минаха 2000 актриси. Търсеха я и я караха със самолет къде ли не. Викаха я на срещи в Белград, Берлин, Лондон. Кастингите там бяха пиеси по 60 страници и не се шегувам. Заставаш отпред и почваш да говориш в продължение на 2 часа на английски, с руски акцент и т.н. През това време те гледат всички.
- Имало ли е моменти, когато сте искали да замените киното с театър?
- Не, никога. Театъра крайно не го разбирам. Получавал съм може би 4 или 5 предложения да режисирам представления. Винаги отказвам. Смешно е, че това ме питате, защото съвсем наскоро беше последното предложение от Александър Сано. Каза ми: “Пич, тук съм измислил нещо, ти си ми най-близкият брат”. Отвърнах му: “Братленце, за теб бих минал през ада, но не и да правя пиеси. Това няма как да стане”.
Много обичам да гледам пиеси, има много красива енергия в тях. Там откривам и много актьори, без да им правя кастинги. През годините толкова съм гледал театър, че вече знам, като гледам някого в 5 различни пиеси, кой какво може да изиграе. Театърът дава този кралски подход. Когато имаш добър театрален актьор, той има нула проблеми с филмите. Там е 10 пъти по-добър. Школата на театъра е нещо незаменимо. Дисциплината, да държат образ в продължение на 2-3 часа на живо, да го играят по график всяка вечер. Затова казвам, че нашите добри български актьори са феноменални. Те играят по 10-12 различни представления по 5 пъти в месеца. Влизат 3 пъти в месеца в различни роли, знаят ги наизуст всичките, едновременно с това снимат идиотски сериали, правят 6 реклами и водят 3 предавания по телевизията. Това го няма никъде и е незаменимо умение. Разбира се, ако си кофти актьор, ще ти попречи много.
- В България хората са на двата полюса - едните изобщо не харесват българското кино, а при другите е обратното. Какво ни е нивото в действителност?
- Ние в България нямаме никакви пари. Продукциите ни са нелепи. Процесът ни е смешен. Работя с един и същи екип почти всеки път. Актьорите са 99 процента същите. Просто защото нямам времето за подготовка. На актьорите, които не са ми близки, трябва да им плащам всекидневна подготовка в продължение на 2 месеца. А аз не мога. Над близките ми хора мога да издевателствам. Освен това толкова добре се познаваме вече, че като започнем проект, те знаят какви са моите изисквания и каква е необходимата отдаденост от тяхна страна. Мирогледът ни за кино и за работа е много сходен. Това улеснява факта, че нямаме пари. И когато си в един такъв отбор, с малко можеш да направиш голямо нещо. Такива колаборации можеш да видиш навсякъде. В България правенето на кино струва почти толкова, колкото в Америка. Няма съществена разлика.
- По какъв нов проект работите в момента?
- Това е българско-испанска копродукция с моя добър приятел Михаил Менкаджиев, който работи в Испания от 30 години. Казва се “Матадеро Франклин”. Ганстерска история, развива се през 1939 г. в Мексико сити, снима се на английски език. Много ме сърбят ръцете да ви кажа
с кои актьори разговаряме, защото са световноизвестни
Това е сериал от 6 епизода. Надявам се да излезе до октомври, но не знам дали това ще стане и в България. Въпреки че вече една от трите наши телевизии ни попита дали имаме желанието те да излъчат сериала, така че да не затварям вратите. “Лайънсгейт” (американско-канадска филмова компания - б.а.) ще купят проекта, след като го завършим, и те ще преценят къде да го пуснат.
Снимат го тук, защото главният продуцент е българин, знае какво можем да направим и иска да излезем с половин гърди напред. Работим в колаборация. Екипът е 99% българи. Бюджетът е много сериозен, за първи път идва от финансови къщи в Испания и Англия. За първи път позволяват и на българин да снима като режисьор. Този човек го е взел донякъде като кауза. Обади ми се още преди ковид и ме покани в Мадрид да ме запознае с редица хора. Каза ми, че имаме бъдеще. И двамата вярваме, че тук има свръхталантливи хора. Виждам ги всеки ден.
- Как ви остава време за семейството от толкова много работа?
- Не ми остава. Виждам ги веднъж на високосна година. С големия ми син поне мога да се чувам по телефона. Излизам сравнително рано от нас и се прибирам в 22 ч, след това сядам веднага пак на компютъра. Работя с много хора и в Щатите. Прибирам се късно, пия още едно кафе, вдига ми се кръвното на 6000 и се опитвам поне до 12 ч през нощта с американците да свършим някаква работа. После си лягам. Това е цената.
CV
Мартин Макариев е филмов режисьор, сценарист и продуцент. Роден е на 18 март 1981 г. в София. От 2017 г. е женен за актрисата Луиза Григорова, с която имат син - Бран. Макариев е режисьор на филмите “В сърцето на машината”, който стана българското предложение за “Оскар” и спечели първа награда на филмовия фестивал “Златна роза”, “Игра на доверие”, “Диви и щастливи” и др., както и на сериалите “С река на сърцето”, “Под прикритие” и “Дървото на живота”.